— Бързо на колене! — извика тя. — На колене и да се помолиш! — Ала на пода стояха не коленете, а ходилата му. В един миг той дочу зад гърба си нозете й по дъските на преддверието и гласа й, който го викаше в тъмнината: — Спут! Спу-ут! — викаше след него над нашарения от лунната светлина двор, викаше името, което бе носил като дете и като юноша; едва по-късно мъжете, с които тръгна да работи, и мургавите или светлите жени, които минаваха безименни и забравени през ръцете му до момента, когато срещна Мени и каза „Край на всичко това!“, едва по-късно почнаха да го наричат Райдър.
Минаваше полунощ, когато стигна дъскорезницата. Кучето бе изчезнало. Не си спомняше къде и кога. Спомни си само, че по едно време замахна към него с празната дамаджана. Но след това дамаджаната се оказа в ръката му, при това не празна, защото всеки път, когато я надигнеше, от ъглите на устата му потичаха двете струйки, попиваха се от ризата и панталоните, а той продължаваше безспирно да крачи във вледеняващия студ на течността, лишена от вкус, от парливост и мирис.
— Освен това — каза си той — никога не бих го замерил. Ако има нужда и ако е близо, може да го ритна, ама да утрепя куче…
Като се озова на празното място, дамаджаната все още бе в ръката му. Спря сред онемелите купища изрусени от луната трупи. Бе стъпил точно в средата на собствената си сянка, олюляваше се, мигаше към натрупаните дъски, рампата и дънерите, чакащи утрото, към навеса на парната машина, сега стихнала и побеляла от лунната светлина. След миг отново бе добре. Раздвижи се. Но не за да ходи, а да пие течността, студена, бърза и безвкусна, влизаща без гълтане, поради което се озадачаваше дали тече вътре или вън. Но нали беше добре! Сега вече закрачи, дамаджаната бе изчезнала, без да разбере къде и кога. Прекоси празното място, влезе под навеса на парната машина, прескочи откачения ремък на банцига и приближи вратата на склада за сечива, забеляза между дъските мъждивия отблясък на фенера, живи сенки, които се издигат и снишават, чу гласове, които гъгнат, чу приглушеното изтрополяване и търкаляне на заровете и като удари оглушително залостената врата, извика високо:
— Отворете! Аз съм. Змия ме ухапа, умирам.
Сетне премина някак през вратата и се озова в склада. Все същите познати лица — трима от неговата бригада, още трима-четирима други от дъскорезницата и белият нощен пазач с тежкия пистолет в задния джоб, пред когото на пода се виждаше купчина монети и омазнени банкноти. А Райдър, онзи, когото наричаха Райдър, стоеше над наклякалите в кръг, олюляваше се и примигваше, мъртвите мускули по лицето му изписали нещо като усмивка. Белият не го изпускаше от очи.
— Направете ми място, комарджии такива! — каза той. — И аз да седна. Змия ме е хапала и от никаква отрова не ме е страх.
— Ти си пиян — рече белият. — Марш оттука! Я бе, някой от вас черните, отворете вратата и го изхвърлете!
— Полека, шефе — каза той с равен глас и лице, все тъй замръзнало в далечното подобие на измъчена усмивка под примигващите зачервени очи. — Не съм пиян. Само не мога да ходя направо, защото ми тежат ей тия пари.
И коленичи, оставяйки до себе си последните шест долара от седмичната заплата, примигващ, с усмивка към лицето на белия човек насреща му; след това със същата усмивка загледа как заровете минават от ръка на ръка, докато белият удвоява залозите, видя купчинката омазнени и измачкани от шепите им банкноти пред белия, която постепенно и непрекъснато растеше, забеляза как белият хвърли заровете и спечели два удвоени залога, а след това изгуби двайсет и четири цента и накрая заровете стигнаха до него, потропвайки приятно в сгънатия юмрук. Той метна в средата една монета.
— Един долар — рече той и хвърли, но белият хвана заровете и му ги върна. — Защо? Толкоз залагам — каза той. — Мен змия ме е хапала и мога всичко да изгубя. — И отново хвърли заровете, но този път един от негрите ги спря. — Толкоз залагам — повтори той и хвърли трети път, трепвайки с трепването на белия и хвана китката му, преди да е посегнал към заровете: и двамата клекнали, приближили лица над заровете и парите, лявата му ръка стискаше китката на белия, лицето му продължаваше измъчено и безжизнено да се усмихва, а гласът му бе равен, почти безразличен: — Мен ме бива дори да загубя. Но тия тука, другите момчета… — Шепата на белия най-сетне се разтвори и на пода изтрополя вторият чифт зарове. Белият се отскубна, скочи на крака, дръпна се назад и посегна към джоба, където стърчеше пистолетът.
Бръсначът висеше между плешките му, вързан на памучна връв около врата и скрит под ризата. С едно движение на ръката той измъкна бръснача над рамото си, отвори острието и го освободи от връвта, острието отскочи тъй, че тъпият му ръб легна върху кокалчетата на свития му пестник, палецът натисна дръжката между пръстите и в мига, преди да изтрещи полуизваденият пистолет, той замахна към гърлото на белия — не с острието, а с помитащия удар на юмрука си, който вървеше след острието, тъй че първата струя кръв изобщо не докосна ръката му.
II
Не продължи много; на следния ден откриха затворника, увиснал на въжето от камбаната на негърското училище на около две мили от дъскорезницата; следователят бе произнесъл заключението си за настъпилата смърт пред някакво непознато лице, или може би лица, и след пет минути бе предал трупа на най-близките му. И когато всичко свърши, помощник-шерифът, който официално бе натоварен с тази история, реши да я разкаже на жена си. Намираха се в кухнята. Жена му приготовляваше вечеря. Бяха вдигнали помощник-шерифа от леглото вчера, малко след полунощ, когато доведоха престъпника, и оттогава не бе подвивал крак, беше в непрекъснато движение и сега бе капнал от безсъние и от нередовно хранене набързо и по никое време, затова, седнал до печката, той изглеждаше малко нервен.
— Проклети негри! — разправяше той. — Кълна се в господа, цяло чудо е, дето нямаме с тях кой знае колко главоболия. И то защо? Защото не са хора. Приличат на хора, ходят на два крака като хората, говорят ти, разбираш ги, мислиш, че и те разбират, най-малкото отчасти. Но като опре до нормални човешки чувства, можеш да ги смяташ за стадо диви биволи. Вземи например тоя, днешния…
— Хич не ми го давай за пример — грубо го прекъсна жена му. Беше едра, навремето хубава жена, сега вече посивяла, с очебийно къс врат. Съвсем не изглеждаше ядосана, напротив, бе сдържана, ала избухлива. Същия следобед бе посетила клуба, където се играеше шах, и бе спечелила първата награда от петдесет цента, но се намери една членка, която настояваше да преразгледат резултатите и да отменят целия турнир. — По-далеч от мойта кухня! И вие сте ми едни шерифи! Седите си по цял ден в съда и бръщолевите. Нищо чудно, че двама-трима души са могли да се набутат в затвора и да ви измъкнат затворника под носа. И столовете, и масите ви, че и первазите на прозорците ви ще отнесат, докато не се размърдате и не си отлепите задниците.
— Такива като Бърдсонг не са двама-трима — рече шерифът. — Ако искаш да знаеш, четирийсет и два действителни гласа са това. Един ден бяхме взели с Мейдю изборните списъци и ги преброихме. Та слушай де… — Жена му се извърна от печката с чиния в ръка. Той бързо прибра нозете си от пътя й, а тя едва не го връхлетя и отиде в трапезарията. Шерифът повиши глас, да преодолее увеличеното разстояние. — Жена му умира. Дотук добре. Но да го видим колко му е мъчно! На погребението той е най-припреният. Казаха ми, че още неспуснали ковчега, грабнал една лопата и почнал да хвърля пръстта отгоре й по-бързо и от скрепер. Но и това добре. — Жена му се върна. Той отново прибра нозе и поради скъсеното разстояние понижи глас. — Може би тъй му е дошло. Още няма закон против мъжете, които бързат да погребат жена си, стига само да не са бързали да я доведат до гробищата. Както и да е. На другия ден се явява на работа пръв, само огнярят бил преди него. Пристига в дъскорезницата, оня още огъня незапалил, камо ли па̀ра да вдигне. Пет минути по-рано. Още тогава са могли с огняря да събудят Бърдсонг, да си отиде у дома човекът, да си легне и да се наспи, или пък, като е решил, можел е още тогава да му пререже гърлото, да си нямаме тези неприятности. Идва, значи, пръв на работа. А МакАндрюз и всички останали се надяват, че тоя ден ще си го вземе като свободен; дори за един негър няма по-добро извинение да не ходи на работа от това, че жена му е умряла. Всеки бял ще си вземе деня, най-малкото от уважение, никой не го пита мъчно ли му е, радва ли се; децата имат повече ум, как няма да си вземеш свободния ден, като знаеш, че ти се плаща! Той обаче — не! Идва пръв, почва да скача от камион на камион, дори свирката за почване на работа не дочакал, вдига кипарисови трупи по три метра и ги хвърля като кибритени клечки. И когато най-сетне всички решават, че сигурно отсега нататък такъв трябва да го приемат, той напуска работа насред следобеда, без довиждане, без много съм ви задължен, мистър МакАндрюз, без нищо, купува си цял галон от онова
