му по дъските и отначало помисли, че бяга. Но то се спря пред вратата; виждаше го: навирило глава, почна да вие. Сега видя и нея. Стоеше на кухненския праг и го гледаше. Той се закова. Ни дъх си пое, ни проговори, додето не се увери, че гласът му няма да изневери, че е все същият и няма да я уплаши:
— Мени — рече той, — всичко е наред. Виж, не ме е страх. — После пристъпи към нея, бавно и все още без да вдига ръка, и спря. След това направи втора стъпка. Но този път, още непомръднал, тя почна да се стапя. Той замръзна на мястото си, затаи дъх и си пожела и тя да спре. Но тя не спря. Топеше се и изчезваше. — Почакай — каза той и си помисли, че никога не се е обръщал към жена си с по-галещ глас. — Тогаз нека и аз да дойда с тебе, скъпа.
Но тя си отиваше. Вървеше бързо и той като че наистина усети падналата между тях непреодолима преграда — преградата на оная сила, която сама може да мъкне дънер, какъвто и двамина не могат, на онази кръв, кости и плът, които са твърде силни, за да бъдат победени от живота; веднъж завинаги той бе разбрал и видял със собствените си очи колко устойчиви при внезапната среща с всесилната смърт могат да бъдат не костите и плътта на младостта, а волята на тези кости и на тази плът да живеят.
Тя си отиде. Той прекрачи прага, на който бе застанала, и приближи печката. Лампа не запали. Нямаше нужда от светлина. Сам бе поставял печката, сам бе сковал лавиците за кухненските съдове. Напипа две паници, свали ги и от студената тенджера на студената печка ги напълни с гозбата, която леля му вчера бе донесла и от която вчера бе хапнал и той, макар че сега не помнеше нито кога е ял, нито какво е било. Отнесе паниците на изстърганата до бяло гола маса под единственото тъмнеещо прозорче, изтегли два стола и седна, почака пак да се увери, че гласът му ще бъде какъвто го иска и грубо се провикна:
— Ела сега тук! Ела да си изядеш вечерята. На мен много не ми трябва… — той млъкна, свел очи към паницата, дишайки на дълбоки, силни тласъци, гърдите му се издуваха и спадаха; по едно време спря да диша и за миг застана неподвижен, вдигнал лъжицата със студения лепкав грах. При допира до устните му втвърдената безжизнена маса сякаш отскочи. Без да се стоплят от устата му, граховите зърна се пръснаха, лъжицата издрънча о паницата; столът изпука назад и той се изправи, усети как мускулите на челюстта му се мъчат да разтворят устата, теглейки назад горната половина на главата. Но той прекъсна това, преди да се е превърнало в звук, отново се овладя, трескаво обра храната от чинията си, прехвърли я в другата, излезе от кухнята, прекоси стаята и пруста, остави паницата на долното стъпало и се отправи към дворната врата.
Кучето го нямаше, но още неизминал и половин миля, то го настигна. Отгоре светеше месецът и двете им сенки ту пробягваха начупени и прекъснати между дърветата, ту се просваха дълги и цели по склоновете на пасбището и по старите запуснати ниви чак до хълма — човекът, полетял по земята, както би препуснал кон, готов да кривне всеки път, щом насреща му се изпречи осветен прозорец, а кучето — подскачащо по петите му; при един завой сенките им се скъсиха, после стъпиха върху тях, последната далечна светлинка бе изчезнала и сега сенките им отново почнаха да растат, а кучето продължаваше да върви по петите му дори когато едва ли не изпод нозете на човека изскочи заек, а след това легна до неговото изпънато тяло в сивото сияние на приближаващото утро, до непосилното издуване и спадане на човешката гръд, до дрезгавото, но гласовито хъркане, което ехтеше не като стон от болка, а като че безрък човек се е вкопчил в нестихващо единоборство.
В дъскорезницата беше само огнярят; по-стар от него, той тъкмо се връщаше откъм купчините дървен материал, изгледа го безмълвно, като прекоси празното място, закрачил тъй, сякаш ще мине не само под навеса, където се намираше парната машина, но и през или върху самата парна машина; панталоните, които вчера бяха чисти, сега се мятаха раздърпани, мръсни и мокри до коленете от роса, платнената шапка бе килната встрани, висеше над ухото му с върха надолу, както впрочем винаги я носеше, бялото на очите му зачервено, а те изпълнени с някакво напрежение и трескавост.
— Къде ти е канчето? — попита той. Огнярят не бе успял да отговори, когато той мина край него и откачи емайлирания съд от гвоздея на стълба. — Искам само малко сухар.
— Изяж го всичкия — каза огнярят. — На обяд ще ям с друго канче. А ти си върви у дома и лягай. Не изглеждаш добре.
— Не съм дошъл да ти изглеждам — каза той, седна на земята, опрял гръб на стълба и прихванал канчето с колене, затъпка устата си с две ръце, лапайки като вълк — отново грах, също тъй твърд и студен, остатък от неделната пържена кокошка, няколко корави къса от днешното пържено месо, парче сухар колкото детска шапка — всичко размесено, неразличимо и безвкусно. Почнаха да прииждат и другите, шумяха, разговаряха и се суетяха пред навеса; след миг се появи на коня си и белият надзирател. Той не вдигна поглед, остави празното канче до себе си, стана, все тъй без да поглежда никого, отиде до вадата и като легна по корем, приближи лице до водата и загълта със същите дълбоки, могъщи и неравномерни вдишвания, с които хъркаше и с които снощи на свечеряване бе търсил свежия въздух в празната къща.
Затъркаляха се и камионите. Въздухът взе да пулсира от бързите удари на ауспусите, от хленча и звъна на трионите, камионите приближаваха рампата един по един, той се покатерваше подред отгоре им, запазвайки равновесие върху товара, който трябваше да освободи, избиваше клиновете, разхлабваше веригите и с дърварската си кука подреждаше трупите един по един — дъбове, кипариси и евкалипти — върху двете наклонени греди, задържаше ги там, докато следващите двама от бригадата му се освободяха да ги поемат и насочат нататък; така разтоварването на всеки камион се превръщаше в продължителен тътнещ грохот, разкъсван тук-там от изгрухтяващи повиквания, а когато падна утринната роса и ги обля потта, те си заподхвърляха и куплетите на песен, в която той не участваше. Пееше рядко, а тази сутрин едва ли би могла да се различава от останалите — той отново стоеше с цял човешки ръст над главите, които старателно отбягваха да го поглеждат, сега вече гол до кръста, захвърлил ризата и завързал над хълбоците презрамките на панталоните, гол, ако не се смята носната кърпа около врата му и шапката, прилепнала накривена някъде над дясното му ухо, а издигащото се слънце блестеше синьо в потта, избила върху сноповете мускули с цвета на нощта; тогава се разнесе свирката за обяд и той се обърна към двамата мъже в основата на рампата:
— Внимавайте, хей! Пазете се! — И плъзна дънера по наклона, кацнал отгоре му изправен сред главоломния трясък, запазвайки равновесие с бързи стъпки назад.
Чакаше го мъжът на леля му — висок колкото него човек, стар, слаб, почти сух, понесъл в една ръка тенекиено канче и покрита паница в другата; седнаха на сянка до вадата, недалеч от останалите, които също наотвориха своите канчета. В канчето имаше бурканче мътеница, увито в парче чист и влажен кеневир, а в паницата — още топъл пирог от кайсии.
— Леля ти го опече тази сутрин, за тебе — каза чичото. — И каза да дойдеш у нас. — Но той не отговори. Привиден и опрял лакти на коленете си, държеше пирога с две ръце, ръфаше, а сладкият полутечен пълнеж се размазваше и течеше по брадата му. Дъвчейки, той примигваше бързо-бързо, а бялото на очите му все повече се покриваше от плъпналата червенина. — Снощи ходих до вас, ама те нямаше. И днеска ме прати. Каза у дома да дойдеш. Снощи не угасихме лампата заради тебе.
— Че какво ми е — рече той.
— Не си добре. Бог дал, бог взел. Какво сега, в бога вярваш и толкоз. А леля ти все ще ти помогне.
— Да вярвам ли? В какво да вярвам? Какво му е сторила Мени? Кой го кара да ми се бърка в живота?
— Мълчи! — смъмра го старецът. — Мълчи!
След това камионите отново се затъркаляха. Сега вече нямаше нужда да измисля причини, с които да си обяснява, че още диша, защото след малко му хрумна, че изобщо е забравил диша ли или не, тъй като в непрестанния трясък на сриващите се трупи не чуваше дъха си; щом разбра, че е забравил, изведнъж му стана ясно, че всъщност не е; ето защо вместо да гътне последното дърво към рампата, той се изправи, захвърли куката като изгоряла кибритена клечка и в замиращия ек от гръмовното падане на предпоследния дънер се хвърли между двете наклонени греди на рампата с очи към дървото, намиращо се все още на камиона. Беше го правил и преди — да грабне ствола с ръце, да го вдигне от камиона и като се обърне с него, да го стовари на рампата, но дънер като сегашния по-рано не бе му попадал. В настъпилото мъртвило, което удави всички звуци, освен пулсиращото пропукване на ауспуха и лекото, освободено ридание на триона, тъй като сега всички очи, дори очите на белия надзирател се приковаха в него, той придърпа дънера до края на камионната платформа, приклекна и вкопчи дланите си под него. За миг всякакво движение секна. И сякаш немислещото неодушевено дърво преля в човека част от своята първобитна жизненост и го
