Брошката

брошката: една старовремска, глупава, ала все пак ценна вещ. Ейми я отнесе в стаята си и той видя как стои да я разглежда, съвсем хладнокръвна и съвсем непроницаема. После я остави в едно чекмедже — отвори го, вдигна я с два пръста, пусна я вътре и после обърса пръсти в роклята си.

— По някой път ще трябва да я слагаш — каза Хауърд.

— О, разбира се. Няма да се покажа неблагодарна. Не се безпокой.

След известно време почна да му се струва, че Ейми изпитва удоволствие да си я слага, защото я носеше все по-често. После схвана, че е било не удоволствие, а просто акт на отмъщение, съчетан с абсолютна несъвместимост: носеше я по цяла седмица, забодена на басмяната престилка, с която вършеше къщната работа. Освен това я слагаше винаги, когато мисиз Бойд може да я види, винаги, когато, приготвили се да излизат, тя и Хауърд се отбиваха в стаята на майка му да й пожелаят лека нощ.

Живееха на горния етаж, където година по-късно се роди детето им. Занесоха го на мисиз Бойд да го види. Тя извърна глава на възглавницата и го погледна.

— Жалко — каза тя, — не познавам бащата на Ейми. Та и колко ли съм пътувала по влака!

— Дъртата!… Тази мръсна… — разплака се Ейми и разтреперана се сгуши в Хауърд. — Защо ме мрази толкова много? — Какво съм й сторила? Да се махнем от тук! Можеш да се заловиш за някаква работа.

— Няма нужда. Тя няма да живее вечно я.

— Ще живее! Вечно ще живее, само и само да ме мрази.

— Не — рече Хауърд. На следната година детето умря. Ейми отново се помъчи да го убеди, че трябва да се преместят другаде.

— Където и да е. Не ме интересува как ще живеем.

— Не! Не мога да я оставя тъй безпомощна и по гръб. Ти защо не почнеш да излизаш? Ходи на танци! Тогава няма да ти е толкоз тежко.

— Да — рече тя поуспокоена. — Ще трябва. Повече не мога да понасям.

Единият казваше „ти“, другият „аз“, но нито един не рече „ние“. И така всяка събота вечер Ейми се приготовляваше, а Хауърд връзваше шала и обличаше палтото си, понякога направо върху ризата, слизаха долу, спираха се на вратата на мисиз Бойд, после Хауърд настаняваше Ейми в автомобила и я чакаше да се скрие. След това влизаше отново в къщата и с обувките в ръка, както едно време, преди да се оженят, се качваше по стълбите, отминавайки осветеното прозорче над вратата на майка си. Малко преди полунощ, пак с палтото и шала, той се смъкваше по стълбите, отминаваше все още осветеното прозорче и чакаше на верандата завръщането на Ейми. След това влизаха и двамата и надникваха в стаята на мисиз Бойд да й кажат лека нощ.

Една нощ тя се върна след един часа. Бе я чакал близо час по пижама и чехли на верандата, а бе ноември. Прозорчето над вратата бе тъмно и те не се отбиха.

— Някакъв идиот беше върнал часовника — обясни тя. Не го погледна, смъкна дрехите от себе си и заедно с другото бижу захвърли брошката на тоалетната масичка. — Надявах се, че няма да си толкова глупав да стоиш буден и да ме чакаш.

— Другия път като върнат часовника, вече няма.

Изведнъж тя застина и го погледна през рамо.

— Наистина ли? — Но той не я гледаше; само чу, усети нейното приближаване. Докосна го по рамото. — Хауърд! — Той остана неподвижен. Тя се притисна о него, смъкна се в нозете му и диво се разрида. — Какво става с нас? — И се блъскаше в него с безумно отчаяние. — Какво? Какво? — Той я успокои, но след като всеки се отправи към леглото си (вече имаха две отделни легла), чу, а след това и усети, че тя прекосява разделящото ги разстояние и отново се хвърля към него със същото диво и ужасено отчаяние, в което нямаше нищо женско, а по-скоро нещо детинско, прегърна го в мрака и зашептя: — Не че трябва да ми вярваш, Хауърд! Ти можеш! Можеш!

— Да — каза той. — Знам. Хайде сега, успокой се. Няма нищо.

След този случай малко преди дванайсет той навличаше палтото, връзваше шала, промъкваше се на пръсти по стълбите и покрай осветеното прозорче, шумно отваряше и затваряше външната врата, после открехваше вратата на майка си, която седеше изправена, подпряна на високите възглавници, с отворена книга и опряно на коленете си чело.

— Върнахте ли се най-после? — питаше тя.

— Да. Ейми се качи направо. Искаш ли нещо?

— Не. Лека нощ.

— Лека нощ.

И тогава се качваше, лягаше и след време (но само понякога) заспиваше. Преди да дойде това „понякога“, което понякога го отвеждаше в царството на съня, той размишляваше и си казваше с оня примиренчески и фаталистичен песимизъм на импотентен интелигент: Но това не може да продължава вечно. Някоя нощ нещо неминуемо ще се случи и тя ще залови Ейми. И я знам какво ще направи. Но аз какво ще направя? Признаваше си, че не му е ясно. Всъщност една част от съзнанието му казваше, че знае какво ще направи, но той отхвърляше това; и в него пак се проявяваше интелигентът — не да погребе една мисъл, а да избяга от нея, да я захвърли встрани, и в невъзможността му отново се обаждаше мисълта: Защото никой мъж не знае как би постъпил при определени обстоятелства; другите, по-мъдрите, може би щяха да си направят изводи, но не и той. На сутринта Ейми се намираше в леглото си и при светлината на деня всичко се стапяше. Но сегиз-тогиз мисълта се връщаше дори и през деня и тогава от отдалечението на мозъчната си дейност, наблюдавайки живота си, това объркано цяло, една трета от което бе техен плод, чиято липса не можеха с нищо да запълнят, той си казваше: Да, знам какво тя ще направи, знам също и какво ще ме помоли да сторя и съм сигурен, че няма да го сторя. Но какво тогава? Но и това не бе за дълго, защото след малко си помисляше, че все още нищо не е станало и че до следващата събота има още шест безкрайни дни, и това бе гласът на безизходицата и вече не на разума.

II

Ето как стояха нещата, когато се пробуди от пронизителния звън на телефона; вече знаеше, че съседното легло е още празно. Не по-зле разбираше, че докато стигне до телефона, ще бъде вече късно, колкото и да избърза. Забрави чехлите, втурна се по ледените стъпала, видя как прозорчето над майчината му стая светва, стигна телефона и грабна слушалката:

— О, Хауърд, страшно съжалявам — беше Марта Рос, — прости, че те безпокоя, но знаех, Ейми ще се разтревожи. Намерих я в колата, като се върнахме, кажи й.

— Добре — каза той, — в колата.

— В нашата кола. Тя нали си загуби ключовете, докарахме я до вас и я оставихме на ъгъла. Как ли не я убеждавахме да дойде у нас да хапне малко шунка с яйца, ама тя… — Гласът замря. Той държеше студената слушалка до ухото си и чуваше тишината в другия край на жицата — тишина, изпълнена с нещо като слисване, като поет и неизпуснат дъх, нещо, продиктувано от женския инстинкт, самозащитно. Но паузата почти не беше пауза, защото почти незабавно гласът продължи, сега вече напълно променен, плавен, гладък, сдържан: — Ейми си е легнала, нали?

— Да, в леглото е.

— Много съжалявам, че те обезпокоих, събудих те. Но като знам, ще се разтревожи, нали е от майка ти, фамилна ценност. Ако още не е забелязала, не й казвай. — Жицата напрегнато забръмча. — Ало, Хауърд?

— Няма — каза той, — сега няма да я будя. Обади й се утре сутринта.

— Добре. Прости за безпокойството. Дано не съм събудила майка ти.

Той остави слушалката. Беше измръзнал. Усещаше студа под босите си нозе, подът бе сякаш от лед. Оттатък безжизнената врата майка му сега седи изправена на своите възглавници, той виждаше нейното хлътнало лице и тъмни непроницаеми очи, косата, която според Ейми приличала на пожълтял памук, а до нея часовникът, чиито стрелки бе спряла сама един следобед преди пет години, показващи и досега четири без десет, часа, в който за пръв път се раздвижи след първия си удар. И когато отвори вратата, картината бе абсолютно същата, точна дори до положението на ръцете.

— Няма я в къщи, нали? — каза мисиз Бойд.