Брошката

— Напротив. В леглото е. Ти знаеш кога се върнахме. Просто си забравила у Марта Рос един пръстен. Марта телефонира…

Но тя очевидно не го слушаше.

— Значи, можеш да се закълнеш, че в този миг си е вкъщи?

— Да, разбира се, тук е. Спи, нали ти казвам.

— Тогаз кажи й да слезе да ми каже лека нощ.

— Глупости. Няма да й кажа.

Гледаха се в очите, а между тях стърчеше дървената табла на леглото.

— Значи, отказваш?

— Да.

Погледаха се още миг: той понечи да се обърне, чувствайки, че тя не сваля очи от него.

— Тогава нещо друго ми кажи. Загубила е брошката, нали?

Но той не отвърна. Затваряйки вратата, погледна я още веднъж: и двамата странно подобни, смъртни и неумолими врагове в свирепата вражда на кръвта. След това излезе.

Върна се в спалнята, запали лампата, намери чехлите си, после хвърли няколко буци въглища върху жаравата в камината и я разрови да пламнат. Часовникът на полицата над камината сочеше един без двайсет. Изведнъж го обля топлина; вече не трепереше. Върна се в леглото, угаси светлината и сега остана да попуква само огънят, пулсираше и проблясваше по мебелите, по стъклениците и огледалата на тоалетната маса, в по-малкото огледало над неговия скрин, върху който стояха трите сребърни рамки за фотографии — в двете големи той и Ейми, малката между тях празна. Лежеше и за нищо не мислеше. Мина му само: Значи, това е то. Сега, надявам се, ще разбера какво трябва да сторя. И после нищо, дори не се върна към тази мисъл.

Като упорито ехо пронизителният телефонен звън като че все още изпълваше къщата. След това дочу часовника над камината, незамлъкващ, студен, тих. Запали лампата и взе от масата разтворената и оставена по очи книга, но му стана ясно, че не може да се съсредоточи в думите, пречеше му часовникът. Стана и приближи камината. Стрелките показваха вече два и половина. Посегна, спря го и обърна циферблата към стената. Донесе книгата до огъня и сега вече думите почнаха да влизат в разума му, техният смисъл бе ясен и неразмътен от времето. Тъй и не разбра кога е спрял да чете; изведнъж вдигна глава. Нищо не бе чул, но знаеше, че Ейми се е върнала. Не му стана ясно как е разбрал; седеше затаил дъх, неподвижен, вдигнал безобидната книга, в очакване. И чу Ейми:

— Аз съм, мамо.

Тя каза „мамо“ — помисли той, но остана неподвижен. — Пак я нарече „мамо“. Раздвижи се, остави внимателно книгата, отбелязвайки докъде е стигнал, и прекоси стаята — ходеше естествено, не се стараеше да заглушава стъпките си; отвори вратата и в този миг забеляза, че Ейми излиза от стаята на майка му. Тя заизкачва стълбите, също така естествено, токовете й отекваха необичайно и остро в тъмната къща. Изглежда, майка му я бе повикала. Ейми се изкачваше, още не бе го видяла, в мъждивата светлина на вестибюла лицето й бе някак далечно, напомняше листче от цвят върху яката на коженото й палто и вече изпускаше пред себе си, към него някакъв кристално чист аромат на рози, сякаш избистрен от мразовитата нощ, от която бе дошла. След това го зърна на горното стъпало. Замря, но само за миг и още неизтекъл мигът, тя отново се движеше и отминавайки го, преди да влезе в спалнята, заговори:

— Много ли е късно? С Росови бях. Оставиха ме на ъгъла. Изгубих си ключа от колата в клуба. Сигурно автомобилът я събуди.

— Не. Отдавна е будна. От телефона.

Тя се приближи до огъня и протегна ръце. Като че изобщо не го чу, стоеше с палто, лицето й розовееше от огъня, самото й присъствие изпускаше сякаш това ухание на студ, този мразовит аромат, който я бе изпреварил по стълбите.

— Така и предполагам. В стаята й светеше. И щом отворих входната врата, разбрах, че сме загубени. Още не бях влязла, а тя ми вика: „Ейми!“ Казвам: „Аз съм, мамо“, а тя — „Ела, влез, моля ти се.“ Седи на леглото с ония очи, дето нямат никакви очертания, и с оная коса, дето като че ли е скубана от бала миналогодишен памук, и вика: „Ти, естествено, разбираш, че трябва да напуснеш този дом още тази минута. Лека нощ.“

— Да — каза той. — Будна е от около дванайсет и половина. Не можех нищо друго да направя, освен да настоявам, че вече си в леглото и спиш.

— Искаш да кажеш, че изобщо не е заспивала.

— Не. Събуди я телефонът, нали ти казах. Към дванайсет и половина.

Все тъй с протегнати над огъня ръце, тя го погледна през рамото на коженото си палто. Лицето й бе розово, очите като никога светли и натежали, като очите на жена, която е изпитала удоволствие, и в тях се четеше нещо като небрежно-конспираторско състрадание.

— Телефонът ли? Тук? В дванайсет и половина? Що за абсолютно глупава… В същност все едно.

Сега се обърна с лице към него, като че бе чакала да се постопли; скъпото палто бе разтворено над крехкия блясък на роклята; в този момент от нея се излъчваше някаква хубост — и тя идваше не от лицето, чието безупречно копие наднича от кориците на хилядите списания всеки месец, нито от фигурата, от формите на преднамерено женско предизвикателство, в които километри целулоиден филм са приковали женското тяло на една цяла раса; тази хубост бе просто въплъщение на нещо съвсем истинско в стария и вечен смисъл на тази дума, примамливо и самоуверено, а когато го приближи, вече вдигнала ръце — и нещо безмилостно:

— Да, всяко зло за добро! — Ръцете й го обгърнаха, тялото й се отдръпна от кръста нагоре да го погледне в лицето, а нейното лице изразяваше тържество, на мястото на стопилото се мразовито ухание сега тя изпущаше топъл женски аромат. — Тя каза веднага. Значи, можем да тръгваме. Ясно ли ти е? Разбираш ли? Веднага можем да се махнем. Дай й всичките пари! За какво ни са, ти можеш да намериш работа. Все едно къде ще живеем, как ще живеем. Сега вече няма за какво да стоиш тук. Тя сама… как се казваше… те освобождава от себе си. Само че загубих ключа от колата. Но и това няма значение. Ще вървим пеша. Да, пеша! И нищо няма да взимаме, нищо нейно.

— Сега? — попита той. — Посред нощ?

— Да! Тя каза веднага. Значи сега.

— Не — рече той. И това бе всичко, тя не разбра на кой от въпросите й отговаря, какво отрича. Ръцете й продължаваха да го притискат, само че изразът й се промени, все още жив и все още необхванат от ужас; премина просто в недоверие, заприлича на дете, което не вярва на ушите си.

— Значи, пак не искаш? И сега няма да я напуснеш? Или може би искаш да кажеш, че тази вечер ще ме заведеш до хотела и утре ще се върнеш? Или изобщо няма да останеш с мен в хотела? Само ще ме заведеш, ще ме оставиш там и после… — Очите й се впиха в неговите. — Чакай, чакай. Тук трябва да има нещо, има някаква причина… Почакай! — извика тя. — Телефонът, казваш. В дванайсет и половина? — Не отместваше поглед, ръцете й се свиха, зениците заприличаха на точки, а лицето се наля с кръвожадност. — Ясно! Това е причината. Кой се намери да ме търси? Кажи! Настоявам да кажеш. И ще ти обясня. Кажи!

— Марта Рос. Каза, че са те оставили на ъгъла.

— Лъже! — извика тя начаса, още нечула името. — Лъже! Наистина тогава ме доведоха, но беше още рано и реших да отида у тях да хапнем шунка с яйца. Извиках на Франк, преди да обърне колата, и продължих с тях. Франк ще докаже! Тя те е излъгала! Ей-сега ме оставиха на ъгъла.

В неподвижния миг, който последва, те се спогледаха.

— Тогава къде ти е брошката? — попита той.

— Брошката ли? Каква брошка? — Но той вече бе видял как ръката й се вдигна под палтото; освен това лицето й показа оня детски захлас, когато децата в миг спират дъха си, преди да заплачат с неудържимо и все пак сковано отчаяние, заговори през сълзите като дете, което се задушава в пълното си малодушно отстъпление. — О, Хауърд! Ти не заслужаваше това! Не трябваше да го правя!

— Нищо — рече той. — Стига, Ейми. Замълчи, ще те чуе.

— Добре, ето виж, мъча се. — Но продължаваше да го гледа с внезапно смачканото си лице, странно неподвижно под невероятния поток вода, сякаш не само очите, а и всички пори изведнъж са бликнали; сега и тя заговори направо, тъй както течаха мислите й, без да споменава въпроси или обстоятелства, не вече