съвършенство. Толкова обич. И тия чувства не идваха само от него.
— Ти сам се съгласи след Лондон всичко да свърши.
Той се усмихна широко.
— Ако изключим театъра и ресторанта, в Лондон нямаше кой знае какво. Стига да не броиш повръщането и температурата.
Вера помълча, сетне истината изплува на бял свят с няколко кратки и ясни думи. Наистина имаше друг.
Не било предпазливо да разкрива името му — той бил видна френска личност и не бивало никога да узнае за съвместния им престой в Женева и Лондон. Това щяло да го нарани дълбоко, а Вера в никакъв случай не искала да стане така. Онова, което се случило между нея и Пол през последните няколко дни, вече принадлежало на миналото. Той сам трябвало да го разбира. Вече имали уговорка. Колкото и да било мъчително, тя не можела и не желаела да го вижда повече.
Изкачиха се по ескалатора и тръгнаха към такситата. Пол й каза, че се е настанил в хотел на авеню Клебер и ще остане там пет дни. Искаше да я види отново, та макар и само за да се сбогуват.
Вера извърна глава. Никога не бе срещала мъж като Пол Озбърн — нежен, внимателен и готов да я разбере дори сега, въпреки болката и разочарованието. Но дори и да желаеше, не можеше да му отстъпи. В живота й нямаше място за него.
— Съжалявам — каза тя и го погледна за миг. После влезе в таксито и затвори вратата.
— Колко просто било — чу Пол собствения си глас.
След по-малко от час той седеше в едно кафене на улица Сен Антоан и се мъчеше да скърпи някакъв смисъл в цялата тази история. Ако се бе придържал към първоначалния си план и не бе долетял в Париж, скоро щеше да кацне в Лос Анджелис. Щеше да хване такси до къщата си на океанския бряг, да прибере хрътката от приюта за кучета, после да огледа дали сърните не са прескочили пак живия плет, за да опасат розите. А утре щеше да тръгне на работа. Такъв би бил естественият ход на събитията, ако бе спазвал плана си. Само че не го бе спазил.
В този момент за него бе важна само Вера и чувствата, които изпитваше към нея. Нищо друго не струваше пукната пара. Нито настоящето, нито миналото или бъдещето. Или поне така си мислеше до мига, когато надигна глава и зърна човека с назъбения белег.
12.
Малко след десет сутринта Анри Канарак влезе в малката бакалия недалеч от пекарната. Инцидентът с американеца все още го безпокоеше, но през изминалите два дни не се бе случило нищо и той започваше да се присъединява към мнението на жена си и Анес Демблон, че онзи тип или е сбъркал, или просто е бил ненормален. Тъкмо слагаше в кошницата няколко бутилки минерална вода, за да ги отнесе в пекарната, когато дебелият и ужасно късоглед бакалин внезапно го придърпа за ръка към задната стаичка.
— Какво има? — възмутено запита Канарак. — Плащам си сметката редовно.
— Не става дума за това — отвърна мосю Фодор, като се озърташе през дебелите очила да провери дали на касата не чакат клиенти. Той беше не само собственик, но и счетоводител, касиер, доставчик и пазач. — Днес ме посети един човек. Каза, че е частен детектив и носеше ваш портрет.
— Какво? — възкликна Канарак и сърцето му заподскача.
— Показваше го на всички. Питаше хората дали ви познават.
— Не му казахте нищо, нали?
— Разбира се. Веднага усетих, че крои нещо. Данъчните служби, а?
— Не знам — смънка Анри Канарак и погледна настрани. Значи частен детектив бе успял да се добере дотук. Как? Внезапно той пак завъртя глава към бакалина. — От коя компания беше? Запомнихте ли му името?
Фодор кимна и отвори чекмеджето на вехтата маса, която му служеше вместо бюро. Извади визитна картичка и я подаде на Канарак.
— Молеше всички да се обадят, ако ви забележат.
— Всички ли? Кой всички?
— Купувачите. Разпитваше наред. За щастие хората не бяха от квартала и никой не ви позна. Нямам представа къде е отишъл след това и с кого е говорил. На ваше място бих внимавал, като изляза оттук.
Анри Канарак нямаше намерение да се връща на работа. Поне днес, а може би и завинаги. Хвърляйки от време на време поглед към визитката в ръката си, той се свърза по телефона с пекарната и помоли да повикат Анес.
— Американецът. Пуснал е подир мен частен детектив. Ако се появи, гледай първа да говориш с него. Останалите да си затварят устата. Името му е… — Анри отново погледна картичката — Жан Пакар. Работи за компанията „Колб интернешънъл“. — Внезапно го обзе гняв. — Как тъй какво да му кажеш? Кажи, че отдавна не работя там. Ако пита къде живея, не знаеш и толкоз. Пратила си ми някакви документи, обаче от пощата ги върнали поради отсъствие на адресата.
След тия думи той обеща да позвъни пак и тресна слушалката.
Преди да бе минал и час, Жан Пакар влезе в пекарната и се огледа. Насам го бяха насочили други двама бакали и едно случайно срещнато хлапе. Отпред имаше малка хлебарница и канцелария. Затворената врата отстрани навярно водеше към помещението с пещите.
Възрастна жена плати две франзели и тръгна да излиза. Широко усмихнат, Пакар й отвори вратата.
— Merci beaucoup2 — каза тя, минавайки край него.
Жан Пакар кимна и се обърна към момичето зад щанда. Вече знаеше, че търсеният човек работи тук. Нямаше да показва скицата. Така само щеше да го подплаши. Трябваше му списък на служителите. От пръв поглед личеше, че предприятието е малко, с не повече от десет-петнайсет работници. Навярно всички бяха регистрирани в Централната данъчна служба. Една поименна проверка в компютъра щеше да му осигури домашните адреси. А петнайсет човека се пресяват лесно. Чрез просто елиминиране щеше да открие онзи, който му трябваше.
Девойката зад щанда беше с къса, прилепнала поличка, високи токчета и черни чорапи, подчертаващи стройните й крака. Носеше косата си стегната на опашка, имаше грамадни обици и промишлено количество грим около очите. Изглеждаше от ония полужени-полумомичета, които през целия ден очакват да дойде вечерта. Работата в хлебарница едва ли стоеше начело в списъка на любимите й занимания, просто си докарваше по някоя пара докато намери нещо по-свястно.
— Добър ден — усмихна се Жан Пакар.
— Добър ден — отвърна тя, също с усмивка. Изглежда, смяташе флиртуването за нещо напълно естествено.
Десет минути по-късно Жан Пакар си тръгна с шест кифлички и списък на работещите в пекарната. Беше й казал, че ще открива нощно заведение в квартала и държи да покани на първата вечер всички околни търговци заедно със служителите им. За създаване на добри отношения.
13.
Маквей потръпна и наля вряла вода в голяма керамична халба, украсена с британското знаме. Навън се ръсеше студен дъжд и откъм Темза прииждаше рядка мъгла. Нагоре-надолу сновяха шлепове, а крайбрежният булевард гъмжеше от коли.
Той се озърна, откри пластмасова лъжичка върху зацапана книжна салфетка и сипа в халбата малко захар и две лъжички безкофеиново нескафе „Тейстърс чойс“. Беше открил кафето в една малка бакалница близо до Скотланд Ярд. Топлейки длани върху халбата, той отпи глътка и пак се загледа в отворената папка с данни от Интерпол за известни или предполагаеми масови убийци в континентална Европа, Великобритания и Северна Ирландия. Общо се събираха около двеста имена. Някои бяха излежали присъди за по-дребни престъпления, други още лежаха в затвора и само шепа се намираха в неизвестност. Всички щяха да бъдат проверени. Не от Маквей, а от местни полицейски служители. Веднага след това докладите щяха да бъдат изпратени по факс в Лондон.
