— Не, не предприемайте нищо — отвърна Маквей. — Пристигам.
14.
Когато след три часа кацна на летище Шарл де Гол, Маквей вече знаеше къде живее и работи Пол Озбърн, каква професионална квалификация има, номера на шофьорската му книжка и дори това, че на два пъти се е развеждал в Калифорния. Знаеше още, че преди време е бил задържан за побой на момче от паркинга на някакъв ресторант, което смачкало предната броня на новото му БМВ. Очевидно Пол Озбърн бе избухлив човек. А Маквей отлично разбираше, че онзи, когото търси, едва ли реже главите в изблик на гняв. И все пак даже най-лудите глави не са обладани от страсти по двайсет и четири часа в денонощието. Човек може да извърши убийство в пристъп на ярост, а после хладнокръвно да отдели главата и да изостави трупа в някоя уличка, край магистралата, в океана или върху кушетка в студен едностаен апартамент. При това Пол Озбърн беше професионален хирург, тъй че за него отрязването на главата не представляваше никаква трудност.
Но положението имаше и обратна страна — според печатите от паспорта Пол Озбърн не бе припарвал до Великобритания или Стария континент по време на другите убийства. Това можеше да означава много неща: че е невинен, че се представя под чуждо име, че има няколко паспорта, или дори че е подхвърлил главата в театралния квартал, но няма нищо общо с останалите убийства, което би опровергало теорията на Маквей за връзка между престъпленията.
Тъй че засега Озбърн беше само случайна съмнителна фигура, заподозряна във връзка с последното престъпление единствено поради съвпаденията на време, място и професия.
И все пак в момента имаха нещо повече, отколкото в началото. Досега не разполагаха с нищо.
За миг Пол Озбърн извърна глава, сетне пак стрелна поглед към Жан Пакар. Двамата седяха на предната тераса на „Ла купол“ — оживено и шумно заведение на булевард Монпарнас край Сена. Говореше се, че било любимо място на Хемингуей и мнозина други писатели. Озбърн поръча на минаващия келнер две чаши бяло бордо. Пакар поклати глава и помоли за чаша доматен сок. Той не пиеше алкохол.
След като келнерът се отдалечи, Озбърн отново погледна книжната салфетка, която му бе подал Жан Пакар. Върху нея беше изписано име и адрес: г-н Анри Канарак, квартал Монруж, авеню Вердие 175, апартамент 6.
Келнерът донесе виното и сока. Озбърн пак прочете адреса, после грижливо сгъна салфетката и я прибра в джоба на сакото си.
— Сигурен ли сте? — запита той, гледайки втренчено французина.
— Да.
Жан Пакар се облегна назад, преметна крак върху крак и също се втренчи в Озбърн. Изглеждаше силен, педантичен и много опитен. Озбърн се запита какво ли би отговорил на въпроса, който го мъчеше в момента. Той беше само лекар и първият му опит да убие Канарак в пристъп на ярост бе завършил с провал. Но Жан Пакар беше професионалист. Сам го бе казал при първата им среща. Имаше ли разлика между професионален наемник в Третия свят и наемен убиец в голяма европейска столица? Може би в самочувствието, но иначе — едва ли. В крайна сметка и двамата вършат едно и също, нали? За пари. Убиват и получават възнаграждение. По какво могат да се различават тогава?
— Питам се — предпазливо изрече Озбърн — дали понякога не работите на своя глава.
— Какво имате предвид?
— Искам да кажа, не работите ли понякога самостоятелно? Не приемате ли поръчки извън компанията?
— Зависи от поръчката.
— Но можете да приемете.
— Защо питате?
— Значи се досещате за какво става дума…
Озбърн усети, че дланите му са влажни. Внимателно остави чашата, взе салфетка и избърса потта.
— Доктор Озбърн, смятам, че изпълних обещаното. Сметката ще получите чрез компанията. Беше ми приятно да работя с вас и ви желая всичко най-хубаво.
Жан Пакар остави на масата банкнота от двайсет франка и се изправи.
— Au revoir — каза той, заобиколи младежа на съседната маса и тръгна към изхода.
Озбърн проследи с поглед как детективът минава пред широките прозорци и изчезва във вечерната тълпа по тротоара. После разсеяно прокара пръсти през косата си. Току-що бе помолил един човек да извърши убийство и бе получил отказ. Какво правеше, какво се канеше да направи? За миг му се прииска никога да не бе идвал в Париж, никога да не бе срещал човека на име Анри Канарак.
Той затвори очи и потърси някаква мисъл, с която да се разсее. Но вместо това зърна гробовете на майка си и баща си. После се озова до прозореца на директора в Хартуик, а навън леля Дороти с проскубано енотово манто се качваше в таксито и изчезваше сред снежната виелица. Ужасното чувство за самота беше непоносимо. Такова оставаше и до днес. Парещата болка бе все тъй жестока.
Изтръгна се от видението и отвори очи. Наоколо хората се смееха, пиеха, отърсваха умората от деня и се готвеха за вечеря. Отсреща една симпатична жена с делово кафяво костюмче бе положила ръка върху коляното на събеседника си и говореше бързо, без да го изпуска от поглед нито за секунда. Весел смях откъм друга маса го накара да завърти глава. В този момент някой почука по стъклото. Една млада жена надничаше с усмивка откъм тротоара. За миг Озбърн помисли, че гледа него, после младежът от съседната маса скочи, махна с ръка и изтича да я посрещне.
На десетгодишна възраст един човек бе изтръгнал сърцето му. Сега знаеше кой е този човек и къде живее. Нямаше път назад. Нито днес, нито когато и да било.
Трябваше да го стори — заради майка си, заради баща си, заради самия себе си.
15.
Сукцинилхолин: препарат за отпускане на мускулатурата със свръхкратко действие. Предаването на невромускулни импулси бива потискано докато в организма се поддържа достатъчна концентрация на сукцинилхолин. След мускулна инжекция парализата трае от седемдесет и пет секунди до три минути, като общото отпускане започва в края на първата минута.
Сравним по ефект с препарата кураре, синтетичният сукцинилхолин не оказва влияние върху съзнанието и чувството за болка. Той просто отпуска мускулатурата, започвайки от клепачите, след това челюстта, крайниците, коремните мускули, останалата скелетна мускулатура и накрая дробовете.
Използва се по време на операции за цялостно отпускане на мускулатурата, чрез което дава възможност за по-умерено дозиране на упойката.
Чрез непрекъснато венозно подаване на сукцинилхолин нивото на парализа се поддържа постоянно по време на цялата операция. Единична инжекция от 0.3 до 1.1 милиграма (в зависимост от индивидуалните особености) има същия ефект, но с трайност само от четири до шест минути. Веднага след това препаратът се разлага в организма без да причини вреда и без патологични ефекти, тъй като продуктите от разлагането — сукцинилова киселина и холин — са част от обмяната на веществата в човешкия организъм.
Следователно една грижливо отмерена доза сукцинилхолин, приложена чрез инжекция, би предизвикала временна парализа — например достатъчно дълга, за да предизвика удавяне — и после би изчезнала безследно.
А съдебният лекар би сметнал удавянето за нещастен случай, освен ако си направи труда да прегледа цялото тяло на покойника с лупа, търсейки една-единствена дупчица от игла.
Още през първата си година като стажант Озбърн бе видял приложението на препарата и неговия ефект в операционната. От тогава се бе зародила и мечтата му какво би сторил, ако най-сетне настъпеше очакваният ден и по някакво чудо убиецът застанеше пред него. Бе експериментирал върху лабораторни мишки, а по-късно и върху себе си. Още преди да започне самостоятелна практика, вече знаеше точно с каква доза сукцинилхолин може да парализира човек за шест-седем минути. А без контрол върху скелетната и дихателна мускулатура шест-седем минути в дълбока вода са предостатъчни, за да предизвикат
