удавяне.
Нападението срещу Канарак беше чиста глупост, извършена под влияние на вълнението; взрив на трупаната с години ярост. По този начин само бе привлякъл вниманието на полицията към себе си и убиеца. Но сега вълнението затихваше. Трябваше много да се пази от нов подобен изблик, като например неотдавна, когато тъй необмислено бе потърсил помощ от Жан Пакар. Сам не знаеше защо го бе сторил — може би от страх. Убийството не е лесна работа, но това не е убийство, повтаряше си той, също както не би било убийство, ако съдът пратеше Канарак в газовата камера. Което навярно би станало при други обстоятелства. Но обстоятелствата не бяха други и приемайки най-сетне реалността, Озбърн спокойно и уверено осъзнаваше колко личен е този въпрос между тях двамата с Канарак. Вече никой друг освен него не можеше да поеме отговорността.
Знаеше къде да намери убиеца. Дори и да подозираше нещо, Канарак не би могъл да знае, че вече са го открили. Сега трябваше да го изненада на някоя тясна уличка или друго безлюдно място, да му инжектира сукцинилхолин и да го натовари в предварително подготвена кола. Разбира се, Канарак щеше да окаже съпротива и Озбърн трябваше да се съобразява с това. Инжекцията беше основното в неговия план. После трябваше само да изчака шейсет секунди и Канарак щеше да рухне. Най-много след три минути жертвата щеше да бъде напълно парализирана и безпомощна.
Ако действаше нощем и по грижливо подготвен план, тия три минути биха му стигнали, за да натовари Канарак в колата и да потегли от мястото на отвличането към някое извънградско езеро, или за предпочитане бързотечаща река. Там щеше да извлече от колата безпомощния, но все още жив Канарак и просто да го хвърли във водата. Ако разполагаше с време, можеше даже да налее в гърлото му малко уиски. Така след откриването на трупа полицията и съдебните лекари биха стигнали до извода, че човекът е бил пиян и случайно е паднал в реката.
А дотогава доктор Пол Озбърн щеше да бъде у дома си в Лос Анджелис или поне в самолета на път за там. Дори ако полицаите скърпеха някакви изводи и си направеха труда да дойдат да го разпитат, в какво биха могли да го обвинят? Че има пръст в случайното удавяне на човека, с когото се е сбил преди няколко дни в едно парижко кафене?
Едва ли.
Озбърн нямаше представа нито колко път е изминал пеша — от булевард Монпарнас през Айфеловата кула, по Йенския мост над Сена и покрай двореца Шайо до хотела на авеню Клебер — нито кое време е и откога седи пред махагоновия плот в барчето на хотела, загледан в недокоснатата чаша коняк пред себе си. Когато най-сетне погледна часовника си, минаваше единайсет. Изведнъж се почувства изтощен. Не помнеше друг път да е изпитвал подобна умора. Стана, подписа сметката и тръгна към вратата, но се сети, че е забравил да остави бакшиш на бармана. Върна се и сложи върху плота банкнота от двайсет франка.
— Merci beaucoup — каза барманът.
— Bonsoir3 — кимна Озбърн, после се усмихна измъчено и излезе.
В същото време друг клиент вдигна пръст и барманът направи няколко крачки към него. Човекът седеше кротко, забил поглед в почти празната чаша — третата за час и половина, откакто бе влязъл. Беше блед, с прошарена коса, скучен и самотен — един от многото, които седят незабелязани из баровете с надеждата за нещо вълнуващо, макар че тая надежда почти никога не се сбъдва.
— Oui, monsieur.4
— Още едно — каза Маквей.
16.
— Ти ми кажи защо!
Анри Канарак беше пиян. Но с онова пиянство, което не засяга мозъка и езика, тъй че човек продължава да говори и мисли свързано. Беше пиян, защото така трябваше, защото нямаше къде другаде да избяга.
До полунощ оставаше половин час и Канарак ту сядаше на стола, ту скачаше и почваше да броди напред-назад из тясното апаратментче на Анес Демблон близо до Орлеанската порта, само на десет минути с кола от собственото му жилище в Монруж. Тази вечер бе съобщил на Мишел по телефона, че шефът на пекарната мосю Льобек го е помолил да отпътуват заедно до Руан и да потърсят подходящо помещение за откриване на нова хлебарница. Тъй че да не го чака по-рано от ден-два. Мишел прие новината с възторг. Дали това означава, че ще го повишат? Дали мосю Льобек ще му повери ръководството на пекарната в Руан? Ще се преселят ли там? Колко хубаво би било да отгледат детето далече от това смахнато парижко гъмжило!
— Не знам — грубо отвърна той и затвори телефона.
Сега гледаше втренчено Анес Демблон и я чакаше да каже нещо.
— Какво искаш от мен? — запита тя. — Да ти кажа, че американецът наистина те е разпознал и е пратил частен детектив да те търси? И че след като онзи вече е бил в пекарната и оная глупачка му е дала списъка на служителите, значи скоро ще те открие? Да предположим още, че сигурно е докладвал на американеца. Добре, тъй да бъде. И какво сега?
Очите на Канарак проблеснаха и той тръсна глава, докато отиваше да вземе нова бутилка вино.
— Едно не разбирам, как може американецът да ме е познал. Трябва да е поне с десет-дванайсет години по-млад от мен. Напуснах Щатите преди двайсет и пет години. Петнайсет в Канада, десет тук.
— Анри, може и да е грешка. Може да се е припознал.
— Не е грешка.
— Откъде знаеш?
Канарак отпи глътка вино и се загледа настрани.
— Анри, ти си френски поданик. Тук нищо не си извършил. Поне този път законът е на твоя страна.
— Открият ли ме, законът не значи нищо. Сама знаеш, че ако са те, с мене е свършено.
— Невъзможно. Албърт Мериман е мъртъв. Ти нямаш нищо общо. Как може някой да открие връзката след толкова време? Особено човек, който е бил на десетина години, когато ти напусна Америка.
— Тогава за какъв дявол ме е подгонил, а? — Студеният поглед на Канарак я пронизваше като с нож. Трудно бе да се разбере какво изпитва — страх, гняв или двете едновременно. — Те имат мои снимки от онова време. Полицията и другите. Не съм се променил чак толкова. И едната, и другата страна може да е пуснала тоя копой подир мен.
— Анри… — тихо изрече Анес. Трябваше да го накара да разсъждава. — Откъде накъде ще търсят един мъртвец? И дори да го търсят, защо именно тук? Мислиш ли, че са пратили тоя тип да обикаля по целия свят с надеждата случайно да те срещне на улицата? — Тя помълча и се усмихна, после потупа с длан протритото канапе. — Правиш от нищо нещо. Ела, седни до мен.
Този поглед и този глас му напомниха отминалите времена, когато Анес не бе тъй грозна като днес. Времената преди тя нарочно да се занемари, за да не го привлича повече. Времената преди тя да го изпъди от леглото си, за да охлади желанията му. Най-важното беше той да изчезне напълно, да възприеме френската култура и да се превърне във французин. За тази цел му трябваше френска съпруга. А това налагаше Анес Демблон да напусне живота му. Тя се завърна едва когато Анри не успя да си намери работа и трябваше да убедят мосю Льобек да открие ново място в пекарната. От тогава до днес връзката им беше напълно платонична, поне така я виждаше той.
Но за Анес нямаше нито ден, без сърцето й да се къса щом го зърне. Всеки час, всеки миг копнееше да го върне в прегръдките и леглото си. Бяха заедно от самото начало. Тя му помогна да инсценира смъртта си, представи се за негова съпруга на канадската граница, уреди му фалшив паспорт и накрая го убеди да се преселят при роднините й във Франция, където щяха да изчезнат завинаги. Беше готова на всичко, дори да го отстъпи на друга. Само защото го обичаше безкрайно.
— Анес, слушай ме.
Той не дойде да седне до нея; все тъй стоеше сред стаята и я гледаше, само чашата бе изчезнала от ръката му. В апартамента царуваше мъртвешка тишина. Не се чуваше нито бръмчене на коли, нито глъчка от съседните жилища. За момент Анес си помисли, че тази вечер съседите може по изключение да са отложили постоянните шумни скандали и да са отишли на кино. Или пък вече да са в леглото.
