Страсбург. Пристига в 10:37 с прехвърляне в Офенбург.
Ремер се навъси.
— Швейцария или Франция. И в двата случая напускат страната. По кое време пристигат влаковете в Базел и Офенбург?
В следващите няколко минути Ремер окупира кабинета и предупреди по телефона германската полиция в Офенбург, френската полиция в Страсбург и швейцарската полиция в Базел и Женева. В Базел и Офенбург всички слизащи пътници щяха да бъдат грижливо проверени, а в същото време на влаковете щяха да се качат групи цивилни полицаи. Ако Фон Холден и жената се опитаха да слязат на някоя от междинните гари, щяха да бъдат обкръжени и арестувани. Ако останеха във влака, рано или късно щяха да бъдат открити.
Когато Ремер остави слушалката, Озбърн пристъпи към него.
— Какво ще стане… с нея?
— Ще бъде задържана. Също като Фон Холден.
Ремер разбираше за какво става дума. Сега се издирваше убиец на трима полицаи. Ако бегълците се намираха в един от двата влака, шансовете им за повторно бягство бяха почти нулеви. А ако окажеха дори и най-малка съпротива, щяха да бъдат убити на място.
Озбърн го изгледа втренчено.
— А ние какво ще правим? Дали да не си поделим посоките? Вие в едната, аз в другата.
— Докторе… — Ремер се запъна и Озбърн усети, че след миг ще го изхвърлят от играта. — Знам, че искате да присъствате. Знам колко е важно за вас. Но не бих искал да попаднете между два огъня.
— Ремер, готов съм да поема риска. Не се тревожете.
— Не става дума за вас, докторе. Но в момента сте прекалено напрегнат и можете да съсипете всичко. Онзи човек е убил хладнокръвно трима полицаи и едно двайсетгодишно момиче. Методите му подсказват, че Нобъл навярно е прав и имаме работа с боец от Спецназ. Минал е специално обучение в Съветската армия, а може би и в ГРУ, което го поставя поне шест нива над най-добрите агенти на КГБ. Подобни хора са сред елита на най-опасните убийци в света и нормален човек просто не е в състояние да разбере техния начин на мислене. Залавянето му няма да е лесно. Не бих искал заради вас, или заради когото и да било да загинат още полицаи. Върнете се в Берлин, докторе. Обещавам, че когато му дойде времето, ще ви уредя разговор с двамата.
С тия думи Ремер стана иззад бюрото и тръгна към вратата на кабинета. Озбърн го сграбчи за ръката.
— Ремер, не можете да ме прогоните просто така. Маквей не би го сторил.
— Не би го сторил ли? — мрачно се разсмя Ремер и бутна ръката му настрани. — Маквей ви доведе заради своите цели, доктор Озбърн. Само заради тях. Тъй че не се залъгвайте. А сега направете каквото ви казах. Върнете се в Берлин и се настанете на старото място, в хотел „Палас“. Ще ви потърся при първа възможност.
Ремер отвори вратата, мина край началник-гарата и се отправи към перона. Озбърн изчака малко и го последва. Видя как Ремер се приближи към струпаните полицаи и размени няколко думи със свидетелите. После групата се разпадна. Напълно. На нейно място нахлуха безименни хора, сякаш изобщо нищо не се беше случило. И Озбърн се озова съвсем сам сред франкфуртската гара. Отстрани биха могли да го сметнат за безгрижен турист, който се вълнува единствено от разписанието на влаковете. Но вълненията му бяха далеч по-сериозни.
Вече бе решил твърдо, че спътничката на Фон Холден не е Вера — може би имаше черна коса и приличаше на нея, но не можеше да е тя. Двамата пътуваха за Франция или Швейцария. А след това накъде?
И кое беше по-лошо? Да бъдат настигнати от полицията или да избягат?
Дори ако успееха да открият Джоана Марш, дори ако се окажеше, че тя знае нещо, Фон Холден си оставаше последният ръководител на Организацията, последната пряка нишка към смъртта на баща му. Ако попаднеше на полицейска засада, Фон Холден щеше да се бие. И да бъде убит. А това означаваше край на всичко.
Ремер му бе заръчал да се върне в Берлин. Да се настани в хотела и да чака. Но Озбърн бе чакал цели трийсет години. Стига толкова!
Изведнъж осъзна, че без да усети е прекосил гарата и наближава изхода към улицата. В този момент нещо привлече погледа му. Завъртя глава и видя, че откъм перона се задава с бърза крачка черният сервитьор. Негърът смъкваше в движение бялата си престилка и непрестанно се озърташе през рамо, сякаш се боеше от преследвачи. Когато стигна до изхода, той се озърна за последен път, захвърли престилката в близкото кошче и изтича навън. За момент Озбърн се запита какво става. После разбра.
— Кучият син ни е излъгал!
134.
Ярките слънчеви лъчи го блъснаха като стена и за момент той спря заслепен. Засенчи очите си с длан и се помъчи да открие беглеца в навалицата пред гарата, но не успя. После го видя как тичешком пресича улицата и изчезва зад ъгъла. Озбърн се втурна след него.
Когато зави зад ъгъла, той отново забеляза негъра да крачи по отсрещния тротоар покрай витрините на малки кафенета и ресторантчета. Веднага прекоси уличката и забърза напред. Изведнъж му се стори, че отново е в Париж и преследва Анри Канарак. Тогава Канарак бе изчезнал в метрото и Жан Пакар го откри едва след три дни. Този път не мога да си го позволя, помисли Озбърн. След три дни Фон Холден и неговата спътничка ще бъдат на другия край на света.
Озбърн се хвърли напред. В същия момент негърът се озърна, видя го и побягна. След двайсетина крачки отново зави и изчезна.
Възрастна жена с очила се изпречи на пътя на Озбърн. Издутата й пазарска чанта отхвръкна на тротоара. Без да обръща внимание на гневните крясъци, Озбърн продължи да тича. Когато достигна ъгъла, видя, че негърът прескача висока ограда. Озбърн незабавно го последва. От другата страна имаше двор и заден изход на някакъв ресторант.
След миг Озбърн нахълта вътре. Изтича по къс коридор, мина край склад за продукти и се озова в кухнята. Трима готвачи изненадано надигнаха глави. Единствената друга врата водеше към ресторанта. Озбърн изтича през нея и се озова сред сватбено тържество. Младоженците позираха пред фотографа, преграждайки пътя към изхода. Озбърн се завъртя и изтича обратно.
— Преди малко тук влезе един негър — изкрещя той, когато отново се озова в кухнята. — Къде е, по дяволите?
Готвачите се спогледаха. Най-едрият от тях, облечен с мазна престилка, стисна сатъра и пристъпи напред.
— Какво искате? — запита готвачът на немски.
Озбърн се озърна надясно, към коридора, по който бе дошъл.
— Извинявайте — каза той и изскочи от кухнята.
В средата на коридора той рязко спря и блъсна вратата на склада за продукти. Не видя никого. Завъртя се, като че искаше да излезе и изведнъж скочи настрани. Негърът с отчаяна бързина изпълзя иззад куп чували, но Озбърн го сграбчи за яката. Разтръска изплашения човек и наведе лице към него.
Негърът се задърпа, вдигна лакът над главата си и жално изхленчи на английски:
— Недей бий!
— Говориш ли английски? — запита Озбърн, гледайки яростно пленника.
— Малко… Недей бий.
— Мъжът и жената от гарата. На кой влак се качиха?
— Два коловоз. — Негърът сви рамене и опита да се усмихне. — Не знае. Не видял.
— Ти излъга полицаите — изръмжа Озбърн. — Недей да лъжеш и мен! Иначе ще ги повикам и отиваш право в затвора. Разбра ли?
Негърът го погледна и бавно кимна.
— Онзи човек рекъл, ако аз каже, той повика бръснати глави. Те бие мен. И семейство.
