— Значи те е заплашил! Не ти е платил!
Негърът енергично тръсна глава.
— Не, не платил. Казва бръснати глави. Дойде бие. Пак.
— Никакви бръснати глави няма да дойдат — кротко каза Озбърн, после отпусна човека и бръкна в джоба си. С жален вик негърът опита да отскочи назад, но Озбърн го сграбчи отново и вдигна пред лицето му смачкана банкнота от петдесет марки. — На кой влак се качиха? За къде потеглиха?
Негърът се вторачи в банкнотата, после завъртя очи към Озбърн.
— Няма бой — каза Озбърн. — Плаща.
Долната устна на негъра затрепера. Все още се боеше.
— Моля те, много е важно. За моето семейство. Разбираш ли?
Човекът бавно надигна глава.
— Берн.
Озбърн разхлаби пръсти.
135.
Маквей лежеше по гръб и се взираше в тавана. Ремер бе заминал. Озбърн също. И никой не му казваше какво става. Беше десет без пет сутринта, а не разполагаше с нищо, освен вестници и телевизия. Половината му лице беше покрито с марлена превръзка и непрекъснато му се гадеше, но иначе се чувстваше сравнително добре. Само дето не знаеше нищо и го държаха в неизвестност.
Изведнъж се запита къде ли са личните му вещи. Виждаше костюма и обувките си в отворения гардероб. Отстрани имаше шкафче с две чекмеджета. Куфарът, записките и международният му паспорт навярно бяха в хотела. Но къде беше портфейлът с полицейската му значка, дявол да го вземе? Къде беше револверът?
Той отметна завивките, смъкна крака на пода и се изправи. Зави му се свят и трябваше няколко секунди да постои неподвижно, докато се опомни.
С три неуверени крачки се добра до шкафчето. В горното чекмедже откри бельото и чорапите си. В долното лежаха ключовете, гребенът, очилата и портфейлът. Но от револвера нямаше и следа. Сигурно бяха прибрали оръжието в някоя каса, или пък Ремер го бе взел. Маквей затвори чекмеджето, направи крачка към леглото и изведнъж спря. Нещо не беше наред. Завъртя се, дръпна отново чекмеджето и отвори портфейла. Значката и препоръчителното писмо от Интерпол бяха изчезнали.
— Озбърн! — възкликна Маквей. — Мътните да го вземат!
Беше сам. Без Ремер. Без Маквей. Без германските полицаи. Озбърн се облегна назад, докато самолетът на швейцарските авиолинии бавно набираше скорост по пистата.
След разговора с черния сервитьор Озбърн бе постъпил така, както навярно щеше да постъпи Маквей на негово място. Обади се в представителството на „Суисеър“, помоли да го свържат с отговорника по охраната и обясни, че е полицейски инспектор от Лос Анджелис, работещ съвместно с Интерпол. В момента преследва един от виновниците за пожара в Шарлотенбург. Човекът е пристигнал с влак от Берлин, убил е на гарата трима полицаи и сега пътува за Швейцария. Трябва да бъде настигнат на всяка цена. Има ли начин да се осигури едно място за полета до Цюрих в 10:10?
В десет и три минути командирът на полет 533 го посрещна на аерогарата. Озбърн се представи под името Уилям Маквей, инспектор от полицейското управление в Лос Анджелис. Показа револвера, значката и препоръчителното писмо от Интерпол, като обясни, че в бързината не е имал време да вземе от берлинския си хотел паспорта и полицейското удостоверение. Носеше и още нещо — фотографията на Фон Холден.
Пилотът огледа снимката, прочете внимателно писмото и вдигна очи към човека, който се представяше за полицейски служител. Да, несъмнено беше американец, а наболата брада и тъмните сенки под очите му подсказваха, че отдавна е на крак.
Часът беше 10:06. До излитането оставаха четири минути.
— Мистър Маквей…
— Да, сър.
„Какво мисли? Че лъжа? Че може би аз съм беглецът и по някакъв начин съм успял да се сдобия с револвера и значката? Не, дръж се! Ако те обвини, отричай всичко! Притискай го, не му оставяй време да спори!“
— Никак не обичам огнестрелните оръжия.
— Аз също.
— В такъв случай, ако нямате нищо против, ще взема револвера в кабината докато пристигнем.
Това бе всичко. Капитанът се върна на борда, а Озбърн изтича до касата за билет и се настани в туристическия салон на самолета. Затвори очи и зачака тласъка на ускорението, който щеше да го увери, че командирът не е размислил. Изведнъж самолетът се устреми напред и след трийсет секунди вече бяха във въздуха.
Докато се издигаха през рядката облачност, Озбърн гледаше към земята. После насреща блеснаха ослепителни слънчеви лъчи и самолетът навлезе в синевата над облаците.
Някой леко го докосна по рамото. Озбърн стреснато надигна глава и видя, че до него стои усмихната стюардеса.
— Сър, в първа класа има свободни места. Командирът ви предлага да се преместите.
— Благодаря — кимна той и се изправи.
Полетът нямаше да трае повече от час, но в първа класа можеше да се настани удобно и да подремне. Освен това в първокласната тоалетна осигуряваха комплекти за бръснене.
Командирът на екипажа навярно изпитваше най-топли чувства към полицията или към американците, защото освен топлите грижи по време на полета, след кацането оказа на Озбърн една неоценима услуга — представи го на швейцарските полицаи, като лично гарантира за него и подчерта колко е важно незабавно да тръгне по следите на престъпника от Шарлотенбург. Само след няколко минути Озбърн бе изведен навън с най-сърдечни пожелания за успех.
Пред аерогарата пилотът му върна револвера и предложи да го откара донякъде.
— Не, благодаря — отвърна Озбърн. Въпреки облекчението си предпочиташе да не разкрива накъде е тръгнал.
— В такъв случай всичко хубаво.
Озбърн се усмихна и протегна ръка.
— Ако някой ден минавате през Лос Анджелис, обадете се да пийнем заедно.
— Непременно.
Беше 11:20 сутринта на 13 октомври, събота.
В 11:35 Озбърн напусна Цюрих с експреса за Берн. Щеше да пристигне в 12:45, трийсет и четири минути след влака от Франкфурт. Влаковете за Женева и Страсбург навярно вече бяха проверени и Ремер знаеше за провала. Щеше да продължи издирването — но в коя посока?
Внезапно му хрумна, че негърът може да е излъгал и него. Дали наистина бе успял да намали преднината на Фон Холден, или в Берн щеше да открие, че отново е останал с празни ръце?
136.
След четирийсет и пет минути щеше да пристигне в Берн. Трябваше да обмисли какво ще прави след това. Въпреки цялата си бързина, все още изоставаше от Фон Холден с повече от половин час. Освен това нямаше ни най-малка представа каква е крайната цел на беглеца. Трябваше да се постави на мястото на Фон Холден. Откъде идваше, накъде бягаше и защо?
Още във Франкфурт бе разбрал, че в Берн има малко международно летище, приемащо самолети от Лондон, Париж, Ница, Венеция и Лугано. Но полетите не бяха редовни. А и малкото летище лесно можеше да се постави под наблюдение. Фон Холден не би поел подобен риск. Освен ако в Берн го чакаше частен самолет…
По съседния коловоз с грохот прелетя насрещен влак. После изчезна и зад прозореца отново се появиха зелени полета и стръмни хълмове, обрасли с гъсти гори. За момент Озбърн потъна изцяло в красотата на
