— Какъв е тоя Ервин Шол, къде живее?
Озбърн държеше Канарак само на сантиметри от мътната вода. Настояваше да получи доказателства.
— Лонг Айланд… голямо имение на Уестхамптън бийч — изпъшка Канарак.
— Боже мой, копеле проклето!
От очите на Озбърн се стичаха сълзи. Струваше му се, че е останал без почва под краката си. Канарак съвсем не беше онзи въображаем безумец, убил баща му от безпричинна злоба. Оказваше се професионален убиец с ясна и конкретна задача. Убийството мигом се превръщаше в абстракция. Човешките чувства нямаха нищо общо. Всичко бе най-обикновена сделка.
И изведнъж въпросът изникна отново. Чудовищното ЗАЩО? После дойде и отговорът. Било е грешка. Разбира се. Трябва да е било грешка. Озбърн стисна юмрук.
— Искаш да кажеш, че си сбъркал човека, нали? Припознал си се в баща ми…
Канарак поклати глава.
— Не. Той беше. Другите също.
Озбърн се втренчи в него. Това беше безумно! Невъзможно!
— Господи! — изкрещя той. — ЗАЩО?
Канарак бе надигнал глава доколкото можеше над мътното течение. Вече дишаше по-леко, започваше да усеща ръцете и краката си. Противникът все още стискаше спринцовката. Може би имаше шанс да се измъкне. Внезапно Озбърн рязко извърна глава, сякаш стреснат от нещо. Канарак също погледна натам. По склона се задаваше висок мъж с шлифер и широкопола шапка. Държеше нещо в ръка. Надигна го.
След част от секундата се раздаде трясък, сякаш десетки кълвачи атакуваха едновременно сухо дърво. Водата наоколо закипя. Озбърн усети как нещо го блъсна в бедрото и полетя назад. Водата продължаваше да кипи. Докато опитваше да се надигне, видя как човекът с шапката нагазва в реката, а предметът в ръката му продължава да трещи.
Озбърн се отблъсна назад, гмурна се и заплува настрани. От повърхността над него долиташе глухо чаткане, напомнящо пръскането на препечени пуканки. Под водата неясната светлина изчезваше напълно и той нямаше представа накъде плува. Нещо го блъсна и се вкопчи в него. После течението го повлече заедно с неизвестния предмет. Дробовете му бяха готови да се пръснат от недостиг на въздух, но водата го теглеше към речното дъно. Нещото отново го блъсна и той разбра, че се е закачило здраво. Протегна ръка и опита да се изтръгне. Предметът беше масивен като прогнил дънер и продължаваше да го стиска. Задушаването мачкаше дробовете му. Трябваше да си поеме въздух. Нямаше време да се занимава с неизвестния предмет, сега най-важното бе да се добере до повърхността. Озбърн отчаяно заблъска с крака, размаха ръце и се устреми нагоре.
След миг главата му изскочи над водата. Задъхан, той жадно пое глътка чист въздух. И в същото време осъзна, че се движи доста бързо. В далечината едва се различаваше стръмният бряг. Като извърна глава, той забеляза фаровете на коли по шосето и разбра, че бързото течение на Сена го влачи към средата на реката.
Когато изплува на повърхността, нещото сякаш се бе откачило от него — поне така му се струваше, защото вече не го усещаше до себе си. Завъртя се и зърна наблизо голям тъмен предмет със закачена туфа трева. Посегна да го блъсне настрани. Преди да бе довършил жеста, изпод водата изскочи човешка ръка и се вкопчи в неговата. С писък на ужас той опита да се освободи. Но ръката стискаше здраво. Изведнъж Озбърн разбра, че онова, което бе сметнал за трева, всъщност е човешка коса. Нейде в далечината тътнеха гръмотевици. Дъждът се лееше като из ведро. Докато трескаво се мъчеше да изтръгне ръка от вкопчените пръсти, тъмният предмет се люшна към него. Озбърн изкрещя и се опита да го отблъсне. Не успя. В мимолетния блясък на светкавица пред погледа му се появи окървавена очна кухина, запълнена с парчета от натрошени зъби. От другата страна изобщо нямаше око, а само кървава каша там, където куршум бе отнесъл половината глава. Нещото нададе глух стон и подскочи нагоре. После пръстите лекичко, почти нежно отпуснаха ръката на Озбърн и останките на Анри Канарак се отдалечиха по течението.
Когато Анри Канарак, или по-точно Албърт Мериман, надникна през рамото на Пол Озбърн и зърна високия човек с шлифера да се задава надолу по склона, мина му мисълта, че го е виждал някъде. После се сети — това беше онзи, който влезе в кафене „Льо боа“ вечерта след убийството на Жан Пакар. Спомняше си, че го бе видял да стои на входа и да оглежда вътрешността на заведението. После онзи бе обърнал очи към бара, където седеше той и за миг погледите им се бяха срещнали. Канарак си спомняше какво облекчение бе изпитал, като разбра, че не е нито Озбърн, нито някой от полицията. Просто някой си, така бе помислил.
И бе сгрешил.
37.
В два без пет следобед, което правеше девет без пет сутринта по парижко време, Елтон Либаргер седеше в креслото заметнат с одеяло и гледаше как триста метра по-долу из долината плъзват първите сенки на планините Сангре де Кристо. Беше облечен със светлокафяви панталони и син пуловер. На главата си имаше малки жълти слушалки, свързани с уокмен „Сони“, който лежеше в скута му. Беше на петдесет и шест години и слушаше събраните речи на Роналд Рейган.
Швейцарецът Елтон Либаргер бе пристигнал в скъпия санаториум „Ранчо де пиньон“ от Сан Франциско на 3 май, седем месеца след като бе получил тежък инсулт по време на делово пътуване в Съединените щати. Ударът го бе оставил частично парализиран и неспособен да говори. Сега, почти година по-късно, той можеше да се движи с помощта на бастун и да говори сравнително ясно, макар и бавно.
На десет километра от него едно сребристо волво напусна ослепителния слънчев блясък на пустинята и навлезе в сенките на боровете край шосето Пасео дел норте, водещо нагоре към „Ранчо де пиньон“. Зад волана седеше Джоана Марш, невзрачна и възпълна рехабилитаторка на трийсет и две години, която през последните пет месеца всеки делничен ден изминаваше двучасовия маршрут от жилището си в Таос дотук. Това беше последното й посещение при Елтон Либаргер в санаториума. Днес щяха да заминат за Санта Фе, откъдето чартърен хеликоптер щеше да ги прехвърли в Албукерк. След това щяха да продължат със самолет за Чикаго и оттам да хванат полет 38 на „Американ еърлайнз“ за Цюрих. Придружен от квалифицираната рехабилитаторка Джоана Марш, тази вечер Елтон Либаргер щеше да се прибере у дома.
След сбогуванията Джоана затвори вратата на колата, махна с ръка на пазача и потегли обратно по Пасео де норте. Като извърна глава надясно, видя, че Либаргер гледа с усмивка околния пейзаж. От пет месеца насам не го бе виждала да се усмихва нито веднъж.
— Знаете ли къде отиваме, мистър Либаргер? — запита тя.
Либаргер кимна.
— Къде? — настоя Джоана.
Вместо отговор Либаргер мълчаливо се взираше в боровата гора, прорязана от стръмния, криволичещ път.
— Хайде, кажете, мистър Либаргер. Къде отиваме?
Джоана не бе сигурна дали я е чул първия път и дали е разбрал за какво става дума. Макар че се възстановяваше от инсулта учудващо добре, все още имаше моменти, когато не успяваше да проумее какво му говорят.
Либаргер съвсем лекичко се приведе напред и опря ръка върху таблото, докато волвото се накланяше на острите завои. Продължаваше да мълчи.
Когато стигнаха дъното на каньона, Джоана зави по щатска магистрала номер три към Таос. Нагласи автоматичния контрол на сто и десет километра в час и махна с ръка на група велосипедисти с шарени якета.
— Мои приятели от Таос — обясни тя с усмивка, после хвърли поглед към Либаргер, предполагайки, че мълчанието му се дължи на вълнение от внезапната свобода.
Той се бе привел напред доколкото му позволяваше предпазният колан и я гледаше объркано, сякаш току-що се бе събудил от дълъг сън.
