— Добре ли сте? — запита тя. Изведнъж й мина ужасната мисъл, че може би пациентът е получил нов удар и трябва веднага да бъде върнат в санаториума.
— Да — тихо отговори той.
Джоана го огледа внимателно, после се усмихна.
— Защо не се облегнете назад мистър Либаргер? Почивайте, чака ни тежък следобед.
Либаргер послушно се облегна, но веднага пак завъртя глава към нея. Лицето му бе все тъй озадачено.
— Къде е моето семейство? — запита той.
— Къде е моето семейство? — отново запита Либаргер.
— Сигурна съм, че ще ви посрещнат.
Джоана огледа първокласния салон, после се подпря на възглавницата и затвори очи. Летяха по-малко от три часа, а Либаргер задаваше въпроса вече за единайсети път. Чудеше се дали това повтаряне не е някакъв остатъчен ефект от инсулта, или човекът внезапно се бе почувствал самотен извън „Ранчо де пиньон“ и под думата „семейство“ имаше предвид персонала, който се грижеше за него. А може би наистина се вълнуваше дали ще го чакат на летището в Цюрих. Истината бе, че през цялото време, докато го лекуваше, тя не бе чувала да го е посещавал друг освен личния му лекар, някакво австрийско старче на име Залетл, което всеки месец пристигаше със самолет чак от Залцбург. Нямаше представа дали след кацането в Цюрих наистина ще ги чака семейство. Можеше само да се надява. Но освен Залетл единственият познат на Либаргер, за когото знаеше, бе личният му адвокат, който й се обади с молба да придружи пациента до Швейцария.
Само по себе си това обаждане бе изненада и я завари напълно неподготвена. Джоана почти не бе напускала Ню Мексико, още по-малко Съединените щати и просто нямаше сили да откаже щедрото предложение: двупосочен билет първа класа и пет хиляди долара хонорар. Освен това адвокатът обеща да плати за наемането на волво, а подобна кола едва ли щеше да кара друг път през живота си. Но дори и без тая щедрост, Джоана би приела с удоволствие. Тя се гордееше, че проявява личен интерес към своите пациенти и мистър Либаргер не представляваше изключение. Когато започнаха терапията, той едва можеше да се държи на крака и не искаше нищо друго, освен да слуша уокмена или да гледа телевизия. Днес, макар че не бе загубил прекомерния интерес към записите и телевизията, той с лекота изминаваше цял километър, като се подпираше само на бастуна.
Унесена в тия мисли, Джоана не бе усетила кога осветлението в салона е изгаснало. Повечето пътници спяха, макар че на екрана отпред прожектираха филм. За пръв път от толкова време насам Елтон Либаргер мълчеше и тя помисли, че може също да е задремал. После разбра, че греши. Беше си сложил бордните слушалки и с увлечение следеше филма. Кино, телевизия, записи, блудкави сериали и класически постановки, спорт и политика, опера и рокендрол — Елтон Либаргер поглъщаше всичко в някаква неутолима жажда за знания или развлечение, а може би и двете едновременно. Джоана просто не бе в състояние да си представи какво толкова го интригува. Само допускаше, че това е един вид бягство. От какво или към какво — нямаше ни най-малка представа.
Тя придърпа одеялото около раменете на Либаргер и се облегна назад. Съжаляваше само за едно — че се бе наложило за известно време да остави в кучкарник десетмесечния си санбернар Хенри. Тъй като живееше сама, нямаше на кого да го повери, а би било просто неприлично да моли приятелите си да приемат това петдесеткилограмово кълбо от неуморен ентусиазъм. Но нали щеше да отсъства само пет дни. Хенри все някак щеше да издържи толкова.
38.
От три следобед Вера неуспешно опитваше да се свърже с Озбърн. Бе звъняла четири пъти, без да получи отговор. Петия път набра номера на рецепцията и запита дали случайно господин Озбърн не се е изнесъл. Не, няма такова нещо. А дали някой го е виждал днес? Дежурният администратор я свърза с портиера, комуто зададе същия въпрос. Той също не знаеше, но помощникът му съобщи, че бил видял за последно господин Озбърн днес следобед, докато минавал през фоайето, вероятно на път за стаята си.
Изведнъж тревогата, която Вера съзнателно се мъчеше да потиска, прерасна в отчетлив страх.
— Вече няколко пъти опитвам да се обадя в стаята му, но той не отговаря. Бихте ли изпратили някого да провери дали е добре? — помоли тя.
Опитваше се да не мисли за експериментите на Озбърн със сукцинилхолина, защото знаеше, че той е извънредно способен лекар, който отлично разбира какво върши. Но всеки би могъл да сбърка, а подобен препарат не прощава грешките. Случайно превишение на дозата можеше лесно да предизвика смърт от задушаване.
Вера остави слушалката и погледна часовника. Беше 18:45.
Десет минути по-късно телефонът иззвъня. Обаждаше се портиерът да съобщи, че господин Озбърн не е в стаята си. После със странно колеблив глас я запита дали е роднина. Сърцето на Вера подскочи.
— Не, но съм близка приятелка. Какво има?
— Изглежда, че… — Портиерът се запъна. Търсеше подходящата дума. — … че е имало някакви… неприятности… в стаята на господин Озбърн. Част от мебелите и обзавеждането са повредени.
— Повредени? Неприятности? За какво намеквате?
— Госпожице, ако обичате, кажете ми името си. Повикахме полиция; може би ще поискат да ви разпитат.
Инспекторите Бара и Метро от Първа парижка полицейска префектура приеха обаждането на хотелската управа, че са открити следи от борба в стаята на един от гостите — американски лекар на име Пол Озбърн. Слисаните служители се чудеха какво да мислят. Вътрешното резе на вратата беше изкъртено, явно при нахлуване откъм коридора. В стаята цареше пълен хаос. Голямата двойно легло беше изблъскано настрани, масата лежеше преобърната. На пода се търкаляше почти празна, но оцеляла по чудо бутилка „Джони Уокър“. Съборена от нощното шкафче лампа висеше на късия си шнур.
Всички вещи на Озбърн бяха все още в стаята: дрехи, тоалетни принадлежности, куфар със служебни записки, туристически чекове, самолетен билет и сувенирно тефтерче на хотела с няколко телефонни номера в него. На пода под телевизора лежеше днешен вестник, разтворен на забавната страница, където някой бе оградил с химикалка името на един киносалон на булевард дез Италиен.
Бара седна и огледа номерата в тефтерчето. Единия разпозна веднага — беше служебният му телефон. Другият беше на „Ер Франс“. Третият — на агенция за коли под наем. Оставаха още четири телефона, които трябваше да се проверят. Първият се оказа частната детективска фирма „Колб интернешънъл“. Вторият — на киносалон за прожекция на американски и английски филми без превод, същият, който беше отбелязан във вестника. Третият номер беше в частния апартамент на някоя си Вера Монере и съвпадаше с онзи, който им съобщи портиерът. Последният телефон беше на малка пекарна недалече от Северната гара.
— Знаеш ли какво е това?
Бара надигна глава. Метро току-що бе излязъл от банята и държеше с два пръста малко аптекарско шишенце. Макар че нямаше доказателства за извършено престъпление, стаята принадлежеше на Пол Озбърн и царуващото безредие бе предизвикало подозренията на полицаите. Двамата предвидливо бяха надянали гумени хирургически ръкавици, за да не объркват евентуалното разследване със собствените си отпечатъци.
Бара пое шишенцето и внимателно го огледа.
— Сукцинилхолинов хлорид — прочете той етикета. Върна шишенцето и поклати глава. — Нямам представа. Обаче е местна поръчка. Провери я.
В този момент един униформен полицай въведе в стаята портиера и Вера.
— Господа. Това е младата дама, която се обади.
Пол Озбърн не усещаше нищо друго освен мрак и влага. Лежеше по очи върху подгизнал пясък. Нямаше представа нито къде се намира, нито дори колко е часът. Някъде наблизо бучеше вода и той благодари на Бога, че не е в нея. Беше напълно изтощен и чувстваше, че сънят го обгръща с мрак, по-черен от околната нощ. Мина му мисъл, че това е смъртта и че ще загине, ако веднага не предприеме нещо.
Надигна глава и извика за помощ. Но наоколо царуваше тишина, нарушавана само от бученето на водата. Пък и кой ли би го чул в непрогледната нощ на това забравено от Бога място? И все пак ужасът от
