смъртта и усилието да вика бяха засилили пулса му. Съзнанието му бавно се проясни. За пръв път усети дълбока, тръпнеща болка в горната част на лявото бедро. Пресегна се и напипа топла, лепкава кръв.
— По дяволите — дрезгаво изруга той.
Надигна се на лакти и опита да разбере къде е попаднал. Почвата под него беше мека — пясък, обрасъл с мъх. Когато посегна наляво, ръката му докосна вода. Завъртя се надясно и с изненада откри само на сантиметри от лицето си нещо като паднал дънер. Някак бе успял да се измъкне на брега — или със собствени сили, или по волята на течението. В мозъка му отново изникна ужасната гледка на обезобразения труп, вкопчен в него насред реката, после отмъкнат от мощните талази. И веднага се сети за човека на склона. Високият човек с широкополата шапка, който очевидно стреляше и по двамата.
Изведнъж му хрумна, че може би онзи го е проследил и сега чака нейде наблизо първите лъчи на утрото, за да довърши започнатата работа. Озбърн не знаеше колко зле е ранен, колко кръв е изгубил и дали ще има сили да се изправи. Но трябваше да опита. Дори високият мъж да си бе отишъл, не можеше да остане тук, защото рискуваше да умре от загуба на кръв.
Пролази напред и посегна към падналото дърво. Вкопчи пръсти и се издърпа напред. В същия момент го прониза непоносима болка и той изкрещя, без да мисли за риска. Когато се опомни, остана да лежи неподвижно, напрегнал сетива. Ако непознатият беше наблизо, викът щеше да го привлече право насам. Озбърн затаи дъх и се вслуша, но не чу нищо освен шума на течението.
Разкопча токата на колана, издърпа го и пристегна лявото си бедро над раната. После намери пръчка, пъхна я отдолу и завъртя няколко пъти, докато коланът се превърна в примитивен турникет. Мина почти цяла минута, преди да усети изтръпване. Болката поотслабна. Придържайки турникета с лявата си ръка, Озбърн подпря дясната върху дървото. С усилие подви здравия крак под себе си и след минута успя да се изправи. Отново се ослуша. И отново не чу нищо освен бурното течение.
След кратко опипване в тъмното той откри дебел сух клон и го отчупи. При раздвижването усети в джоба си нещо тежко. Подпря се на дървото, бръкна и пръстите му се свиха около твърдия метал на пистолета, който бе взел от Анри Канарак. Напълно го бе забравил и се чудеше как ли не е изпаднал при плуването по реката. Нямаше представа дали все още е годен за употреба. Но така или иначе самото показване на оръжието би му осигурило предимство пред повечето хора. Може би даже щеше да стресне поне за миг убиеца с шлифера.
Използвайки клона като нещо средно между бастун и патерица, той обърна гръб на бучащата вода и тръгна през мрака.
39.
Седнала в хола на своя апартамент, Анес Демблон пушеше вече втора кутия „Житан“ от полунощ насам и гледаше втренчено телефона. Все още не бе съблякла омачканото костюмче, с което изкара целия работен ден в канцеларията. Не бе вечеряла, даже не си бе измила зъбите. Анри вече трябваше да е пристигнал, или поне да се обади по телефона. Трябваше да има някаква вест, каквато и да било. Но нямаше. Сигурна бе, че нещо се е объркало. Обаче какво? Дори да се окажеше, че американецът е професионалист, Канарак би го очистил също тъй ефикасно, както бе сторил с Жан Пакар.
Колко години бяха минали откакто той я дръпна за косата и вдигна полата й пред всички хлапета в двора на Второ общинско училище в Бриджпорт, щат Кънектикът. Тогава Анес беше едва в първи клас, а Анри Канарак — не, Албърт Мериман! — в четвърти. След онзи подвиг той се изхили, после поведе с небрежна походка тайфата си към нова жертва — едно дебело момче, което скоро щеше да се разплаче от подигравките и ударите им. Още същия следобед Анес му го върна тъпкано. След училище проследи Албърт, изчака го да се наведе над нещо и се прокрадна изотзад. Като се изпъна в цял ръст, тя вдигна ръце високо нагоре и стовари върху главата му огромен камък. Спомняше си как той рухна на паважа, облян в кръв. Спомняше си, как мислеше, че наистина го е убила, докато накрая Албърт посегна да я сграбчи за глезена и тя побягна. Това бе началото на една връзка, траяла повече от четирийсет години. Така е, даже в най- ранно детство хората от един и същ тип се привличат.
Анес се изправи и смачка цигарата в препълнения пепелник. Вече наближаваше три и половина през нощта. В събота пекарната беше отворена до обяд. След по-малко от два часа трябваше да тръгва за работа. Изведнъж тя се сети, че Анри бе взел колата. Значи трябваше да пътува с метрото, ако го отваряха толкова рано. Не знаеше точно. Отдавна не бе отивала на работа с градския транспорт.
Реши, че може и да хване такси. Мина в спалнята, свали дрехите и си облече нощницата. После нагласи будилника за 4:45 и си легна. Все пак седемдесет и пет минути сън бяха по-добре от нищо, стига да успееше да заспи.
В паркирания отсреща зелен форд високият мъж на име Бернхард Офен погледна часовника си. Беше 3:37.
На седалката до него лежеше неголям черен предмет, напомнящ дистанционно управление за телевизор. В горния ляв ъгъл имаше електронен циферблат. Той взе предмета и нагласи брояча на три минути и трийсет секунди. После включи двигателя на колата и натисна червения бутон в долния десен ъгъл на кутийката. Циферблатът се включи и започна да отброява назад с точност до една стотна от секундата.
Бернхард Офен хвърли един последен поглед към тъмния жилищен блок, сетне подкара напред.
На различни места в претъпканото с вехтории мазе на жилищния блок бяха скрити седем съвсем малки вързопчета с извънредно компактен пластичен експлозив, свързани с общ електронен детонатор. Малко след 2:00 Офен се бе вмъкнал през един счупен прозорец. За по-малко от пет минути бе напъхал зарядите между купища стари мебели и вързопи с дрехи, като обърна особено внимание на огромния резервоар с четири хиляди литра нафта за парното отопление. След това излезе по същия път и се върна в колата. В 2:40 вече бяха изгаснали всички прозорци освен един. В 3:35 Анес Демблон също изключи лампата.
В 3:39 и трийсет секунди пластичните заряди избухнаха.
40.
Полет 38 на „Американ еърлайнз“ от Чикаго за Цюрих кацна на летище Клотен в 8:35, двайсет минути преди разписанието. От авиолинията предложиха да осигурят инвалидна количка, но Елтон Либаргер настоя сам да слезе от самолета. Предстоеше му да се срещне със семейството, което не бе виждал цяла година и държеше да се покаже като напълно възстановен мъж, а не като безпомощен инвалид, който ще бъде само излишен товар.
Джоана взе ръчния багаж и изчака зад Либаргер докато другите пътници слязат от самолета. След това му подаде бастуна, посъветва го да внимава и той рязко пристъпи напред.
Когато достигна изхода, Либаргер енергично подпря бастуна до вратата на самолета, без да обръща внимание на усмихнатата стюардеса. Дълбоко пое дъх, прекрачи прага и изчезна в подвижния ръкав.
— Малко е нервен, но ви благодаря от негово име — извинително подхвърли Джоана, докато бързаше да го настигне.
В аерогарата им се наложи да изчакат на опашка пред митницата. Когато минаха, Джоана намери количка, прибра багажа и двамата тръгнаха по коридора към имиграционните служби. Изведнъж тя се запита какво ще правят, ако никой не ги посрещне. Нямаше представа нито къде живее Елтон Либаргер, нито на кого да се обади. После стъклената врата в дъното ги изведе към чакалните. Изведнъж насреща им шестчленен духов оркестър засвири швейцарски вариант на „Той е чудесен момък“ и наоколо избухнаха ръкоплясканията на двайсетина изключително добре облечени мъже и жени. Малко по-назад ръкопляскаха четирима униформени шофьори.
Либаргер спря и впи поглед в посрещачите. Джоана се запита дали ги е познал. Някаква едра жена с кожено манто и воалетка се втурна напред, грабна Либаргер в прегръдките си и като го обсипваше с
