капсула, с която да размъква из Лондон парчета от трупове, замразени почти до триста градуса под нулата по Целзий.
След като закусиха заедно, Маквей, Нобъл и доктор Майкълс пристигнаха в лабораторията на Ричман, който вече бе прегледал обезглавеното тяло на Джон Кордъл, открито преди време в малък апартамент недалече от катедралата в Солсбъри. Рентгеновите снимки показваха два метални винта, крепящи тънка пукнатина в долната част на таза. Ако Кордъл бе доживял до пълното зарастване, тези винтове вероятно щяха да бъдат свалени.
Металургичните тестове на Ричман бяха установили, че винтовете изцяло са покрити с микроскопична паяжина от пукнатини — категорично доказателство, че Кордъл е бил замразен при температури, близки до абсолютната нула, също като главата на неизвестния покойник.
— Защо? — запита Маквей.
— Обаче не е там въпросът, нали? — отвърна доктор Ричман, отваряйки вратата на задръстената лаборатория, където се бяха сврели, за да видят сравнителните фотографии на разрушения метал от винтовете на Кордъл и плочата в черепа на неизвестния.
Отправиха се към кабинета на Ричман по тесен коридор с жълтозелени стени.
Стивън Ричман бе на възраст малко над шейсетте, с набита, но стегната фигура, каквато имат хората, които на младини са се занимавали с тежък физически труд.
— Извинявайте за безпорядъка — каза той, докато ги въвеждаше. — Не чаках да ми дойде каре за покер.
Работният му кабинет беше два пъти по-малък от хотелската стая на Маквей и по-скоро приличаше на килер. Сред купищата книги, списания, писма, картонени кутии и видеокасети бяха натъпкани десетки стъкленици с консервирани органи от Бог знае колко животински видове, понякога по три-четири в една стъкленица. Нейде сред безпорядъка се мержелееха прозорец, бюро и стол. Други два стола бяха затрупани с папки и книги, но Ричман веднага ги разчисти за гостите. Макар че Маквей доброволно предложи да стои прав, стопанинът не го остави да довърши и хукна да дири четвърти стол. След петнайсетминутна експедиция той се завърна победоносно, влачейки секретарски стол с едно липсващо колело, който бе открил в мазето.
Когато най-сетне всички се настаниха, Ричман спокойно подхвана разговора оттам, където бяха прекъснали преди половин час.
— Истинският въпрос, мистър Маквей, не е „защо“, а „как“.
— Какво искате да кажете? — запита Маквей.
— Иска да каже, че става дума за човешки тъкани — намеси се Майкълс. — Първоначално експериментите при температури, близки до абсолютната нула, са били правени със соли и някои метали, например мед. — Изведнъж той осъзна, че постъпва нелюбезно и побърза да се извини. — Простете, доктор Ричман. Не исках да…
— О, няма нищо, докторе — усмихна се Ричман, после огледа Маквей и Нобъл. — Трябва да ви предупредя, че на научен жаргон всичко става ужасна каша. Но основният въпрос е в Третия закон на термодинамиката, който най-общо казано гласи, че науката никога не ще достигне абсолютната нула по ред причини, между другото и защото това би означавало създаване на абсолютен порядък. Порядък на атомно ниво.
Нобъл гледаше безизразно. Маквей също.
— Всеки атом се състои от електрони, обикалящи около централно ядро, съставено от протони и неутрони. Когато охлаждаме веществото, нормалното движение на тия атоми и техните частици намалява, или ако предпочитате, се забавя. Колкото по-ниска е температурата, толкова по-бавно става движението. Е, ако създадем мощно магнитно поле и го фокусираме върху тия забавени атоми, бихме могли да управляваме техните частици едва ли не както си искаме. Теоретично погледнато, ако можехме да достигнем абсолютната нула, бихме постигнали още повече — бихме ги управлявали точно както си искаме, тъй като тяхната активност ще бъде напълно прекратена.
— Това само ни връща към въпроса на Маквей — каза Нобъл. — Защо някой ще вземе да замразява глави и обезглавени тела при подобна температура, ако абсолютната нула изобщо е достижима?
— За да ги съедини — отвърна Ричман без ни най-малък признак на вълнение.
— Да ги съедини? — смаяно повтори Нобъл.
— Това е единствената причина, която смътно прозирам.
Опипвайки разсеяно ухото си, Маквей извърна глава и хвърли поглед през прозореца. Навън грееше ясно, слънчево утро. В сравнение с него кабинетът на Ричман напомняше мухлясал сандък. Когато отново се завъртя, зърна досами носа си стъкленица с дребен мозък в някаква консервираща течност и етикетче, поясняващо, че органът принадлежи на малтийска котка. Побърза да отправи очи към Ричман.
— Говорите за хирургия на атомно ниво, така ли?
Ричман се усмихна.
— В известен смисъл. Просто казано, при абсолютната нула чрез прилагане на мощно магнитно поле всички атомни частици ще бъдат напълно подредени и достъпни за цялостен контрол. Ако го постигнем, ще можем да осъществим атомна криохирургия. Невъобразима микрохирургия.
— Малко по-подробно, ако обичате — обади се Нобъл.
Очите на Ричман блеснаха и Маквей почти физически усети как пулсът на учения се ускорява. Самата идея, която обсъждаха, го възбуждаше неимоверно.
— Това означава, господин инспектор, че ако можехме да замразим хората до подобна температура, да ги оперираме и пак да ги размразим без увреждане на тъканите, атомите биха били свързани. Между тях би се образувала химическа връзка, при която два отделни атома споделят даден електрон. Така би се получило безшевно съединение. Или идеалният шев, ако предпочитате. Сякаш пациентът е бил създаден така от самата природа. Като дърво, което е израсло без чужда намеса.
— Значи някой се опитва да го постигне? — запита Маквей.
— Невъзможно — подхвърли Майкълс.
Маквей се завъртя към него.
— Защо?
— Заради принципа на Хайзенберг. Ако разрешите, доктор Ричман.
Ричман кимна и Майкълс се обърна към Маквей. По някаква причина младият патолог държеше да докаже на американеца, че си разбира от работата и не говори празни приказки. От една страна това бе важно за общата им задача. Но същевременно по този начин се самоутвърждаваше и настояваше да получи необходимото уважение.
— Става дума за принцип на квантовата механика, който гласи, че е невъзможно едновременно да се измерят с безкрайна точност две свойства на квантов обект — например атом или молекула. Може да се измери едното или другото, но не и двете наведнъж. Може да се определи скоростта и направлението на даден атом, но не може да се каже къде е бил разположен в същото време.
— А възможно ли е при абсолютната нула? — запита Маквей с полагаемия респект.
— Естествено. Защото при абсолютната нула всяко движение спира.
— Мистър Маквей — намеси се Ричман. — Възможно е да се постигнат температури само с една милионна от градуса над абсолютната нула. Вече е правено. Сама по себе си абсолютната нула не е нищо друго, освен термин. Тя не може да бъде достигната. Невъзможно е.
— Въпросът ми, докторе, не беше дали може или не може. Питах дали някой не се опитва да го постигне.
Маквей не криеше нетърпението в гласа си. Стигаше му толкова теория, сега искаше факти. Очаквайки отговор, той безмилостно се втренчи в Ричман.
Нобъл никога не бе виждал американския детектив в подобно настроение. Едва сега разбираше откъде идва репутацията на Маквей.
— Мистър Маквей, досега сме доказали замразяването на едно тяло и една глава. Рентгеновите снимки откриха метал само в още два от останалите шест трупа. Когато анализираме този метал, може да стигнем до по-категорични изводи.
— А какво казва вашият нюх, докторе?
— Моят нюх ще си остане между тия четири стени. Ако приемете това условие, бих предположил, че
