имате работа с неуспешни опити за изключително сложна криохирургия.
— Тоест, глава от един човек да се присади върху тялото на друг.
Ричман кимна.
Нобъл завъртя глава към Маквей.
— Значи някой опитва да създаде съвременен Франкенщайн?
— Франкенщайн е бил създаден от мъртви тела — сухо отбеляза Майкълс.
— Мили Боже! — Нобъл се опита да скочи на крака и едва не събори на пода една стъкленица с хипертрофираното сърце на професионален футболист. Като подпря стъкленицата, той недоверчиво стрелна поглед от Майкълс към Ричман. — Да не би тия хора да са били замразени живи?
— Така изглежда.
— Тогава защо има следи от отравяне с циановодород? — запита Маквей.
Ричман вдигна рамене.
— Може да е частично отравяне. Или част от процедурата. Кой знае…
Нобъл погледна Маквей, после се изправи.
— Много благодарим, доктор Ричман. Няма да ви отнемаме повече време.
— Само секунда, Йън — помоли Маквей и се обърна към Ричман. — Още един въпрос, докторе. Когато бе намерена, главата на неизвестния тъкмо се размразяваше. След пълното размразяване би ли имало някакво значение кога е замразена, що се отнася до вида и патологичните изменения?
— Нещо не ви разбирам — каза Ричман.
Маквей се приведе напред.
— Имаме затруднения със самоличността на убития. Не можем да открием кой е той. Дали не сме поели по грешен път, като търсим само сред изчезналите през последните дни и седмици? Ами ако са месеци или даже години? Възможно ли е?
— Хипотетичен въпрос… но бих казал, че ако някой наистина е открил начин да замразява до абсолютната нула, тогава на молекулярно ниво няма да има никакви изменения. Тъй че след размразяването не би имало начин да се определи дали главата е замразена преди месец или преди век, пък ако щете и десет века.
Маквей стрелна поглед към Нобъл.
— Вашите детективи май пак ще трябва да се захванат на работа.
— Сигурно сте прав.
Телефонният звън изтръгна Маквей от спомените и той грабна слушалката.
— Ой, Маквей!
— Здрасти, Бени и ако обичаш, смени си репертоара. Започваш да се повтаряш.
— Открих.
— Кое откри?
— Онова, за което питаше. Дежурният сержант от архивите е отбелязал върху запитването от вашингтонската централа на Интерпол за Албърт Мериман, че е получено в единайсет и трийсет и седем сутринта на шести октомври, четвъртък.
— Бени, единайсет и трийсет и седем сутринта в Ню Йорк означава четири и половина следобед в Париж.
— И какво?
— Запитването е било само за тази папка, така ли?
— Аха.
— Инспекторът, който води случая в парижката полиция, получи фотокопие от отпечатъка едва в петък сутринта. Само отпечатъка. Нищо повече. Обаче петнайсет часа по-рано някой в Интерпол не само е разполагал с отпечатъка, но отгоре на това е знаел името на престъпника и къде да потърси данни за него.
— Значи колегите май си имат вътрешни неприятности. Двоен агент. Или частни канали. Кой знае… Обаче ако се случи нещо, водещият инспектор ще опере пешкира, защото бас държа, че никъде няма черно на бяло кой е подал запитването.
— Бени…
— Кажи, бубала.
— Благодаря ти.
Вътрешни неприятности, двоен агент, частни канали. Маквей ненавиждаше тия думи. Нещо ставаше в Интерпол и Лебрюн без да знае бе налетял право на него. Едва ли щеше да хареса новината, но трябваше да я чуе. Само че когато след двайсет минути Маквей най-сетне успя да се свърже с Париж, Лебрюн не го остави да обели и дума.
— Маквей, mon ami — развълнувано съобщи французинът. — Тъкмо се канех да ви звъня. При нас работата изведнъж стана много дебела. Преди три часа открихме Албърт Мериман да плува по Сена. Приличаше на пита швейцарско сирене — целият надупчен с куршуми от автомат. Колата, която е карал, бе намерена около деветдесет километра нагоре по течението, близо до Париж. Пълна с отпечатъци на вашия доктор Озбърн.
43.
След час Маквей пътуваше с такси за летище Гатуик. Оставяше на Нобъл и неговите хора от Скотланд ярд да ровят из списъците на безследно изчезнали хора с надеждата да открият човек, който да отговаря по описание на намерената глава и да е претърпял черепна операция с вграждане на метална пластина. Същевременно полицейските служби щяха да проверят всички болници и медицински институти в Южна Англия за лекари, експериментиращи качествено нови хирургически методи. Маквей се чудеше дали да не помоли лионската централа на Интерпол да проведе същата проверка из цяла Европа. Но след случая с досието на Мериман бе решил да изчака. Не знаеше какво става в Интерпол и дали изобщо има нещо тревожно, но ако имаше, не би желал същото да се повтори и с неговото разследване. От всичко на този свят най-много мразеше нещо да става зад гърба му. По личен опит знаеше, че най-често тия истории са дребнави, заядливи, досадни и трудни за разплитане, но обикновено се оказват безвредни. Този път обаче не беше сигурен. По добре да си трае, докато Нобъл приключи с проучванията.
По парижко време наближаваше 17:30. Самолетът на „Ер Франс“ за Лос Анджелис бе потеглил от летище „Шарл де Гол“ точно по разписание, в 17:00. Доктор Озбърн трябваше да пътува с него, но не беше на борда. Изобщо не бе стъпвал на летището, което означаваше, че паспортът му все още е в ръцете на парижката полиция.
Маквей все по-малко вярваше на собствената си преценка за този човек. Озбърн бе излъгал за калта по маратонките. Колко ли още лъжи бе наговорил?
По време на разпита Озбърн изглеждаше точно това, за което го взимаше Маквей — образован мъж на средна възраст, влюбен до уши в далеч по-млада жена. Нищо подозрително. Ала сега двама души бяха загинали от насилствена смърт и „образованият влюбен мъж“ се оказваше свързан и с двамата.
Но дори и без убийствата на Албърт Мериман и Жан Пакар, имаше още нещо, което гризеше Маквей далеч преди разговора с Лебрюн: предпазливото предположение на доктор Стивън Ричман, че замразените обезглавени трупове може да са следствие от неуспешни опити за невероятна криохирургична операция по съединяването на отрязана глава с чуждо тяло. А доктор Озбърн бе не само хирург, но и ортопед, специалист по скелетната структура, напълно способен да съобрази как се вършат тия неща.
От самото начало Маквей смяташе, че търси не група хора, а отделен човек. Дали пък не го бе пропуснал между пръстите си?
Озбърн се събуди и за момент нямаше представа къде се намира. После Вера изплува пред погледа му с удивителна яснота. Седнала на леглото до него, тя бършеше челото му с влажна кърпа. Беше облечена със свободен черен панталон и широк черен пуловер. От тъмното облекло и слабото осветление лицето й изглеждаше нежно и крехко като изящна порцеланова фигурка.
— Имаше треска, но мисля, че температурата спадна — тихо каза тя.
В очите й блестяха същите искрици, както при първата им среща — Озбърн неволно пресметна — само преди девет дни.
