— А преди замразяването? Бихте ли го използвал?
— Маквей, трябва да разберете, че с тази област не съм се сблъсквал нито аз, нито някой от колегите, които разпитах. Не разполагаме с достатъчно информация за онова, което са опитвали да извършат, тъй че не можем дори да си представим евентуалната процедура.
— Направете ми услуга — помоли Маквей. — Предайте на доктор Майкълс отново да прегледа труповете.
— Ако търсите сукцинилхолин, трябва да ви кажа, че той се разлага в тялото броени минути след инжектирането. Няма да откриете и следа.
— Но може да открием убождания, които да ни подскажат, че хората са инжектирани с нещо, нали?
В паметта си Маквей отново чу целия разговор до момента, в който Ричман се съгласи с него и затвори телефона. И изведнъж проумя.
— Ах, кучият му син! — възкликна той.
Двете възрастни дами, които явно разбираха английски, го изгледаха възмутено. Кученцето под масата подскочи и се разлая.
— Пардон. — Маквей стана и остави върху масата двайсет франка. — Извинявай и ти — подхвърли той към кученцето и се отдалечи.
От другата страна на площада Маквей си купи жетон и слезе в метрото. „Лебрюн — чу той собствения си глас съвършено ясно, сякаш все още беше в кабинета на инспектора, — досега не ни е хрумвало да предположим тристранна връзка, нали?“
Като огледа таблото с разклоненията на парижкото метро, Маквей избра маршрут и тръгна към перона. В главата му продължаваше въображаемият разговор с Лебрюн.
„Открихме Мериман само защото беше оставил отпечатък при убийството на Жан Пакар, прав ли съм? Знаехме, че Озбърн е наел Пакар да издири някого. Той ми каза, че става дума за любовника на госпожица Монере и по онова време отговорът изглеждаше правдоподобен. Ами ако е лъгал, както лъжеше за калта по маратонките? Ами ако се е опитвал да открие Мериман? Дявол да ни вземе, как можахме да изтървем този момент?“
Маквей се провря в претъпкания вагон и стисна тръбата над главата си. Кипеше от яд, че е пропуснал очевидното, а мислите продължаваха да прелитат стремително.
„Озбърн забелязва Мериман в кафенето, може би по чиста случайност и го разпознава. Опитва да се хвърли в атака, но келнерите го сграбчват и Мериман избягва. Озбърн хуква към метрото, там бива арестуван и попада при вас. Набързо скалъпва историята, че Мериман бил джебчия и вашите хора го пускат. Звучи приемливо. После Озбърн се обръща към «Колб интернешънъл», откъдето му изпращат Жан Пакар. След два дни Пакар открива, че Мериман се спотайва под името Анри Канарак.“
Вагонът намали ход и плавно спря на нов перон. Маквей погледна името на станцията и се отдръпна да стори път на шумна група хлапаци. Вратите се затвориха и вагонът потегли. Маквей продължаваше да не чува нищо освен вътрешния си глас.
„Според мен е разумно да предположим, че Мериман е разкрил издирването и сам се е заел с Пакар, за да узнае за какъв дявол го търсят. А Пакар, бивш наемник и следователно костелив орех, никак не обича да го безпокоят в собствения му дом. Следва оживен спор, завършил в полза на Мериман. Поне така му се струва, само че е оставил отпечатък. И колелото се завърта. Оттук нататък става малко мъгляво. Но ако не греша, ключът се крие там, че онази първа вечер в кафенето Озбърн се е нахвърлил върху Мериман. Вашите хора са доказали, че виновникът е Озбърн, обаче никой не е определил жертвата. Освен ако Жан Пакар е стигнал по този начин до следата на Мериман. Но ако Озбърн наистина е нападнал Мериман и ако узнаем защо, нищо чудно да се доберем и до високия мъж.“
Вагонът пак намали ход. Маквей отново погледна името на станцията. Точно така! Тук трябваше да се прехвърли: Шарл де Гол — Етоал.
Той излезе сред навалицата от забързани пътници, изкачи се нагоре, мина край продавач на варена царевица и изтича надолу по стъпалата. На долната площадка последва тълпата към нова станция, търсейки с поглед нужния перон.
Двайсет минути по-късно той излезе от метрото и тръгна към улица Сен Антоан. Отсреща вдясно се намираше кафене „Стела“.
Беше 19:10 на 9 октомври, неделя.
57.
Бернхард Офен стоеше до прозореца в затъмнената спалня на Вера Монере и гледаше как долу таксито спира пред сградата. След миг Вера излезе и тръгна към входа. Офен се канеше да отстъпи назад, когато зърна иззад ъгъла да завива кола с изгасени фарове. Той се притисна към рамката и продължи да гледа. Колата — пежо последен модел — наближи по тъмната улица и също спря. Офен измъкна от джоба си миниатюрен далекоглед и го насочи надолу. На предната седалка имаше двама мъже.
Полиция.
Значи те правеха същото — използваха Вера, за да открият американеца. Държаха я под наблюдение и бяха последвали таксито. Трябваше да го предположи от самото начало.
Той отново надигна далекогледа и видя, че единият полицай говори по радиостанцията. Вероятно чакаха указания. Офен се усмихна; не само полицията знаеше за личната връзка на госпожица Монере с министър-председателя. Организацията бе открила това още когато Франсоа Кристиан се кандидатира за поста. С оглед на възможните политически неприятности при една по-категорична намеса, полицаите едва ли биха получили разрешение да влязат в сградата, независимо от подозренията си. Или щяха да останат на място и да продължат наблюдението отвън, или да чакат докато дойде началството. За Офен отсрочката бе предостатъчна.
Той бързо напусна спалнята, мина по коридора и влезе в тъмната кухня тъкмо когато външната врата се отвори. Дочу гласове и лампата в хола светна. Не можеше да различи какво точно говорят, но беше сигурен, че гласовете са на Вера и портиера.
Изведнъж двамата излязоха от хола и тръгнаха право към кухнята. Офен заобиколи масата, вмъкна се в килера, стисна валтера и зачака.
Вера влезе в кухнята и щракна лампата. След миг се появи и портиерът. На половината път към задния изход Вера спря.
— Какво има, госпожице? — запита портиерът.
— Аз съм глупачка, Филип — мрачно отвърна тя. — А полицаите са много хитри. Открили са шишенцето и ти изпратиха подобно, очаквайки да ми съобщиш и аз да постъпя точно както постъпих. Предполагат, че знам къде е Пол, затова са изпратили високия полицай, та да го помисля за убиеца и в страха си да ги отведа до Пол.
— Откъде знаете? — усъмни се Филип. — Никой, дори мосю Озбърн, не е виждал високия мъж отблизо. А ако онзи е бил полицай, щях да го позная.
— Да не би да познаваш цялата парижка полиция? Не ми се вярва…
— Госпожице, помислете за другата възможност. Ами ако не е бил полицай, а онзи, който стреля по мосю Озбърн?
Офен чу как стъпките им се връщат към кухненската врата. Лампата изгасна и гласовете взеха да заглъхват.
— Може би трябва да съобщим на мосю Кристиан — подхвърли Филип, докато влизаха в хола.
— Не — тихо отвърна Вера.
Засега само Пол Озбърн знаеше, че е скъсала с министър-председателя. Все още не бе решила дали да осведоми за тази промяна малцината посветени в тяхната връзка и как да го стори. Освен това последното нещо, което би желала, бе да забърка Франсоа в подобна история. Франсоа Кристиан беше един от тримата бъдещи кандидати за президентския пост, а жестоката конкуренция пред наближаващите избори вече бе прераснала в нещо, което коментаторите наричаха „политическа касапница“. Един скандал, особено свързан с убийство, би означавал пълна катастрофа. А независимо от края на връзката им, Вера все още дълбоко обичаше Франсоа и за нищо на света не би рискувала да провали кариерата му.
— Изчакай ме тук — каза Вера и мина в спалнята.
