Филип се загледа подир нея. Дългът му повеляваше да служи на госпожица Монере и при необходимост да я защити. Е, не чак с цената на живота си, но поне с информация. На бюрото във фоайето беше записан частният номер на министър-председателя. Филип имаше заповед да набере този номер по всяко време на денонощието, ако госпожицата изпадне в затруднение.
— Ела тук, Филип — обади се тя от тъмната спалня.
Той влезе и я видя да стои до завесата на прозореца.
— Виж сам.
Филип пристъпи до нея и надникна навън. Отсреща бе спряло пежо с изгасени фарове. В светлината на уличните лампи различи два силуета на предната седалка.
— Слез долу — нареди Вера. — Гледай си работата, като че нищо не се е случило. След няколко минути повикай такси. До болницата. Ако дойдат от полицията, кажи им, че съм се прибрала, защото не ми е било добре. После ми е минало и съм решила да се върна на работа.
— Както кажете, госпожице.
От затъмнената кухня Офен видя как Филип излиза от хола и тръгва насреща му. Той бързо вдигна валтера и отстъпи назад. След миг външната врата се отвори и отново се затвори. Настана тишина.
Това означаваше едно. Портиерът бе излязъл и Вера Монере оставаше сама в апартамента.
58.
От тъмното купе на пежото инспекторите Бара и Метро виждаха светлина в хола на Вера. Лебрюн бе инструктирал строго всички участници в операцията: ако напусне болницата, последвайте я и докладвайте; намесвате се само при необходимост. Под „необходимост“ се разбираше появата на Озбърн или трети човек, който би могъл да ги отведе до него.
Засега разполагаха единствено с писмена заповед за арестуване на Озбърн и нищо повече. Проследяването на Вера се оказа детска играчка. Рано сутринта тя напусна апартамента си, в седем и пет постъпи на дежурство в болничния център „Света Ана“ и остана там. До четири следобед, когато Бара и Метро смениха колегите си, Все още не бе станало нищо.
В шест и петнайсет пред главния вход спря такси. Вера изтича навън и се качи в него. Бара и Метро докладваха, че тръгват след нея, а от централата им изпратиха втора кола.
Но преследването ги доведе обратно до Кей дьо Бетюн, където Вера слезе от таксито, оставяйки полицаите да оплакват измамените си надежди и да се взират към светещия прозорец в очакване да се случи нещо.
Два етажа над тях Вера пусна завесата и се обърна към тъмната спалня. Старинният часовник върху нощното шкафче показваше 19:20. Беше напуснала болницата преди около час в сравнително слабо натоварено време, като се оправда с менструални болки. Обеща при спешен случай да се върне веднага.
Ако имаше работа само с парижката полиция, всичко щеше да е много по-лесно. Доказваше го и снощната реакция на Лебрюн пред настоятелните въпроси на Маквей. Но Маквей нямаше подобни задръжки. Бе разбрала по очите му още при първата среща. А това го правеше извънредно опасен противник. Макар и американец, той бе подчинил на чара си цялата парижка полиция, или поне инспекторите по случая. Може би те не го осъзнаваха, но по един или друг начин щяха да извършат онова, което им нареди. Именно затова Вера смяташе, че високият мъж с шишенцето е част от полицейска измама. Опит да я сплашат, да й внушат, че Озбърн е в опасност, за да ги отведе до скривалището му. И сега полицаите — сигурна бе, че онези в колата са полицаи — доказваха, че е права.
Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.
— Oui? Merci, Philippe.
Таксито чакаше долу.
Вера мина в банята и отвори кутия „Тампакс“. Разопакова един тампон, хвърли го в тоалетната и пусна водата. После остави смачканата опаковка в кошчето под мивката. Ако полицаите се вмъкнеха да проверят и после дойдеха да й задават въпроси, щеше да има доказателство, че причината за връщането й у дома е бил месечният цикъл. Знаеха с кого си имат работа, тъй че не биха разпитвали повече.
Обърна се към огледалото да оправи косата си и за момент остана неподвижна. Всичко, което й се случваше с Пол Озбърн, изглеждаше напълно естествено — дори и сега. Първия път, когато го видя на катедрата в Женева, изведнъж я обзе чувството за някаква съдбоносна промяна. Първия път, когато прекара нощта с него, нямаше никакви угризения, че изневерява на Франсоа — сякаш спеше с брат си. Досега бе опитвала да се убеди, че не е напуснала Франсоа заради Озбърн. Но грешеше, това бе самата истина. Именно затова всичко, което вършеше в момента, беше правилно. Озбърн се намираше в опасност и законите просто нямаха значение.
Вера изгаси лампата в банята, прекоси тъмната спалня и за момент надникна отново през прозореца. Полицейската кола беше на същото място, а до отсамния тротоар чакаше таксито.
Тя взе чантата си, мина в коридора и спря. Уличните лампи хвърляха танцуващи сенки по тавана на хола и коридора.
Нещо не беше наред.
Преди малко лампата в хола светеше. Но сега не. Вера не я бе изгасила. Нито пък Филип. Сигурно крушката беше изгоряла. Да. Разбира се. Крушката. Внезапно й мина мисълта, че греши. Хората отвън не бяха полицаи. Бяха бизнесмени на делови разговор, приятели или влюбени хомосексуалисти. Може би високият мъж не беше полицай. Може би инстинктивната й реакция беше правилна. Убиецът бе открил шишенцето от ваксина и бе донесъл пратката на Филип. Точно той искаше от нея да го отведе при Озбърн.
О, Боже! Сърцето й биеше до пръсване.
Къде беше той сега? Някъде в сградата? Или дори тук! В нейния апартамент. Защо бе толкова глупава да отпрати Филип? Телефонът! Трябваше да повика Филип. Бързо!
Тя се завъртя и посегна към ключа на лампата. Внезапно нечия силна длан се залепи върху устата й. Усети, че я притискат към мъжко тяло и в същия момент острието на нож се впи в кожата под брадичката.
— Искрено не желая да ви наранявам, но ще го сторя, ако не постъпвате точно както наредя. Разбирате ли?
Гласът беше изключително спокоен. Говореше на френски, но с холандски или германски акцент. Ужасена, Вера се помъчи да мисли, но мозъкът й не работеше.
— Попитах разбирате ли.
Острието натисна още малко и тя кимна.
— Добре. Ще напуснем апартамента по служебното стълбище зад кухнята. — Човекът говореше съвършено отчетливо и ясно. — Сега ще сваля ръка от устата ви. Ако издадете звук, ще ви прережа гърлото. Разбирате ли?
Мисли, Вера! Мисли! Ако тръгнеш с него, той ще те принуди да го отведеш при Пол. Таксито! Шофьорът ще стане нетърпелив! Ако се забавиш, Филип ще позвъни отново. И ако не отговориш, ще се качи.
Изведнъж откъм входната врата долетя шум. Вера усети как човекът зад нея се напрегна и ножът слезе надолу към гърлото й. В този момент вратата се отвори и Вера нададе приглушен вик зад разперената длан.
На прага стоеше Озбърн. В едната си ръка държеше ключ за апартамента, в другата — пистолета на Канарак. Беше напълно осветен. Вера и високият мъж стояха в гъстата сянка. Но това нямаше значение. Двамата вече се бяха видели.
По устните на Офен трепна едва доловима усмивка. Той мигновено блъсна Вера настрани и надигна ножа. В същия миг Озбърн насочи пистолета, крещейки на Вера да залегне. Офен вече бе метнал ножа към гърлото му. Озбърн инстинктивно опита да се предпази с лявата ръка. Тънкият кинжал я улучи със страхотна сила и прикова дланта му към вратата.
Озбърн нададе вик и се сгърчи от болка. Офен отново блъсна Вера, ровейки под колана си за валтера. В мрака припламна огнен език и страхотна експлозия заглуши нейния писък. Офен се търкулна настрани. Все още прикован към вратата, Озбърн стреля отново. Грамадният автоматичен пистолет избълва поредица от
