хирургичното отстраняване на главите. Това подсказваше още от пръв поглед личността на извършителя — хирург или човек с хирургическа дарба и достъп до необходимите инструменти.
Оттук нататък не съвпадаше нито една подробност. Три от жертвите бяха изоставени на местопрестъплението. Останалите четирима бяха убити другаде, а после изхвърлени — в три от случаите край някое шосе, а четвъртия — в Килския залив. Въпреки дългите си години в отдел „Убийства“ Маквей не помнеше по-странно и загадъчно престъпление.
Най-сетне той прибра стиковете, завърна се в лондонската мъгла изтощен от дългия полет и едва бе положил глава върху онова, което в хотела минаваше за възглавница, когато телефонът иззвъня и Нобъл го уведоми, че вече освен с трупове разполагат и с глава.
Сега в Лондон бе три и петнайсет след полунощ. Седнал с два пръста уиски пред неудобното писалище в тясната хотелска стая, Маквей водеше едновременен разговор с Нобъл и капитан Каду по телефонната линия на Интерпол от Лион.
Каду, енергичен широкоплещест мъжага, който сякаш нямаше друга работа, освен да засуква огромните си мустаци, в момента четеше факса от предварителния доклад на младия патолог Майкълс. Между другото там бе посочено точното място, където главата бе отделена от трупа. И то напълно съвпадаше с обезглавяването на останалите седем тела.
— Знаем, Каду — уморено каза Маквей. — Но това не стига, за да твърдим категорично, че между убийствата има връзка.
— Възрастта съвпада.
— Пак не е достатъчно.
— Маквей, не мога да не се съглася с капитан Каду — учтиво заяви Нобъл, сякаш разговаряха по време на следобедния чай.
При тази мисъл Маквей неволно погледна часовника си. Вече нямаше представа дали е ден или нощ.
— Ако не е връзка, дявол да го вземе, то поне имаме работа с такова съвпадение, че не можем да си затваряме очите — довърши Нобъл.
— Е, добре… — промърмори Маквей и изрече мисълта, която го бе мъчила през цялата вечер. — Да се чуди човек що за смахнат тип сме подгонили.
От Интерпол и Скотланд ярд реагираха мигновено.
— Смяташ ли, че е един и същ човек? — изрекоха двамата в хор.
— Не знам. Да… Да, смятам, че е един и същ.
Като се извини с умората от пътуването и помоли да довършат по-късно, Маквей остави слушалката. Би могъл да попита какво мислят, но не го стори. В края на краищата, те го бяха помолили за помощ. Пък и ако смятаха, че греши, нямаше да си траят. Засега всичко беше в сферата на догадките.
Той взе чашата и надникна през прозореца. Отсреща имаше друг, по-малък хотел. Повечето прозорци бяха тъмни, но на четвъртия етаж мъждукаше светлинка. Навярно някой четеше, или бе задремал с книга в ръка, или пък просто бе забравил да загаси на излизане и още не се бе прибрал. А може би в стаята лежеше труп, който чака да бъде открит на сутринта. Това й е лошото на детективската професия — почти навсякъде се разкриват безкрайни възможности за догадки. Рано или късно у полицая се развива някакъв вторичен усет за нещата, чувство за онова, което е ставало в стаята преди него или което може да намери на влизане, що за човек е бил там и с какво се е занимавал.
Но около отрязаната глава нямаше стая с мъждукаща светлинка. Ако имаха късмет, щяха да стигнат и дотам. До стаята, която да ги насочи към друга стая и най-сетне към мястото, където е убиецът. Само че първо трябваше да установят личността на жертвата.
Маквей допи уискито, избърса очи и погледна бележката, която бе надраскал преди час и вече бе привел в изпълнение. ГЛАВА-ХУДОЖНИК-СКИЦА-ВЕСТНИЦИ-САМОЛИЧНОСТ.
6.
В пет часа сутринта парижките улици бяха пусти. Метрото се отваряше в пет и половина, тъй че за пристигане в пекарната Анри Канарак разчиташе на счетоводителката Анес Демблон. И тя добросъвестно спираше своя старичък бял ситроен пред жилищния блок всяка сутрин в пет без петнайсет. А Мишел Канарак гледаше всяка сутрин от прозореца на спалнята как нейният мъж излиза на тротоара, качва се в ситроена и потегля с Анес. После се загръщаше с пеньоара и отиваше пак да си легне, но мислите за Анри и Анес не й даваха да заспи. Анес беше стара мома на четирийсет и девет години, очилата счетоводителка, лишена от какъвто и да било чар. Нима Анри откриваше в нея нещо, което да липсва на Мишел? Та Мишел беше много по-млада, имаше сто пъти по-хубаво лице и безупречна фигура, а колкото до секса, Анри получаваше повече от достатъчно — нали тъкмо затова най-сетне бе успяла да забременее.
Мишел не знаеше и никога нямаше да узнае, че именно Анес бе настанила Анри на работа в пекарната. Навремето тя бе убедила собственика да го наеме въпреки пълната липса на опит в занаята. Собственикът, дребен и нервен човечец на име Льобек, нямаше никакво желание да наема нов работник, особено пък такъв, който ще го вкара в разходи за обучение. Но настроението му веднага се промени, когато Анес заяви, че в противен случай ще напусне. Не се намираха лесно счетоводители с нейния талант да заобикаля данъчните закони. И тъй, Анри Канарак бе нает, бързо изучи занаята, държеше се кротко и не припираше непрекъснато за повишение като някои други. С две думи, Анри беше идеален работник и Льобек не упрекваше Анес, че го е довела. Единственият въпрос, който й зададе по онова време, бе защо си залага работата заради някакъв скучен и грозноват мъж, а Анес му отвърна с краткото: „Да или не, мосю Льобек?“. Останалото не представлява интерес.
Пред мигащия светофар Анес намали скоростта и се озърна към Канарак. От самото начало бе забелязала синините по лицето му, но в неясната светлина на таблото те изглеждаха още по-грозни.
— Пак ли взе да пиеш? — Гласът й бе хладен, почти жесток.
— Мишел е бременна — отвърна той, като се взираше към жълтите лъчи на фаровете сред мрака.
— От радост ли се натряска, или от мъка?
— Не съм се натряскал. Един човек ме нападна.
Тя го стрелна с поглед.
— Какъв човек?
— Никога не го бях виждал.
— И после?
— Избягах — отвърна Анри, без да откъсва очи от уличното платно.
— На стари години най-сетне си взел да поумняваш.
Анри извърна глава към нея.
— Тоя път беше различно… Бях в кафене „Стела“. Онова, на улица Сен Антоан. На прибиране след работа седнах да изпия едно кафе и да почета вестника. Изневиделица някакъв тип връхлетя, повали ме на пода и почна да ме бъхти. Келнерите го дръпнаха и аз избягах.
— Защо е избрал точно теб?
— Не знам. — Канарак отново се загледа напред. Нощта отстъпваше място на утрото. Уличните лампи автоматично се изключваха. — После ме проследи. През Сена, в метрото… Успях да го изпреваря и скочих в един вагон, преди да ме настигне. И…
Отсреща някакъв минувач с куче пресичаше улицата. Анес намали скоростта, после отново превключи.
— И какво стана после?
— Погледнах през прозореца. Видях как двама полицаи го спипаха.
— Значи е бил луд. Поне веднъж и от полицията да има полза.
— Може да не е бил луд.
Анес го погледна. Усещаше нещо недоизказано.
— Какво има?
— Беше американец.
В един без десет след полунощ Пол Озбърн стигна до хотела на авеню Клебер. Петнайсет минути по- късно той се свърза от стаята си с Лос Анджелис. Адвокатът му го насочи към друг адвокат, който обеща да
