Неочаквано стъпалата изскърцаха под тежестта на човек, слизащ към мазето. И стъпката не беше женска.
Високият!
Ами ако и той бе успял да се укрие като Озбърн и все още дебнеше тук? Или ако бе намерил начин да се върне? Озбърн панически се огледа за оръжие. Наоколо нямаше нищо подходящо.
Стъпалата отново изскърцаха и стъпките наближиха. Затаил дъх, Озбърн протегна шия и успя да види най-долното стъпало. Върху него се появи мъжка обувка, после още една и човекът прекрачи в мазето.
Беше Маквей.
Озбърн притисна парещото си лице в студения метал на пещта. Чу как Маквей се приближи, после стъпките спряха. След миг отново тръгнаха към дъното на дългото, мрачно мазе.
За няколко секунди се възцари тишина. Сетне Озбърн чу щракане и лампата светна. Последва второ щракане и почти цялото мазе се освети. Озбърн вече знаеше какво може да види. Мазето приличаше на малък склад. Покрай двете стени чак до мрака в дъното се простираха стари дъсчени отделения за въглища, натъпкани сега с безполезни вещи и счупени мебели. Озбърн помисли, че ако бе успял да стигне до неосветения край, можеше да се скрие където и да било. Или дори да намери страничен изход.
Отгоре се раздаде шумолене и нещо тупна върху него. Беше плъх. Топъл и тлъст. Усети ноктите му през ризата си, докато животното тичаше по него, за да подуши напоения с кръв шал на Вера.
— Доктор Озбърн!
Гласът на Маквей отекна из цялото мазе. Озбърн трепна и плъхът скочи на пода. Маквей чу шума, после забеляза гризача да изчезва в сянката под стъпалата.
— Не си падам много по плъховете. А вие? Когато попаднат натясно, хапят много зле, нали?
Озбърн леко надигна глава и видя Маквей да стои на половината път между пещта и мрака в дъното на мазето. От двете му страни се издигаха чак до тавана призрачните очертания на прашни сандъци и мебели в избелели калъфи. В сравнение с тях Маквей изглеждаше съвсем дребен.
— Ако не броим униформените постове от двете страни на сградата, френските полицаи си тръгнаха. Госпожица Монере е с тях. В управлението. Искат да видят дали ще разпознае високия мъж на някоя от архивните снимки. Ако и тук е като в Лос Анджелис, доста ще я забавят. В архивите има купища албуми.
Маквей се завъртя и огледа мебелите зад себе си.
— Нека ви кажа какво знам, докторе. — Той отново се обърна и тръгна към пещта. Стъпките му тихо кънтяха под тавана, а очите му шареха за най-малкия признак на движение. — Госпожица Монере излъга френските полицаи като каза, че е стреляла по високия мъж. Тя е образована жена с много високи връзки и бъдеща лекарка. Но дори да бе успяла да вдигне тежкия пистолет срещу нападателя, дори да бе стреляла по него, лично аз се съмнявам, че би дръзнала да го подгони по паянтовото стълбище. А още по-малко да изскочи на улицата и да обстрелва колата му.
Маквей спря за момент и се озърна през рамо, после бавно продължи към скривалището на Озбърн, говорейки високо, за да се чува до всички краища на мазето.
— Между другото тя казва, че чула шум от автомобил, но не го видяла. В такъв случай как е успяла да строши огледалото му с един куршум и да откърши парче от оградата отсреща с друг?
Маквей трябваше да знае, че полицията е претърсила цялото мазе, без да открие никого. Значи само предполагаше, че Озбърн е тук. Предположение, нищо повече.
— Върху вратата на апартамента имаше прясна кръв. Други петна открихме на кухненския под и на площадката до служебния изход. Техниците от парижката префектура са много добри. Бързо установиха, че кръвта е от две групи. Група О и група В. Госпожица Монере не беше наранена. Обзалагам се, че от вас двамата с високия мъж единият е група О, другият В. Надявам се скоро да установим доколко сериозни са раните.
Маквей вече бе точно под Озбърн. Стоеше на място и се оглеждаше. Озбърн неволно се усмихна. Ако Маквей носеше мека шапка като холивудските ченгета от 40-те години, би могъл да се пресегне и да я дръпне от главата му. Представяше си каква гримаса би направил полицаят.
— Между другото, докторе, в момента колегите от Лос Анджелис ми подготвят подробно досие за вас. Когато се прибера, в хотела ще ме чака факс с първоначалните данни. Между тях сигурно ще е и кръвната ви група.
Маквей помълча и се ослуша. После бавно и търпеливо тръгна пак към дъното на мазето, очаквайки ако Озбърн наистина е тук, да допусне грешката, която ще го издаде.
— Ако случайно ви интересува, все още не знам кой е високият мъж и какво смята да прави. Но би трябвало да чуете, че е отговорен за смъртта на доста хора, които са познавали човек на име Албърт Мериман или Анри Канарак. Анес Демблон, приятелка на Мериман, изгоря при пожар в нейния жилищен блок, запален от високия. Освен нея в пламъците загинаха две деца и деветнайсет възрастни, от които навярно нито един не е чувал за Албърт Мериман. После високият замина за Марсилия, където намери жената на Мериман, сестра й, съпруга на сестрата и петте им деца. Всички бяха простреляни в главата.
Маквей спря, пресегна се и изключи едната лампа.
— Той е търсил вас, доктор Озбърн. Не госпожица Монере. Но разбира се, след като го видя тази вечер, тя също ще влезе в списъка.
С глухо щракане изгасна и втората лампа. Озбърн чу как Маквей се задава към него през сенките.
— Честно казано, доктор Озбърн, положението ви става адски напечено. Аз ви преследвам. Парижката полиция ви преследва. И високият също. Ако ви спипа полицията, можете спокойно да се обзаложите, че високият ще намери начин да ви очисти в затвора. А след това ще се заеме с госпожица Монере. Не веднага, защото известно време ще я охраняват. Но някой ден в магазина, в метрото, във фризьорския салон или в болничното кафене в три часа през нощта… — Маквей се приближаваше. Когато достигна точно под Озбърн, той спря и се обърна към мрачното мазе. — Никой не знае, че съм тук. Никой, освен нас двамата. Ако поговорим, може би ще открия начин да ви помогна. Как ви се струва, а? Помислете.
Отново настана тишина. Озбърн затаи дъх, защото разбираше, че Маквей се вслушва напрегнато. Минаха цели четирийсет секунди, докато го чу да тръгва по скърцащото стълбище, после пак да спира.
— Отседнал съм в един евтин хотел, „Старият Париж“ на улица Жи льо Кьор. Стаите са малки, но не им липсва мухлясал френски чар. Оставете ми вест къде да се срещнем. Няма да доведа никого. Ще бъдем само аз и вие. Ако ви е страх, не използвайте името си. Просто кажете, че се обажда Томи Ласорда. И оставете място и час.
Маквей изкачи останалите стъпала и изчезна. Озбърн чу как задната врата се отвори и пак се затвори. После го обгърна тишина.
62.
Казваха се Ерик и Едуард. Джоана никога не бе виждала тъй съвършени мъже. На двайсет и четири години двамата изглеждаха безупречни образци на силната половина от човешкия род. Бяха еднакви на ръст и тегло: сто седемдесет и осем сантиметра, седемдесет и три килограма.
За пръв път ги видя рано следобед, докато работеше с Елтон Либаргер в плиткия край на басейна в гимнастическия салон. Басейнът беше с олимпийски размери — петдесет на двайсет и пет метра. Ерик и Едуард плуваха бътерфлай по часовник. Джоана бе виждала този стил и преди, но само за кратко, защото малцина издържаха натоварването. В единия край на басейна автоматичен часовник отчиташе времето и дистанцията.
Когато Джоана и Либаргер влязоха във водата, младежите вече бяха минали по осем дължини в двете посоки, тоест по осемстотин метра. Когато привършиха процедурите, двамата все още плуваха бътерфлай рамо до рамо. Циферблатът показваше 62 — повече от шест километра. Шест километра бътерфлай без почивка? Изглеждаше невероятно, дори невъзможно. Но нямаше никакво съмнение, защото го бе видяла със собствените си очи.
Час по-късно, докато един слуга отвеждаше Либаргер на говорна терапия, Ерик и Едуард излязоха от басейна. Готвеха се за бягане през гората, когато Фон Холден ги запозна с Джоана.
— Племенниците на господин Либаргер — обясни той с усмивка. — Бяха студенти в източногерманския Институт по физкултура, докато се разчу, че ще го закриват. Затова се прибраха.
