(Забележка: през 1981 ГДГ закупува холдинговата компания „Люсън интернешънъл“, Бейсуотър роуд, Лондон, Великобритания.)
КРАЙ
Нобъл се завъртя на стола и погледна Маквей.
— Е, скъпият мистър Шол може да се окаже не чак дотам недосегаем, колкото смята вашето ФБР. Знаеш кой е Густав Дортмунд…
— Шеф на централната германска банка — каза Маквей.
— Правилно. А през осемдесетте години „Люсън интернешънъл“ беше основен доставчик на стомана, оръжейни части и строителни специалисти за Ирак. Обзалагам се, че по онова време господата Шол, Дортмунд и Пайпер са станали много богати хора, ако вече не са били такива.
— Ако разрешите — пристъпи към тях Озбърн с новия брой на „Пипъл“, който бе открил между пресата върху страничната масичка.
Под озадачения поглед на Маквей той отмести чашата на Нобъл и разтвори списанието. Върху две вътрешни страници бе отпечатана голяма рекламна снимка за новата плоча на една от най-популярните рок-певици. Облечена с мокра прозрачна рокля, младата звезда яздеше огромна косатка, изхвръкнала над водата.
Нобъл и Маквей гледаха с недоумение.
— Не знаете, а? — усмихна се Озбърн.
— Какво да знаем? — запита Маквей.
— Вашият Конрад Пайпер.
— Какво общо има това с Конрад Пайпер? — изръмжа Маквей. Нямаше ни най-малка представа накъде бие Озбърн.
— Съпругата му е Маргарете Пайпер, една от най-могъщите жени в шоу-бизнеса. Ръководи огромна агенция за издирване на таланти и стои зад младата дама върху косатката, както навярно и зад още дузина от най-прочутите млади фигури в сферата на рока и видеото. И… — Озбърн помълча, — върши всичко това от таванския кабинет на своята реставрирана резиденция от XVII век в Берлин.
— Откъде знаете, за Бога? — смая се Нобъл.
Озбърн затвори списанието и го метна върху страничната масичка.
— Мистър Нобъл, аз работя като хирург-ортопед в Лос Анджелис. Половината ми пациенти са хлапета под двайсет години, пострадали на игрището. Да не мислите, че подбирам списания за чакалнята както ми падне?
— Да не би наистина да ги четете?
— И още как — ухили се Озбърн.
82.
Поради намалена видимост Кларксън бе променил плана за полета и кацна край Рамсгейт, малко отвъд Ламанша, тоест на сто й петдесет километра югоизточно от първоначалната си цел. Тази случайна промяна обърка цялата операция на Фон Холден.
Един час след като ST95 излетя от Мо, чистачът на аерогарата откри сакото на Маквей в кофата за смет в мъжката тоалетна. След броени минути парижкият сектор сектор бе уведомен, а четвърт час по-късно Фон Холден пристигна да търси „сакото на чичо си“ в бюрото за намерени вещи. Преди да се отърве от дрехата, Маквей благоразумно бе откъснал етикета. Но не бе съобразил, че хастарът е протрит едва забележимо от постоянното търкане в дръжката на револвера, а Фон Холден знаеше от опит, че нищо друго не може да протрие хастара на сако по този начин.
Фон Холден се върна в хотела, докато парижкият сектор започваше да проверява маршрутните планове на всички самолети, напуснали Мо през този ден. В 9:30 установиха, че английска „Сесна“ с номер ST95 от Бишоп’с Стортфорд е кацнала в 8:01 и двайсет и шест минути по-късно е отлетяла обратно по същия маршрут. Не можеха да бъдат сигурни, но имаха пълно основание да вдигнат по тревога лондонския сектор. Около три следобед оперативните сътрудници откриха ST95 на летище Рамсгейт, а лондонските служби установиха собственика — малка земеделска кооперация в западното градче Бат. Оттам нататък следата се губеше. След кацането пилотът бе обещал, че ще дойде да прибере самолета веднага, щом времето се оправи. После се бе качил на автобуса за Лондон заедно с още един мъж. Нито един от двамата не съвпадаше по описание с Маквей или Озбърн. Информацията веднага бе предадена на парижкия сектор, откъдето я препратиха до „Луго“, който вече пътуваше за Берлин. В 18:15 лондонският сектор получи снимките на двамата бегълци с изрична заповед да ги издирва навсякъде.
Около 20:35 Маквей седеше по бельо на ръба на леглото в хотела си — модернизирана сграда от XVIII век в Найтсбридж. Обувките му се търкаляха на пода, а до телефона стоеше недокосната чаша шотландско уиски „Феймъс граус“. Специалният отдел го бе настанил тук под псевдонима Хауард Никъл от Сан Хосе, Калифорния. Озбърн беше записан с името Ричард Грийн от Чикаго в хотел „Форум“, близо до Кенсингтън, а Нобъл се бе прибрал у дома, в Челси.
В ръката си Маквей държеше факс, с който старшият детектив Бил Удуард от Лос Анджелис го уведомяваше за убийството на Бени Гросман. Първоначалните поверителни сведения от Ню Йорк се въртяха около подозрението, че убийството е дело на двама души, преоблечени като равини.
Маквей опита да се постави на мястото на Бени. Да отхвърли чувствата и да разсъждава логично. Бени беше убит в дома си, около шест час след като бе предал на Нобъл търсените от Маквей сведения. Останалото нямаше значение. Например това, че Бени бе прекарал цялата последна нощ от живота си в събиране на сведения, защото Маквей му бе казал, че е спешно. Или че бе позвънил на Нобъл, защото бе видял по сателитната програма кадри от катастрофата на влака Париж-Мо и бе изпитал предчувствие, че Маквей е бил в този влак, следователно Нобъл много скоро ще се нуждае от информацията.
Неумолимият факт беше там, че Бени бе предал на Нобъл цялата информация от домашния си телефон. Което означаваше, че противникът не само разполага с оперативни работници, свръхмодерни информационни технологии и достъп до засекретени полицейски компютри в Щатите, но и знае каква информация е събрана, кога и от кого. Щом можеха да направят това, значи не би ги затруднило да проверят телефонната мрежа и да узнаят къде точно се е обаждал Бени и с кого е разговарял, тъй като разговорът бе станал по личния телефон на Нобъл. А след като успешно организираха операции във Франция и Щатите, несъмнено разполагаха с подобна възможност и в Англия.
Маквей отпи голяма глътка уиски, остави чашата, надяна чиста риза и измъкна от гардероба единствения си костюм. Няколко минути по-късно той закачи кобура на колана си, гаврътна останалото уиски и излезе. Излишно бе да обръща очи към огледалото; знаеше какво ще види.
Като излезе през лъскавата бронзова врата на хотела, той се отправи към метрото. След двайсет минути беше в Челси и изчакваше Нобъл да поръча за жена си кола от Скотланд ярд. Четвърт час по-късно двамата се сбогуваха и тя отпътува под охрана за дома на сестра си в Кембридж.
— Всичко това вече й е минавало през главата по един или друг повод — каза Нобъл, когато колата се отдалечи. — Сам знаеш как е с ИРА. Гадост, откъдето и да го погледнеш.
Маквей кимна. Тревожеше се за Озбърн. При настаняването му във „Форум“ бе предупредил цивилните полицаи да не мърдат от стаята до ново нареждане. Преди да напусне хотела бе позвънил, но никой не му отговори. Сега опитваше отново — и пак без резултат.
— Пак ли нищо? — запита Нобъл.
Маквей поклати глава и остави слушалката. В този момент иззвъня червеният телефон. Пряката връзка със Скотланд ярд.
Нобъл посегна към телефона.
— Да. Да, тук е. — Той погледна Маквей. — Търси те някоя си Дейл Уошбърн от Палм Спрингс.
— Има ли връзка с нея?
Нобъл предаде въпроса, но му отвърнаха, че е оставила номер. Той го записа, остави слушалката и подаде листчето на Маквей.
В хола Маквей откри домашния телефон и набра Палм Спрингс.
— Опитай пак с Озбърн — подхвърли той на Нобъл.
По лондонско време беше единайсет вечерта, значи три следобед в Палм Спрингс.
