— Къде е Вера, Филип? Имате ли вести от нея?
— Oui, oui!
Оказа се, че Вера е позвънила на Филип преди няколко часа и му оставила телефонен номер със строга заръка да не го предава на никой, освен на Озбърн.
Някакъв шум накара Озбърн да извърне глава. Дребна негърка с униформа на камериерка чистеше коридора с прахосмукачка. Беше стара и с яркосиния шал върху къдравата си коса приличаше на хаитянка. Бръмченето на прахосмукачката постепенно се засилваше. Озбърн се завъртя с гръб към вратата.
— Номера, Филип!
Изрови от джоба си химикалка и потърси листче. Не откри нищо, затова надраска номера върху дланта си, после повтори за всеки случай.
— Merci, Филип.
И без да оставя на портиера време за нови въпроси, той затвори телефона. Под звуците на прахосмукачката отново се поколеба дали да не отиде на друго място, после реши да прати всичко по дяволите. Набра номера и изчака сигнала.
— Oui — стресна го грубоват и напрегнат мъжки глас.
В далечината чу как Вера казва нещо на френски, наричайки мъжа Жан Клод. После връзката се прехвърли на друг телефон и гласът на Вера произнесе името му.
— Господи, Вера… — задъха се той. — Какво става? Къде си?
Сред всички жени в своя живот не бе срещал нито една, която да го вълнува тъй силно като Вера. Духовно, емоционално, физически… и той изведнъж освободи цялото натрупано напрежение в несвързан юношески брътвеж:
— Изплашен до смърт за теб се обаждам на баба ти, а нейният английски е по-лош и от моя френски, тъй че разбирам само едно: изобщо не те е виждала. Почвам да си мисля за парижките полицаи. Че са замесени и тъкмо аз те тласнах в ръцете им… По дяволите, Вера, къде си? Кажи ми, че си добре…
— Добре съм, Пол, но… — Тя се поколеба. — Не мога да ти кажа къде съм.
За миг Вера хвърли поглед из спретнатата стаичка с жълто-бели тапети и единствено прозорче, отвъд което се виждаше дълга осветена алея. По-нататък имаше само дървета и мрак. Когато отвори вратата, видя нисък набит мъж с черен пуловер и пистолет на колана да записва разговора на миниатюрен касетофон. На стената до него беше подпрян автомат. Човекът надигна глава и я видя да стои на прага, прикривайки слушалката с длан.
— Жан Клод, моля те… — каза Вера на френски.
Той се подвоуми, после изключи касетофона.
— С кого разговаряш? — рязко повиши глас Озбърн. — Не са от полицията. Кой вдигна телефона?
Усещаше как ревността се надига в него като грозна, нечиста вълна. Бръмченето на прахосмукачката отвън му се стори нетърпимо. Гневно се завъртя и видя, че старата негърка го зяпа. Когато погледите им се срещнаха, тя бързо наведе глава и се отдалечи, отнасяйки шума със себе си. Озбърн пак се обърна към телефона. Чувстваше се объркан, наранен и гневен.
— По дяволите, Вера! Какво става там?
Вера мълчеше.
— Защо не можеш да ми кажеш къде си? — настоя той.
— Защото…
— Защо?
Озбърн хвърли поглед през стъклото. В коридора вече нямаше никого. Изведнъж сърцето му изтръпна и той осъзна.
— Ти си с него! С „Френчо“ си, нали?
Вера чу задавения изблик на неговия гняв и внезапно я обзе ненавист. Та той чисто и просто заявяваше, че не й вярва.
— Не, не съм — кресна тя. — И повече да не си го нарекъл така!
— По дяволите, Вера. Недей да ме лъжеш. Не сега. Ако е там, просто ми кажи!
— Пол! Престани! Инак ще те пратя по дяволите и това ще е краят на всичко между нас.
Ненадейно той осъзна, че не я слуша, дори е престанал да мисли и вместо това постъпва както бе постъпвал открай време след смъртта на баща си — поддава се на парализиращия страх, че може да загуби обичта. Ярост, гняв и ревност — така отблъскваше болката, за да се защити. Ала в същото време отблъскваше ония, които биха могли да го обикнат и да превърнат непоносимото страдание в простичка човешка печал. А сетне прехвърляше върху тях цялата вина и бягаше да се спотаи в познатото мрачно кътче на доброволното изгнание, съсипан и опустошен, отчужден от всички човешки същества на този свят.
Като наркоман в миг на внезапно просветление, той разбра, че ако иска да спре самоунищожението, не ще има друг шанс да го стори, освен сега, в тази секунда. Колкото и трудно да бе, не му оставаше друг изход, освен да плюе на последиците и да намери куража да й се довери.
Той стисна зъби и вдигна слушалката към ухото си.
— Извинявай…
Вера прокара пръсти през косата си и седна зад малкото писалище. Пред нея имаше глинена фигурка на магаренце, очевидно изработена от дете. Беше недодялана и примитивна, но в същото време неописуемо чиста. Вера взе фигурката, огледа я и в търсене на утеха я притисна към гърдите си.
— Страхувах се от полицията, Пол. Не знаех какво да правя. Бях отчаяна и се обадих на Франсоа. Знаеш ли колко трудно ми беше да го сторя след раздялата? Той ме доведе тук, в провинцията и се върна в Париж. Остави трима агенти от секретните служби. Никой не бива да знае къде съм, затова не мога да ти кажа. Ако ни подслушват…
Изведнъж Озбърн се ободри. Ревността бе изчезнала, отстъпвайки място на предишната дълбока загриженост.
— В безопасност ли си, Вера?
— Да.
— Мисля, че би трябвало да прекъснем. Ще ти се обадя утре.
— Пол, в Париж ли си?
— Не. Защо?
— Там сега е опасно за теб.
— Високият мъж е мъртъв. Маквей го застреля.
— Знам. Ти обаче не знаеш, че той е бил агент на Щази, бившата източногерманска тайна полиция. Разправят, че била разпусната, но не им вярвам.
— Франсоа ли ти каза?
— Да.
— Откъде накъде Щази ще иска да убие Албърт Мериман?
— Пол, изслушай ме, моля те. — Вера говореше настоятелно, но в гласа й се долавяше объркване и страх. — Франсоа си подава оставката. Утре сутрин ще бъде оповестено. Прави го, защото е под натиск от собствената си партия. Нещо свързано с новата икономическа общност, новата европейска политика.
— Какво искаш да кажеш? — запита с недоумение Озбърн.
— Франсоа смята, че Германия ни залива и в крайна сметка ще стисне здраво кесията на цяла Европа. Това не му харесва и той е на мнение, че Франция се забърква прекалено дълбоко в тия опасни истории.
— Всъщност ми казваш, че е принуден.
— Да… много неохотно, но няма друг избор. Стават ужасно грозни неща.
— Вера, бои ли се Франсоа за живота си, ако не подаде оставка?
— Не ми е говорил за това…
Озбърн усети, че е бръкнал в раната. Може и да не бяха обсъждали темата, но Вера бе мислила за това. Навярно просто не можеше другояче. Франсоа Кристиан я укриваше нейде в провинцията с охрана от трима тайни агенти. Означаваше ли това, че връзката на високия мъж с Щази някак се преплита с подмолните събития във френската политика? И че Франсоа се бои да не би Вера да попадне под удар заради него, да не би да й сторят нещо, за да го предупредят? Или просто я укриваха и закриляха заради нейната връзка с
