— Изпратете Крейг Липтън при мен, моля.
Когато неговият секретар, отговарящ за връзките с медиите пристигна, президентът му каза, че иска един час от най-гледаното телевизионно време по главните канали вечерта на следващия ден, за да направи обръщение към нацията.
Собственичката на пансиона в Александрия със съжаление прие заминаването на своя гост от Канада, мистър Роже Льофевр. Той бе толкова тих и с такива добри обноски, че не й създаваше никакви грижи. За разлика от други, за които не можеше да каже същото.
Вечерта, когато той слезе долу при нея, за да уреди сметката и да се сбогува, тя забеляза, че си е обръснал брадата. Това й хареса — така той изглеждаше много по-млад.
Телевизорът във всекидневната на приземния етаж бе пуснат, както винаги. Високият мъж застана на вратата, за да си вземе сбогом. От екрана един водещ със сериозно лице обяви: „Дами и господа, президентът на Съединените щати“.
— Сигурен ли сте, че не можете да останете още малко? — попита хазайката. — Президентът ще говори. Казват, че бедният човек ще си подава оставката.
— Таксито ме чака отвън — каза Куин. — Трябва да тръгвам.
Екранът светна и на него се появи лицето на президента Кормак. Той седеше уверено зад бюрото си в Овалния кабинет, под големия държавен герб. Малцина го бяха виждали през тези осемдесет дни. Зрителите знаеха, че той изглежда състарен, че лицето му е по-изпито и набръчкано, отколкото преди три месеца. Но от съкрушеното изражение, запечатано на снимката край гроба в Нантъкет, не бе останала и следа. Той седеше изправен и гледаше право в обектива на камерата, установявайки по този начин пряк, макар и електронен контакт с над сто милиона американци и стотици милиони други хора по целия свят, към които речта се препредаваше посредством спътник. В поведението му нямаше нищо, което да говори за умора или поражение. Гласът му бе отмерен, сериозен, но твърд.
— Скъпи мои съотечественици… — започна той.
Куин затвори външната врата и слезе по стъпалата до таксито.
— Летище Дълес — каза той.
Шофьорът се отправи на югозапад по магистралата Хенри Шърли Мемориъл, за да завие надясно към Ривър Търнпайк, а след това наляво към Капитал Белтуей. От двете страни уличните лампи обливаха в светлина коледните украси, във витрините на магазините скачаха безброй Дядо Мразовци със закачени към едното им ухо транзисторни радиоприемници.
След няколко минути той забеляза как няколко шофьора отбиха встрани, спряха край бордюра и се заслушаха в предаването по радиоприемниците си с най-голямо внимание. Много други последваха примера им. По тротоарите хората започнаха да се събират на групички и да се струпват около радиоприемниците. Шофьорът на синьо-бялото такси бе поставил чифт слушалки на ушите си. По едно време, когато бяха поели по Търнпайк, той не се сдържа и извика:
— А стига бе, не мога да повярвам на ушите си.
След това извърна глава назад, като не даваше и пет пари за пътя пред него.
— Да го пусна ли по тонколонките?
— Ще хвана повторението по-късно — каза Куин.
— Бих могъл да отбия, човече.
— Продължавай — каза Куин.
На международното летище Дълес Куин освободи таксито и се отправи през вратата към контролно- пропускателния пункт за пътниците на Бритиш Еъруейз. Повечето пътници в залата, заедно с половината от персонала, бяха наобиколили един телевизор, монтиран в стената. Куин намери само едно момиче зад бюрото за прием на пътници. Тя откъсна очи от екрана на телевизора и прегледа билета, като натисна няколко клавиша на компютъра, за да потвърди пътуването.
— Ще се прекачвате в Лондон за Малага? — попита тя.
— Точно така.
Гласът на Джон Кормак долетя до тях през необичайно смълчаната зала.
— За да унищожат Нантъкетския договор, тези хора са възнамерявали да унищожат първо мен…
Момичето му подаде бордната карта, без да отдели поглед от екрана.
— Мога ли да отида в залата за заминаващи? — попита Куин.
— О… да… разбира се… приятен ден.
След имиграционния контрол имаше чакалня с безмитен бар. Зад бара имаше друг телевизор. Всички пътници се бяха скупчили там, приковали погледи в екрана.
— Тъй като не можеха да се доберат до мен, те отвлякоха моя син, моя единствен и многообичан син и го убиха.
Върху движещата се лента за пътници, която ги отвеждаше към чакащия Боинг в червено-бяло-синята премяна на Бритиш Еъруейз, имаше един човек с транзистор. Никой не говореше. Пред входа на самолета Куин подаде бордния си пропуск на стюарда, който го насочи с жест към първа класа. Куин си позволи лукса да изхарчи и остатъка от парите, дадени му от руснаците. Когато наведе глава, за да влезе в самолета, той чу гласа на президента, който идваше някъде зад него.
— Това е цялата история. Сега всичко е приключило. Затова мога най-отговорно да заявя следното: съотечественици, вие отново имате президент…
Куин седна на мястото до прозореца и сложи предпазния колан. Отказа чаша шампанско и помоли вместо това за чаша червено вино. Взе предложения му брой на „Вашингтон Пост“ и се зачете. Мястото до него остана свободно по време на излитането.
Самолетът Боинг 747 се отлепи от пистата и обърна носа си към Атлантика и Европа. От всички посоки към Куин долиташе развълнуваният шепот на смаяните пътници, които обсъждаха изявлението на президента, продължило почти час. Куин седеше мълчаливо, зачетен във вестника си.
Уводната статия на първа страница съобщаваше за заплануваната реч на президента, която светът току-що бе чул, като уверяваше читателите, че президентът ще използва случая, за да съобщи на света, че се оттегля от поста си.
— Има ли нещо друго, което мога да ви предложа, сър, нещо по-така? — протяжно изрече един меден глас в ухото му.
Той се обърна и се усмихна с облекчение. Сам стоеше на пътеката и се надвеси над него.
— Само себе си, скъпа.
Той сгъна вестника на скута си. На последната страница имаше едно съобщение, което нито един от тях не забеляза. То бе написано на странния език, на който се пишеха заглавията по американските вестници. В него се казваше следното: „КОЛЕДЕН КЪСМЕТ ЗА ВЕТЕРАНИ ОТ ВИЕТНАМ“. Под него с по-малки букви бе добавено още по-неразгадаемото: „БОЛНИЦА ЗА ДВУСТРАННА ПАРАЛИЗА ПОЛУЧАВА $5 млн. ОТ НЕИЗВЕСТНО ЛИЦЕ“.
Сам седна на мястото до пътеката.
— Получих съобщението ви, мистър Куин. Отговорът ми е, да, ще дойда в Испания с вас. И да, ще се омъжа за вас.
— Хубаво — каза той. — Не обичам нерешителността.
— Това място, където живееш… как изглежда?
— Малко селце, малки бели къщурки, малка стара църква, дребен стар свещеник…
— Стига да не е забравил думите на сватбената церемония…
Тя обви ръце около главата му и я притисна към своята в една дълга и страстна целувка. Вестникът се изплъзна от скута му и падна на пода с последната страница нагоре. Една от стюардесите го вдигна, като се усмихваше разбиращо. Тя не забеляза, а дори и да беше, едва ли щеше да й направи някакво впечатление, главната статия на последната страница. Заглавието й гласеше:
