Самолетът обърна в помръкващото небе и полетя към Билингс.
— Ще продължаваме ли, шерифе? — попита един от заместниците му. Люис поклати глава. Въздухът беше рядък, всички се задъхваха за кислород, нощта бързо се спускаше.
— Не и по тъмно. Ще останем тук до утре сутрин.
Направиха лагера в края над потока, с лице към върха на юг, който на избледняващата светлина изглеждаше толкова близо, че сякаш се извисяваше точно над хората и конете.
Извадиха дебели шуби, подплатени с агнешка кожа, и ги облякоха. Събраха съчки и запалиха огън. По предложение на шерифа Брадок, синът му и останалите му трима телохранители направиха лагера си на стотина метра от тях.
Не бяха имали намерение да пренощуват толкова високо на платото. Не си носеха завивки й храна. Седяха на конските чулове около огъня и вечеряха с блокчета шоколад. Шериф Люис се взираше в пламъците.
— Какво ще правиш утре, Пол? — попита Том Бароу.
— Ще продължа към върха сам. Без оръжие. Ще вдигна бяло знаме и ще взема високоговорителя. Ще се опитам да го уговоря да слезе заедно с момичето.
— Може да е опасно. Той е диво хлапе — предупреди го лесничеят.
— Днес той можеше да убие трима души — замислено отвърна шерифът. — Можеше, но не го направи. Трябва да разбере, че при тази обсада няма как да защитава момичето. Предполагам, че няма да застреля полицай с бяло знаме. Първо ще ме изслуша. Струва си да опитам.
Леден мрак обгърна планината. Като теглеше, буташе и умоляваше Роузбъд, Бен Крейг измина последния преход до скалния перваз пред пещерата. Кобилата спря разтреперана, с мътен поглед. Той свали момичето от гърба й.
Следотърсачът даде знак на Шепнещ вятър да влезе в пещерата, развърза бизонската кожа и я разгъна. Взе колчана с останалите две стрели и пушката, свали лъка от гърба си и ги остави наблизо. Накрая разкопча ремъка и свали седлото.
Облекчена от товара си, Роузбъд направи няколко крачки към нискораслите дръвчета и сухите храсти. Задните й крака поддадоха и тя седна по задница. После се подгънаха и предните й крака и животното се претърколи настрани.
Крейг коленичи до главата й, взе я в скута си и започна да я гали по муцуната. Тя тихо изцвили и след миг храброто й сърце спря.
Младежът също умираше от умора. Не беше спал две денонощия, не бе слагал почти нищо в уста и беше яздил и вървял близо сто и петдесет километра. Но му оставаше още работа и той се насили да се изправи.
Отиде до ръба на скалния перваз, погледна надолу и видя на север двата лагерни огъня на преследвачите си. Наряза клони и фиданки от мястото, където бе седял старецът, и запали огън. Пламъците осветиха перваза, пещерата и облечената в бяла коприна фигура на единственото момиче, което беше обичал и щеше да обича.
Той приготви вечеря от храната, която носеше от форта. Двамата седнаха един до друг на кожата и за пръв и последен път ядоха заедно.
Знаеше, че без кон преследването е почти свършило. Ала старият търсач на видения му беше обещал, че момичето ще стане негова жена, бе му казал, че такава е волята на Вездесъщия дух.
Разговорът между уморените мъже на платото утихна. Те седяха в мълчание, с лица, огрени от пламъците, и се взираха в огъня.
Тишината в редкия въздух бе абсолютна. От върха повя лек ветрец, но не я смути. После се разнесе вик.
Донесен от планинския вятър, той стигна до тях в нощния мрак. Протяжен и ясен, вик на млада жена.
Не вик на болка или мъка, а онзи пресеклив, заглъхващ вик на човек в такъв екстаз, че не се поддава на описание или повторение.
Заместник-шерифите се спогледаха, после сведоха глави и шерифът видя, че раменете им се разтърсват.
На сто метра от тях Бил Брадок се изправи. Другите се опитваха да не срещат очите му. Той се втренчи във върха с лице, представляващо маска на ярост и омраза.
В полунощ температурата започна да пада. Мъжете отначало помислиха, че просто става по-студено заради голямата височина и рядката атмосфера, затрепериха и се увиха в шубите си. Ала студът проникваше през дънките им и те се примъкнаха по-близо до огъня.
Температурата стигна до нулата и продължи да пада. Заместник-шерифите погледнаха към небето и видяха, че се трупат гъсти облаци, които скриха върха от поглед. Високо на склона на Риъргард блещукаше далечен огън, после изчезна.
Мъжете бяха от Монтана и бяха свикнали с лютите зими, но още бе едва краят на октомври. В един часа лесничеите прецениха, че е двадесет градуса под нулата. В два всички бяха на крака, вече и не мислеха за сън и потропваха с крака, за да поддържат кръвообращението си, духаха в шепите си и носеха още дърва за огъня, но без резултат. Заваляха първите снежинки — изсъскваха над пламъците и се стопяваха.
Старшият лесничей отиде при шериф Люис.
— Двамата с Кал смятаме, че трябва да се върнем в парка „Къстър“ — каза той. Зъбите му тракаха.
— Там по-топло ли ще е?
— Може би.
— Какво става, по дяволите?
— Ще ме помислите за побъркан, шерифе.
— Не се безпокойте.
Снегът се усили, звездите се скриха, към тях се приближаваше ледена бяла пустош.
— Това място е границата между земите на индианците кроу и шошоните. Някога, преди идването на белите, тук станала голяма битка. Индианците вярват, че духовете на воините все още витаят из тази планина, и я смятат за вълшебно място.
— Красива легенда. Но какво общо има тя с проклетото време?
— Предупредих ви, че звучи шантаво. Но според тях тук идва и Вездесъщият дух и носи Студа на дългия сън, на който не може да издържи никой човек. Разбира се, това е просто странно климатично явление, но мисля, че трябва да се върнем. Ако останем, до изгрев слънце ще замръзнем.
Шериф Люис се замисли и каза:
— Оседлайте конете. Тръгваме. Съобщете на Брадок и неговите хора.
След няколко минути лесничеят се върна във виелицата.
— Той казва, че щял да се скрие в клисурата и нямало да мръдне оттам.
Треперещи от студ, шерифът, лесничеите и заместник-шерифите прекосиха потока и се върнаха по платото Силвър Рън в гъстата борова гора. Температурата се покачи до нулата. Те запалиха огън и останаха живи.
В четири и половина сутринта бялата мантия на планината се откъсна и се понесе надолу към платото — безшумно прииждаща вълна, която се плъзна като стена над скалата и затрупа клисурата до ръба. Спря на километър и половина по-нататък. Небесата започнаха да се разчистват.
След два часа шериф Пол Люис застана в края на гората и погледна на юг. Планината бе чисто бяла. Порозовяващото небе на изток обещаваше ясен нов ден. През цялата нощ беше държал радиостанцията си до тялото си, за да я топли, и тя все още работеше.
— Джери! — извика шерифът. — Имаме нужда от теб. Бързо. Излезе виелица и положението изглежда доста сериозно… Не, в края на гората сме, откъдето вчера ти евакуира наемника. Ще ни намериш тук.
Четириместният джетрейнджър изплува от изгряващото слънце и кацна на студената гола скала. Люис качи двамата си заместници отзад и седна до пилота.
— Карай към планината.
