траперската лисича шапка на конника.
Носеше любимото си оръжие, пушка М–16 с къса цев, лека и абсолютно надеждна. Десният му палец безшумно превключи на автоматична стрелба и майорът натисна спусъка. Половин пълнител опустоши храста — жълто-кафявата шапка изчезна, после отново се появи на земята, където бе паднала. Едва тогава Макс напусна прикритието си.
Шайените никога не използваха каменни боздугани. Предпочитаха томахавки и с тях посичаха враговете от конете си или ги хвърляха бързо и точно.
Томахавката улучи майора в десния бицепс, проряза мускула и се заби в костта. Пушката падна от безчувствената му ръка. Той я погледна с пребледняло лице, извади я и когато яркочервената кръв бликна, затисна раната с лявата си ръка. Обърна се и се затича надолу по пътя, по който беше дошъл.
Следотърсачът пусна петнадесетметровия ремък, с който бе раздвижил клонката, взе томахавката и шапката си и се върна при коня си.
Брадок, синът му и останалите му трима души откриха майора облегнат на едно дърво. Макс дишаше тежко.
Шериф Люис и неговите хора бяха чули изстрелите, втори за този ден, и бяха побързали напред. Старшият лесничей погледна раната, каза „турникет“ и отвори пакета си за първа помощ.
Докато превързваше Макс, Люис слушаше разказа на Брадок. После презрително погледна магната и изсумтя:
— Би трябвало да ви арестувам. И щях да го направя, ако не бяхме толкова далеч от цивилизацията. Махнете се оттук, господин Брадок, и не се намесвайте повече.
— Ще остана! — извика Големия Бил. — Този дивак открадна момичето на сина ми и сериозно рани трима мои хора…
— Които изобщо не трябваше да са тук. Аз ще го арестувам и ще му предявя обвинения, но не искам жертви. Затова ще ми дадете оръжието си. Всичкото, при това веднага.
Към Брадок и групата му се насочиха няколко пушки. Няколко заместник-шерифи събраха оръжието. Шерифът се обърна към лесничея, който бе превързал ръката на майора.
— Какво предлагате?
— Евакуиране, колкото се може по-скоро. Може да се върне с придружител до Ред Лодж, но това е на трийсет километра през пресечена местност, оттатък Уест Форк. Тежка езда. Може да не издържи.
— Нагоре е платото Силвър Рън. Там радиостанциите би трябвало да работят. Можем да повикаме хеликоптер. Как смятате?
— Хеликоптер — отвърна лесничеят. — Ръката му има нужда от незабавна операция, иначе ще я изгуби.
Продължиха напред. На поляната намериха изпуснатата пушка М–16 и месинговата гилза. Лесничеят я разгледа.
— Стрели с кремъчни върхове, томахавка, пушка за бизони. Кой е тоя човек, шерифе?
— Мислех, че знам — отвърна Люис. — Сега се съмнявам.
— Е, определено не е безработен актьор — отбеляза лесничеят.
Бен Крейг стоеше в края на гората и се взираше към равното плато. Оставаха осем километра до последния поток и още три до планината. Той погали Роузбъд по меката като кадифе муцуна.
— Само още малко преди залез слънце — каза й следотърсачът. — Още малко и ще сме свободни.
Качи се на седлото и подкара кобилата напред. След десет минути преследвачите му стигнаха до платото. Младежът беше на километър и половина от тях.
Когато излязоха от гората, радиостанциите проработиха. Шериф Люис се свърза с Джери и научи съдбата на малкия хеликоптер „Сикорски“. Джери се намираше на летището в Билингс и бе взел по-голям „Бел Джетрейнджър“.
— Кацни тук, Джери. Не се безпокой за снайпериста. Той е на повече от километър и половина. Имаме ранен. А, и кажи на оня цивилен доброволец със самолета, че имам нужда от него. Искам да прелети над платото Силвър Рън, не по-ниско от хиляда и петстотин метра. Да търси ездач, който се насочва към планината.
Минаваше три и слънцето се спускаше на запад към върховете. Когато се плъзнеше зад Спирит и Беъртуут, бързо щеше да се смрачи.
Пръв стигна Джери с джетрейнджъра и разтърси синьото небе, после кацна. Качиха майора на борда и с него тръгна един от заместник-шерифите. Полицейският пилот излетя и се свърза по радиостанцията с билингската болница, за да поиска разрешение за кацане и да предупреди, че кара ранен.
Останалите конници продължиха по платото.
— Има един поток, за който той сигурно не знае — каза старшият лесничей, който яздеше до шерифа. — Лейк Форк. Дълбок, тесен, със стръмни брегове. С кон може да се прекоси само на едно място. Ще му трябват години, за да го открие. Там ще можем да го настигнем.
— Ами ако чака в дърветата, насочил оная пушка срещу нас? Не искам да изгубя никой от вас.
— Тогава какво ще правим?
— Спокойно — отвърна Люис. — Той не може да стигне до Уайоминг. Не и с въздушното наблюдение.
— Освен ако не продължи през нощта.
— Конят му е изтощен, момичето е обуто с бели копринени пантофки. Времето му изтича и той го знае. Просто няма да го изпускаме от поглед и ще чакаме самолета.
Самолетът пристигна малко преди четири. Бе се наложило да повикат пилота от службата му в Билингс. Младежът работеше като продавач в магазинна спортни принадлежности. Започнаха да различават върхарите на дърветата по стръмните брегове на Лейк Форк.
По радиостанцията на шерифа изпращя гласът на пилота.
— Какво ви интересува?
— Пред нас има мъж, който води кон с увито в одеяло момиче на гърба. Виждаш ли го?
Издигнал се високо във въздуха, самолетът „Пайпър Къб“ се наклони и зави към потока.
— Виждам го. Там има тясна клисура. Той влиза сред дърветата.
— Не се приближавай. Има пушка и е адски точен.
Самолетът се издигна над потока на три километра пред тях.
— Все още го виждам. Води коня надолу към потока на дъното на клисурата.
— Няма да стигне до отсрещния бряг — изсъска лесничеят. — Сега можем да го настигнем.
Препуснаха. Брадок, синът му и останалите трима телохранители с празни кобури бяха последни.
— Не се спускай — отново предупреди шерифът. — Ако се приближиш, той може да стреля от дърветата. Вече стреля по Джери.
— Джери е бил на височина сто и осемдесет метра — изпращя гласът на пилота. — Аз се движа със сто и двайсет възела на височина един километър. Така или иначе, той, изглежда, е намерил пътя за оттатък. Излиза на платото Хелроуринг.
Шерифът погледна лесничея и изсумтя.
— Все едно и преди е идвал тук — смутено каза лесничеят.
— Може и да е идвал — отвърна Люис.
— Невъзможно. Без наше знание няма как да го е направил.
Групата стигна до ръба на каньона, но гъсто растящите борове скриваха изтощения младеж, който теглеше коня си и неговия товар от отсрещната страна.
Лесничеят знаеше единствения път през клисурата, но следите от копитата на Роузбъд показваха, че го знае и беглецът. Когато излязоха на второто плато, той отново бе само тъмно петно в далечината.
— Започва да се смрачава и горивото свършва — каза пилотът.
— Една последна обиколка — настоя шерифът. — Къде се намира той?
— Стигна до планината. Катери се по северния склон. Но изглежда, че конят изнемогва. Постоянно се препъва. Предполагам, че по изгрев слънце ще го настигнете. Успешно преследване, шерифе.
