потока под тях. Искаше да види колко души го преследват. Техните коне щяха да са свежи, определено, но този път имаше нещо ново. Тези преследвачи разполагаха със странни машини, които летяха в небето като орли с въртящи се криле и ревяха като разгонен лос. Предния ден ги беше видял над пустошта.
Верни на обещанието си, аварийните служби разчистиха междущатската магистрала малко след четири сутринта. Водени от магистрален патрул, двата автомобила на шериф Люис изпревариха чакащите коли и потеглиха за Ред Лодж, който се намираше на двадесет и пет километра южно оттам.
След осем минути ги изпревариха два големи джипа, пътуващи с опасна скорост.
— Да ги настигна ли? — попита шофьорът.
— Остави ги — отвърна шерифът.
Джиповете профучаха през събуждащия се Ред Лодж и навлязоха в каньона, където магистралата граничеше с Рок Крийк.
Дерето ставаше по-тясно, склоновете — по-стръмни, завоите — все по-остри. Отдясно зееше сто и петдесет метрова пропаст, на дъното на която течеше потокът, отляво се издигаше стръмният горист склон на планината.
Първата кола взе петия завой прекалено бързо и шофьорът със закъснение видя наскоро падналия бор, който лежеше напряко на пътя. В колата пътуваха петима души — с десет крака. Четири бяха счупени. Към тях можеха да се прибавят три ръце, две ключици и навехнат таз.
Шофьорът на втория джип имаше ясен избор — да завие надясно и да падне в потока, или да се блъсне в склона. Той избра втората възможност. Спечели планината.
След десет минути, докато най-леко раненият се олюляваше назад по шосето, за да потърси помощ, иззад поредния завой изскочи първият освободен тир. Спирачките все още работеха идеално. Той спря навреме, но ремаркето му се люшна. После влекачът, сякаш в безмълвен протест срещу тези унижения, се преобърна настрани.
Шериф Люис и неговата група от седмина заместник-шерифи бяха пристигнали в Ред Лодж, където ги посрещна местният полицай с обещаните коне. С него бяха и двама служители от горското управление. Единият разгъна карта на капака на колата си и им посочи особеностите в националния горски парк „Къстър“.
— Този поток, Уест Форк, разделя гората на две от изток на запад — каза той. — От тази страна има пътеки и къмпинги за летовници. Ако прекосите потока, ще се озовете в истинска пустош. Ако вашият човек е направил така, ще се наложи да тръгнем след него. Там не може да се проникне с автомобил.
— Гъста ли е гората?
— Да — отвърна лесничеят. — Заради по-топлото време листата още не са опадали. После идва боровата гора, след това скалното плато. Чак до високите върхове. Вашият човек ще се справи ли там?
— Доколкото разбрах, той е роден и израснал в пустошта — въздъхна шерифът.
— Няма проблем, имаме модерна техника — обади се вторият лесничей. — Хеликоптери, самолети, радиостанции. Ще го открием.
Групата тъкмо се канеше да остави колите и да потегли, когато се получи съобщение от шерифската служба. Препредаваше го авиодиспечерът на билингското летище.
— Два големи хеликоптера са готови за излитане — каза мъжът от контролната кула. Двамата с шериф Люис се познаваха от години. Бяха ходили заедно за пъстърва, а едва ли има по-здрави връзки.
— Ще трябва да им дам разрешение. Наети са от Бил Брадок. Според плановете за полета ще летят за Бриджър. Джери ми каза, че имате проблем там. Нещо, свързано със сватбата в ранчото, нали така? Съобщиха го по всички сутрешни новини.
— Задръж ги. Дай ми пет минути.
— Готово. — Диспечерът се обърна към пилотите на двата хеликоптера. — Разрешението за излитане се забавя. Очакваме да кацне пристигащ самолет.
Шериф Люис си спомни думите на Джери за въоръжените конници, насочващи се на юг от ранчото в преследване на бегълците. Беше логично да замръкнат далеч и да пренощуват в откритата прерия или в Бриджър. Но ако ги бяха отзовали в ранчото, защо не яздеха на отпочинали коне? Той се обади на друг свой приятел, шеф на Федералното управление на авиацията в Хелина.
— Дано е нещо важно, Пол. Не обичам да ме будят в неделя сутрин.
— Имам проблем с двама бегълци, които са решили да се насочат към планината Абсарока. Тръгнал съм с група заместник-шерифи и двама лесничеи да ги заловя. Наоколо има някои загрижени граждани, които, изглежда, искат да превърнат операцията в лов на пуйки. После ще се появят медиите. Можеш ли да затвориш достъпа до Абсарока за днес?
— Естествено.
— Два хеликоптера чакат разрешение за излитане на билингското летище.
— Кой е в кулата в Билингс?
— Чип Андерсън.
— Ще го уредя.
След десет минути пилотите получиха сигнал от кулата.
— Съжалявам, самолетът промени курса си. Имате разрешение за излитане, освен забранената от ФУА зона.
— Каква забранена зона?
— Цялата планина Абсарока до височина хиляда и петстотин метра.
По отношение на въздушното пространство и сигурността във въздуха думата на Федералното управление на авиацията е закон. Пилотите нямаха намерение да изгубят разрешителните си. Те изключиха двигателите и перките бавно престанаха да се въртят.
Големия Бил Брадок и останалите му десет души бяха пристигнали призори по второстепенния път, който стигаше до Ред Лодж откъм северозапад. На осем километра от града в края на гората те свалиха конете от фургоните, провериха оръжията си, скочиха на седлата и навлязоха сред дърветата.
Брадок също имаше портативни приемници и поддържаше връзка с радиозалата в ранчото. Когато слънцето огря върхарите, той научи, че хората му с джиповете са катастрофирали, а другите десетима са останали в Бриджър без хеликоптери, с които да стигнат до платото над бегълците. Първите два плана на майора останаха в историята.
— Сами ще пипнем това копеле — изсумтя говеждият магнат. Синът му, който едва се държеше на седлото, отпи от манерката си. Групата продължи в гората в редица, широка четиристотин метра. Внимаваха за пресни следи от копита. След тридесет минути един от тях откри дирята. Следи от копитата на Роузбъд и от мокасини. Той се свърза по радиостанцията си с другите, които отидоха при него. Оттам нататък продължиха заедно. На километър и половина след тях бяха шериф Люис и неговите хора.
Лесничеите имаха по-набито око и им отне по-малко време. Десет минути.
— Колко коне има този човек? — попита първият лесничей.
— Само един — отвърна Люис.
— Тук има следи от повече. Поне четири.
— По дяволите — изсумтя шерифът, обади се в службата си и поиска да го свържат по телефона с адвокат Валентино в дома му.
— Моят клиент е дълбоко загрижен за сигурността на младата дама, шериф Люис. Може да е организирал издирване. Уверявам ви, че действа напълно в правата си.
— Ако с тези млади хора се случи нещо, господине, и ако някой от тях бъде убит, ще го разглеждам като убийство. Предайте това на клиента си.
И изключи преди адвокатът да успее да възрази.
— Пол, този човек е отвлякъл момиче и има пушка — измърмори старшият му заместник Том Бароу. — Може да се наложи първо да стреляме и после да задаваме въпроси.
— Има много показания, според които момичето е скочило на коня му доброволно — ядосано отвърна Люис. — Не искам да гръмна момчето заради няколко натрошени стъкла.
— И два ритника в лицето.
— Добре де, и два ритника в лицето.
— И пожар в прерията, както и затваряне на междущатска магистрала.
