След пет минути хеликоптерът прелетя над ранчото и пое на юг. Поддържаше височина триста метра — достатъчно ниско, за да забележи всеки движещ се конник на земята, и достатъчно високо, за да покрие петнадесеткилометров район наляво и надясно.
Надясно видя шосе 310 и оградата, която минаваше на юг към градчето Уорън и навлизаше в Уайоминг. Пред него се издигаха върховете на Прайър.
Големия Бил Брадок не бездействаше. Той остави персонала си да се справя с анархията на моравата и заедно с телохранителите си отиде в кабинета си. Макар да беше известен със сприхавостта си, никога не го бяха виждали толкова разярен. Известно време той просто мълчаливо седеше на бюрото си. Около него в очакване на заповеди се бяха събрали дванадесет души.
— Какво ще правим, шефе? — накрая попита един от тях.
— Мислете — изсумтя магнатът. — Мислете. Той е сам човек на кон, тежко натоварен. Може да се отдалечи на ограничено разстояние. Къде ще отиде?
Бившата зелена барета Макс вдигна поглед към закачената на стената карта на окръга.
— Не на север. Ще трябва да прекоси Йелоустоун. Прекалено е дълбока. Значи на юг. Може би обратно към оня форт в хълмовете?
— Точно така. Искам десет души на коне. Въоръжени. Тръгнете на юг, разгърнете се на осемкилометров фронт. Бързайте. Настигнете го.
Когато десетимата каубои оседлаха конете си, той излезе и каза:
— Имате две радиостанции. Поддържайте връзка. Ако го видите, повикайте подкрепление. Когато го притиснете, вземете момичето. Ако заплаши нея или вас, знаете какво да правите. Мисля, че ме разбирате. Искам момичето, никой друг. Тръгвайте.
Конниците излязоха през главната порта, разгърнаха се и препуснаха. Беглецът имаше четиридесет минути преднина, но конят му носеше двама души, пушка и тежка бизонска кожа.
Когато Брадок се върна в кабинета си, Валентино му докладва:
— Шерифът, изглежда, изобщо не бърза. Но все пак ще организира издирване. С патрулни коли по пътищата и може би с хеликоптер.
— Не искам той да стигне пръв — изсумтя Големия Бил. — Но искам да знам каква информация получава. Макс, иди в радиозалата. Искам да следят всички полицейски честоти в окръга. Вземи моя хеликоптер и изпревари конниците. Открий оня тип. Отведи ги при него. Ще ни трябват още вертолети. Наеми още два от летището. Хайде, върви.
Всички грешаха. Професорът, шерифът, Брадок. Следотърсачът не се насочваше към Прайър. Знаеше, че е прекалено очевидно.
На осем километра южно от ранчото той спря, взе едно от одеялата и уви с него Шепнещ вятър. Одеялото беше яркочервено и скриваше снежнобялата й рокля. Ала Крейг никога не бе чувал за хеликоптери. След това зави на югозапад към мястото, където миналата пролет беше пресякъл дългата ивица черна скала.
От километър и половина разстояние забеляза редицата изправени стълбове с опънати жици. Това бяха телефонните линии, минаващи над железопътната линия Бърлингтън.
В три и половина от кръжащия във въздуха хеликоптер се обади Джери.
— Пол, нали каза, че имало само един ездач? Там има цяла армия.
— Какво точно виждаш, Джери?
Гласът изпращя по радиостанцията.
— Видях поне осем конници. Яздят в редица. На юг. Приличат на каубои. И не носят багаж. Освен това има още един хеликоптер, доста напред, кръжи над подножието на планината близо до новия форт.
Люис тихо изруга. Искаше му се да е в хеликоптера, вместо в службата.
— Джери, ако бегълците са напред, опитай се пръв да стигнеш при тях. Ако копоите на Брадок се доберат до момчето, няма да остане дълго живо.
— Ясно, Пол. Ще продължа да ги търся.
В ранчото главният радист каза:
— Господин Брадок, хеликоптерът на шерифското управление е точно над нашите хора.
— Значи си имаме свидетел — отбеляза Макс.
— Кажи на момчетата да продължават да търсят — заповяда Брадок. — По-късно ще се оправяме с властите.
Когато в пет без пет му се обадиха, шериф Люис се зарадва, че е останал в офиса си.
— Пипнах ги — извика един възбуден глас.
— Представи се.
— Първа патрулна кола. На шосе триста и десет. Той току-що прекоси шосето, язди на югозапад. Зърнах го преди да се скрие зад дърветата.
— Къде си на триста и десет?
— На шест и половина километра северно от Бриджър.
— Потвърди, че обектът е на запад от шосето — нареди Люис.
— Потвърждавам, шерифе.
— Остани на шосето в случай, че се върне.
— Ясно.
Шериф Люис проучи картата на стената. Ако продължеше напред, ездачът щеше да стигне до друга железопътна линия и до много по-голямата междущатска магистрала 212, която минаваше през планината до окръг Парк, щата Уайоминг.
По магистралата патрулираха две коли. Той ги помоли да продължат на юг и да внимават за конник, който се опитва да пресече от изток на запад. После се обади на пилота.
— Видели са го, Джери. Много на запад от теб. Току-що прекосил шосе триста и десет. Язди на югозапад. Можеш ли да се насочиш натам? На около шест и половина километра северно от Бриджър. Пак е в открита местност.
— Ясно, Пол, но скоро ще имам проблем с горивото, а и се смрачава.
Шерифът отново погледна картата.
— Край Бриджър има летище. Остани във въздуха, докато можеш, после кацни там. Може да се наложи да пренощуваш. Аз ще кажа на Джейни.
В ранчото подслушаха целия разговор. Макс проучи картата.
— Не се насочва към Прайър. Прекалено е очевидно. Отива към пустошта и връх Беъртуут. Иска да прекоси планината и да изчезне в Уайоминг. Хитро. Точно Така щях да направя и аз.
Радистът на Брадок съобщи на десетимата конници да завият на запад и да прекосят магистралата. Те се съгласиха, но не посмяха да предупредят, че в продължение на двадесет и пет километра са яздили прекалено бързо и конете им са изтощени. А и вече се спускаше мрак.
— Трябва да пратим две коли с хора по междущатската магистрала — каза Макс. — Той ще я пресече, ако иска да стигне до пустошта.
Пратиха два големи джипа с осем души.
Когато наближи междущатската магистрала, Бен Крейг слезе от коня, покатери се на едно дърво, което растеше на върха на малко хълмче, и разгледа преградата. Тя се издигаше над равнината и успоредно на нея минаваше железопътна линия, разклонение на бърлингтънската. От време на време в двете посоки профучаваха автомобили. Местността беше пресечена и обрасла с висока трева. Крейг слезе от дървото и извади огнивото си.
Откъм изток духаше слаб вятър, който подхвана огъня и го разпространи към пътя. Към помръкващото
