дойдеш в Боузман с мен. Ще ти намеря хубава квартира и ще те запозная с хора, които могат да ти помогнат.
— Добре, Чарли — отвърна следотърсачът.
Същата вечер той почука на вратата на професора. Джон Ингълс седеше на бюрото си. В ъгъла бумтеше печка с дърва. Професорът топло поздрави облечения си в кожени дрехи гостенин. Бе впечатлен от момъка, от познанията му за пустошта и старата граница и от факта, че нито веднъж не бе излязъл извън ролята си. С такива знания и университетска степен можеше да му намери място във факултета.
— Бен, момчето ми, с какво мога да ти помогна?
Очакваше да е в състояние да му даде бащински съвет за бъдещето.
— Имате ли карта, господин майор?
— Карта ли? Да, имам. На кой район?
— От форта на север до Йелоустоун, господине.
— Добра идея. Винаги е полезно да знаеш къде си и какви са земите наоколо. Ето.
Той разгъна картата на бюрото и му обясни. Крейг беше виждал военни карти, но на тях нямаше почти нищо освен особеностите, забелязани от малцината трапери и следотърсачи. Тази обаче бе покрита с линии и пъстри петна.
— Това тук е фортът, от северната страна на планина Западен Прайър. На север е Йелоустоун, на юг — Прайър. Това е Билингс, а това е градът, от който идвам аз, Боузман.
Крейг прокара показалец по сто и петдесет километровата линия между двата града и попита:
— Това Боузманският път ли е?
— Точно така са го наричали някога. Сега е асфалтово шосе, разбира се.
Младежът не знаеше какво е асфалтово шосе, но реши, че може да е дългата ивица черна скала, която беше видял на лунната светлина. На едромащабната карта бяха представени десетки по-малки градчета, както и ранчото на южния бряг на Йелоустоун при сливането й с Кларкс Крийк. Той благодари на майора и му върна картата.
В нощта на 19 октомври Бен Крейг си легна веднага след вечеря. Никой не намери това за странно. Всички младежи бяха прекарали деня в чистене, смазване на металните части преди зимния студ и прибиране на инструментите в здрави бараки за следващата пролет. Другите в спалнята си легнаха към десет и бързо заспаха. Никой не обърна внимание, че под одеялото следотърсачът е напълно облечен.
Той стана в полунощ, нахлупи лисичата си шапка, сгъна две одеяла и безшумно излезе. Никой не го видя да отива в конюшнята, където оседла Роузбъд. Беше се погрижил кобилата да получи двойна порция овес, за да има повече сили.
После се вмъкна в ковачницата и взе вещите, които беше набелязал предния ден: брадва с калъф за носене на колан, лост и резачка за метал.
С помощта на лоста разби скобата и катинара на вратата на оръжейната и когато влезе вътре, с резачката за метал преряза веригата, прекарана през предпазителите на спусъците на пушките. Всички бяха копия, освен една. Той взе своята „Шарпс“ модел 52-ра година и излезе.
Изведе Роузбъд от конюшнята, отиде при малката задна врата край черквата, отлости я и излезе от форта. Двете му одеяла бяха зад седлото заедно с бизонската кожа. Пушката висеше в калъфа си до лявото му коляно, а до дясното беше колчанът с четирите стрели. Носеше лъка преметнат на гърба си. Когато се отдалечи на половин километър, яхна кобилата.
По този начин Бен Крейг, пионер и следотърсач, единственият човек, останал жив от клането при Литъл Бигхорн, напусна лето Господне 1877-о и навлезе в последната четвърт на двадесетия век.
По залязващата луна прецени, че е към два след полунощ. Имаше време да измине тридесетината километра до ранчото, без да изтощи силите на Роузбъд. Откри Полярната звезда и се насочи няколко градуса на запад от нея.
Прерията отстъпи на обработваема земя и Крейг стигна до колове, между които бе опъната тел. Използва резачките и продължи. Без да подозира, напусна окръг Бигхорн и навлезе в Йелоустоун. Призори се озова на брега на Кларкс Крийк и пое на север покрай него. Когато слънцето позлати хълмовете на изток, той видя бяла ограда и надпис: „Частна собственост. Не влизай“. Разчете буквите и тръгна покрай оградата, докато не откри частен път, водещ към портала.
След осемстотин метра видя самия портал, а зад него — огромна къща, заобиколена от великолепни плевници и конюшни. Порталът беше препречен с раиран прът. Имаше и къщичка на пазача. Бен се отдалечи на около половин километър, навлезе в гъста горичка, разседла Роузбъд и я остави да пасе. Той също си почина, но не заспа, а остана буден като диво животно.
Всъщност журналистът бе подценил пищната церемония, която Големия Бил Брадок беше подготвил за сватбата на сина си.
Той бе настоял младоженката да бъде подложена на пълен медицински преглед от семейния лекар и унизеното момиче не беше имало друг избор, освен да се подчини. Когато прочете доклада, той повдигна вежди.
— Какво пише, че била? — попита Брадок.
Докторът погледна мястото, към което сочеше дебелият като кренвирш показалец.
— А, да, няма съмнение. Тя е напълно intacta3.
Магнатът се ухили похотливо.
— Късметлия е моят Кевин. А останалото?
— Всичко е абсолютно нормално. Красива и здрава млада жена.
Най-модерните дизайнери, които можеха да се наемат с пари, бяха превърнали имението в приказен замък. На голямата един акър морава бе издигнат олтар, отдалечен на двадесетина метра от оградата, след която започваше прерията. Пред олтара бяха наредени удобни столове за хилядата гости, с пътека в средата, по която под звуците на Менделсон щеше да мине прелестната двойка — първо Кевин, придружаван от кума, а после и тя, водена от глупавия си баща.
Зад столовете бяха масите и бюфетът. Не бяха пестени средства. Имаше пирамиди от кристални чаши, океани френско шампанско от най-скъпа марка. Брадок искаше най-видният му гост да не може да намери нито един дефект.
От Сиатъл бяха докарани омари, раци и стриди. За онези, които предпочитаха нещо по-силно от шампанско, имаше кашони „Чивас Регал“. Когато вечерта преди сватбата си лягаше, Големия Бил се тревожеше единствено за сина си. Момчето пак се бе напило и на сутринта щеше да има нужда от един час под душа, за да влезе във форма.
Докато новобрачната двойка се преобличаше за заминаването си на меден месец на частен остров на Бахамите, за развлечение на гостите си Брадок беше организирал родео от Дивия запад. Единствените хора от помощния персонал, които не бяха специално наети, бяха служителите от охраната.
Вманиачен на тема лична безопасност, Бил поддържаше малка частна армия. Освен тримата-четирима, които постоянно се намираха близо до него, останалите работеха като каубои в ранчото, но можеха да боравят с огнестрелно оръжие, имаха боен опит и изпълняваха заповедите му до последната буква. За това им плащаха.
За сватбата бе събрал и тридесетимата край къщата. Двама бяха на портала. Ръководени от бивша зелена барета, личните му телохранители щяха да са плътно до него. Останалите бяха разположени на ключови места като сервитьори и разпоредители.
През цялата сутрин върволица от лимузини и луксозни бусове превозваше гостите от летището в Билингс до портала, където ги проверяваха и ги пропускаха. Крейг наблюдаваше от прикритието си. Малко след пладне пристигна проповедникът, последван от музикантите.
През друг вход влязоха колите на снабдителите и участниците в родеото, но те не се виждаха. Към един часа музикантите започнаха да настройват инструментите си. Крейг чу звука и оседла Роузбъд.
Първо пое към откритата прерия, докато къщичката на пазача не се скри от поглед. После се върна до бялата ограда и я прескочи. Озова се на голямо пасище, отдалечено на четиристотин метра от най-
