— Добре, списъкът става малко дългичък. Но той е сам с едно красиво момиче, един изтощен кон и пушка от хиляда осемстотин петдесет и втора година. А, да, и лък и стрели. Ние имаме всякаква техника, за разлика от него. Мисли трезво. И гледай да не изгубиш следите.
Бен Крейг лежеше невидим в гъсталака и наблюдаваше първите конници, които стигнаха до потока. От петстотин метра можеше да различи високата фигура на Големия Бил Брадок и много по-дребната на сина му, който се въртеше на седлото, за да облекчи триенето на задника си. Един от мъжете до Брадок не носеше западни дрехи, а камуфлажна униформа, кубинки и барета.
Нямаше нужда да разузнават, за да търсят пътека по стръмния склон до водата, нито път, по който да се изкатерят от отсрещната страна. Просто тръгнаха по следите на Роузбъд, както очакваше Бен. Шепнещ вятър не можеше да върви с копринените си пантофки и кобилата не можеше да крие следите си в меката почва.
Те се спуснаха към бистрата вода и спряха да утолят жаждата си и да наплискат лицата си.
Никой не чу стрелите, никой не видя откъде дойдоха. Когато изпразниха пушките си срещу дърветата над отсрещния бряг, стрелецът беше изчезнал. Без да оставя следи с меките си обувки, той се промъкна през гората до коня и момичето и ги поведе нагоре към върховете.
Стрелите стигнаха до целта си, пронизаха меката плът и когато стигнаха до костта, кремъчните им върхове се отчупиха. Двама мъже лежаха на земята и викаха от болка. Макс, ветеранът от Виетнам, се затича нагоре по южния бряг, залегна и огледа гъсталаците, в които бе изчезнал мъжът. Не видя нищо. Но ако противникът им все още се намираше там, преградният огън на Макс щеше да защити групата при потока.
Хората на Брадок помогнаха на ранените да се върнат по същия път, по който бяха дошли. Те крещяха през цялото време.
— Ще трябва да ги заведем в болница, шефе — каза единият от телохранителите.
— Добре, да се качват на конете и да вървят — отвърна Брадок.
— Те не могат да яздят, шефе. Не могат и да вървят.
Нямаха друг избор, освен да отсекат клони и да направят две носилки. Когато бяха готови, четирима души трябваше да ги носят. Изгубила шестима мъже и един час, групата на Брадок се събра на отсрещния бряг, покривана от майор Макс. Четиримата носачи започнаха да се спускат обратно по склона. Те не знаеха, че индианските носилки спестяват много труд и усилия.
Шерифът беше чул изстрелите и се страхуваше от най-лошото. Но в тази гъста гора бе глупаво да препускат — другата група можеше да ги застреля. Скоро срещнаха носилките.
— Какво им се е случило, по дяволите? — попита Люис.
Хората на Брадок му обясниха.
— Той избяга ли?
— Да. Майор Макс прекоси потока, но онзи беше изчезнал.
Носачите продължиха към цивилизацията, а групата на шерифа забърза напред към потока.
— И престанете да се хилите — изсумтя Люис, който бързо губеше търпение. — Никой няма да спечели тази битка с лък и стрели. За Бога, сега сме хиляда деветстотин седемдесет и седма година!
От лявата страна на задника на двамата ранени, които току-що беше видял да лежат по очи на носилките, стърчеше шайенска стрела с пера от пуяк. Пресякоха потока, като се подхлъзваха и теглеха конете си за юздите, и накрая се събраха на отсрещния бряг. Тук вече нямаше къмпинги за летовници. Тази земя не се беше променила от ранните дни на света.
Но Джери бе на триста метра над дърветата и кръжеше над пустошта, докато не откри групите, които прекосяваха потока. Това стесни района на търсене. Бегълците трябваше да са пред преследвачите, някъде по линията между реката и планината.
Пилотът имаше технически проблем. Поради гъстия листак, не можеше да се свърже по радиостанцията с шериф Люис. От своя страна, шерифът чуваше пилота да го вика, но не можеше да разбере какво казва. Пращенето бе много силно и накъсваше думите.
— Открих го — всъщност казваше Джери. — Видях го.
Беше зърнал самотен кон, воден за юздите, възседнат от увито в одеяло момиче. Бегълците прекосяваха горска полянка, когато наклоненият настрани хеликоптер ги бе засякъл. Но само за миг — после отново изчезнаха под дърветата.
Бен Крейг вдигна поглед към чудовището, което ревеше над тях.
— Мъжът вътре ще каже на преследвачите къде си — обясни му Шепнещ вятър.
— Как могат да чуват при толкова много шум? — учуди се той.
— Няма значение, Бен. Имат си начини.
Следотърсачът също си имаше начини. Той извади старата пушка от калъфа и зареди тежкия патрон. За да си осигури по-добра видимост, Джери се беше спуснал на сто и осемдесет метра височина и кръжеше над гората с леко наклонен надолу нос, търсейки друга поляна, която преследваните можеха да пресекат. Крейг внимателно се прицели и стреля.
Куршумът проби пода, мина между разкрачените бедра на пилота и прониза покрива на кабината. Гледан от земята, хеликоптерът описа безумен кръг и отлетя настрани и нагоре. Джери се успокои едва когато се отдалечи на километър и половина и се издигна на хиляда метра височина.
— Пол — крещеше той в микрофона, — копелето току-що ме улучи. Махам се оттук. Трябва да се върна в Бриджър и да направя оглед на щетите. Ако куршумът е попаднал в главната перка, направо можеш да ме отпишеш.
Думите му не стигнаха до шерифа. Той бе чул далечния екот на старата пушка, беше видял балетното изпълнение на хеликоптера и отдалечаването му към хоризонта.
— Ега ти техниката — измърмори единият лесничей.
— Мълчи — скастри го Люис. — Просто дръжте пушките си в готовност и внимавайте. Това е истинско преследване.
И друг преследвач бе чул изстрела. Намираше се много по-близо, на около осемстотин метра. Макс беше предложил да изпревари главната група.
— Той води кон, господин Брадок, и това означава, че аз мога да се движа по-бързо от него. Няма да чуе приближаването ми. Може би ще успея да го сваля на безопасно разстояние от момичето.
Брадок се съгласи. Макс се запромъква напред, като се прехвърляше от прикритие на прикритие и внимателно се оглеждаше. Изстрелът му показа накъде да върви — на около осемстотин метра напред и малко надясно. Той започна да скъсява разстоянието.
Бен Крейг прибра пушката в калъфа и продължи пътя си. Оставаше му само малко повече от километър до края на гората и платото Силвър Рън. Над дърветата планината бавно се приближаваше. Знаеше, че е забавил преследвачите си, но не ги е накарал да се върнат. Все още неотклонно вървяха след него.
Високо в дърветата зад него се обади птица. Познаваше я, познаваше вика й. Отговори й друга, със същия вик. Това бяха техните предупреждения. Той пусна юздите на Роузбъд, отдалечи се на пет-шест метра от следата, останала от копитата й, и се затича назад между дърветата.
Макс проследи отпечатъците от конски подкови в пръстта — водеха към поляната. С камуфлажната си униформа и намазаното си с черна боя лице той беше невидим в сумрака под дърветата. Ветеранът проучи мястото и се ухили, когато видя проблясъка на месинговата гилза в средата. Такъв глупав номер! Знаеше, че не бива да се приближава до нея. Мъжът бе някъде тук и го причакваше. Прекалено очевидна примамка. Педя по педя той проучи листака от отсрещната страна.
И тогава видя една клонка да помръдва. Храст, голям гъст храст. Лекият ветрец караше листата да се поклащат, ала винаги в една и съща посока. Клонката помръдна в обратната. Макс впери очи в храста и различи бледо жълто-кафяво петно на метър и осемдесет над земята. От предния ден си спомняше
