секретарка.
Той водеше на подобни вечери винаги различни секретарки, за да не би някоя от тях да започне да си задава прекалено много въпроси. Младата и изпълнена с брачни надежди девойка, която бе поканил тази вечер, си траеше, макар че сигурно се чудеше защо трябва да бият толкова път при температура минус петнайсет.
Слава Богу, че в ресторанта бе топло и уютно.
Когато Адам отскочи до колата да си вземе цигарите, секретарката възприе това като нещо нормално. На паркинга един от автомобилите примига с фарове и треперещият от студ Мънроу тръгна с бърза крачка към него.
Той се качи в жигулито на Валентина, прегърна я и я целуна.
— Като си помисля, че си довел друга жена в ресторанта, побеснявам — прошепна му тя и се сгуши в неговите обятия.
— Взел съм я само за прикритие — обясни й Адам. — Имам новини за теб.
— За нашия бъдещ живот ли?
— Да. Моите шефове се съгласиха да те изведем оттук. Чувала ли си за румънското пристанище Констанца?
— Да, но никога не съм го посещавала. Винаги прекарвам почивката си в Сочи.
— А можеш ли да заминеш заедно със Саша на екскурзия в Констанца?
— Предполагам, че мога — отговори му тя. — Румъния е социалистическа страна. Не вярвам някой да ме спре.
— Кога започва училищната ваканция на Саша?
— Мисля, че в края на март. Това важно ли е?
— Значи ще го направим в средата на април — каза й Мънроу. — Моите хора ще ви вземат от плажа със скутер и ще ви откарат на един търговски кораб, който ще чака в открито море. Сигурна ли си, че можеш да си уредиш почивка в Констанца или в Мамая през април?
— Ще се опитам — отговори му тя. — О, Адам, струва ми се, че април ще дойде толкова скоро!
— Така е. Дотогава има само осемдесетина дни. Потърпи още малко, скъпа, и ще започнем нов живот.
Пет минути по-късно тя му даде стенограма от заседанието на Политбюро, състояло се в началото на януари. После запали колата си и изчезна в нощта. Адам натика листата в специален пояс, който носеше под ризата си, и се върна в топлия салон на ресторант „Архангелское“.
Докато си приказваше несъществени неща със секретарката, той си помисли, че този път няма да изпусне Валентина, както през 1961 година. Този път тя щеше да стане негова завинаги.
Едуин Кембъл отпусна гръб на облегалката на стола си и погледна професор Соколов, който седеше от отсрещната страна на огромната маса в „Дългата зала“ на Касълтаун. Току-що бяха завършили обсъждането на последната алинея от договора. Един куриер бе понесъл от долния етаж новината, че успоредните преговори също са приключили с резултат, съответен на отстъпките в сферата на разоръжаването.
— Иване, мисля, че свършихме добра работа. На този етап повече не можем да постигнем.
Руснакът вдигна поглед от бележките си. В продължение на повече от сто дни той се бе борил със зъби и нокти, за да осигури на страната си зърно и да я спаси от глад, без да разруши отбранителната й мощ в Източна Европа. Той съзнаваше, че е направил отстъпки, немислими преди четири години, но в същото време бе сигурен, че при създалите се обстоятелства е постигнал максимума.
— Прав си, Едуин — отговори му професорът. — Остава само да подготвим за нашите правителства окончателен проект на текста на договора.
— И на търговския протокол — рече Кембъл. — Предполагам, че в Москва го очакват с нетърпение.
Соколов се усмихна кисело:
— Така е.
До края на следващата седмица екипи от преводачи и стенографи под диктовката на специалистите подготвиха договора и търговския протокол в окончателния им вид. Само на няколко пъти се наложи да бъдат повикани двамата ръководители на делегациите, за да уточнят някой пункт. Когато двата обемисти документа бяха изготвени, всеки в по два екземпляра, Кембъл и Соколов отпътуваха съответно за Вашингтон и за Москва, за да ги представят на своите шефове.
Ендрю Дрейк хвърли настрана списанието и се изтегна в креслото.
— Чудя се дали не бихме могли… — каза той.
— Какво? — попита го Крим, който тъкмо влизаше в стаята, понесъл три чаши кафе.
Дрейк вдигна списанието от пода и го метна към татарина.
— Прочети статията на първа страница — каза той.
Крим започна да чете, а Камински само мълчеше и гледаше двамата си приятели.
— Ти си луд! — каза Крим.
— Не съм — отвърна му Дрейк. — Ако не рискуваме, ще си седим тук още поне десет години. След две седмици започва процесът срещу Мишкин и Лазарев. Ясно е, че ще ги осъдят. Трябва отсега да започнем да планираме как да ги измъкнем. Азамат, ти нали си служил в канадските десантни войски?
— Да, цели пет години — отвърна му Крим.
— Учил ли си как се употребяват взривни вещества?
— Да. Изкарах курс по саботаж и унищожаване на пътни и съобщителни съоръжения. После бях три месеца на стаж при сапьорите.
— Аз пък преди години се увличах по електрониката и радиотехниката — рече Дрейк. — Татко имаше работилница за ремонт на радиоапарати. Ще се справим. Но ни трябват още хора.
— Още колко? — попита го Крим.
— Един ще трябва да остане, за да се увери, че наистина ще пуснат Мишкин и Лазарев на свобода. Мирослав ще свърши тази работа. Самата акция ще проведем ние двамата с теб, плюс още петима.
— Никой досега не е предприемал подобно начинание — каза татаринът със скептичен тон.
— Тъкмо затова никой няма да очаква нашия удар.
— Ще ни хванат! — рече Крим.
— Може и да успеем. Ако се наложи, аз ще се оставя да ме заловят, за да прикрия вашето изтегляне. Акцията ни ще се превърне в сензацията на десетилетието. Когато Мишкин и Лазарев пристигнат в Израел, половината западен свят ще ни аплодира. Всеки вестник и всяко списание ще пишат за борбата за независима Украйна.
— Откъде ще намерим петимата?
— От години правя списък на хора, на които им е омръзнало само да говорят. Ако разберат какво сме свършили досега, много от тях ще се въодушевят. До края на месеца ще намеря петима подходящи за акцията.
— Добре — съгласи се Крим. — Тогава да действаме! Аз какво да правя?
— Заминавай за Белгия. Наеми голям апартамент, който да ни служи за база. Аз ще доведа хората.
От обратната страна на земното кълбо слънцето изгря над Чита и корабостроителницата. „Фрея“ бе привързана за пристана. Турбините й боботеха.
Предната вечер в кабинета на шефа на корабостроителницата се бяха събрали двамата му заместници, главните счетоводители на японската и на шведската фирма, Хари Венерстрьом и Тор Ларсен. Специалистите бяха единодушни, че всички системи на гигантския танкер работят безотказно. Венерстрьом подписа приемателния протокол, с което потвърди, че японците са построили точно такъв кораб, за какъвто бе платил.
Всъщност той бе платил пет процента от цялата сума при подписването на договора, пет при полагането на кила, пет при спускането на „Фрея“ на вода и пет процента при получаването й. Останалите осемдесет процента плюс лихвите щяха да бъдат изплащани през следващите осем години. Но това не означаваше, че Венерстрьом не е пълноправен собственик на „Фрея“.
С тържествена церемония бе свален флагът на корабостроителницата и на негово място се развя
