Външното министерство на ФРГ получи ноти от посолствата на Финландия, Норвегия, Швеция, Дания, Франция, Холандия и Белгия, в които се настояваше посланиците на тези страни да бъдат приети от министъра. Всички молби за аудиенции бяха удовлетворени и всеки от посланиците зададе на езика на дипломацията един и същ въпрос: „Какво, по дяволите, става?“
Вестниците, телевизионните канали и радиостанциите прекратиха отпуските на всички репортери и привикаха онези, които се канеха да си отдъхнат през двата почивни дни. Всички се опитваха да отразят възможно най-детайлно събитието, но това бе изключително трудна задача. Никой не бе успял да снима „Фрея“ след отвличането й, с изключение на онзи френски журналист на свободна практика, който вече бе арестуван и чиито снимки бяха в ръцете на френските власти. Те внимателно ги разгледаха и установиха, че фотосите, направени от „Нимрод“ и предоставени им любезно от англичаните, са по-добри.
Поради липса на истински новини вестниците се хващаха за всичко, което би могло да им свърши работа. Двама предприемчиви репортери на английски ежедневник бяха успели да подкупят някого от персонала на „Хилтън“ в Ротердам и преоблечени като служители на хотела, бяха проникнали до апартамента, в който Хари Венерстрьом и Лиза Ларсен се укриваха от журналистическата обсада.
Други търсеха мнения за кризисната ситуация от бивши министър-председатели, министри и от капитани на танкери. На разплаканите съпруги на хората от екипажа на „Фрея“ се предлагаха огромни суми за интервюта.
Един бивш наемен командос предложи самостоятелно да атакува супертанкера срещу сумата от един милион долара. Четирима архиепископи и седемнадесет депутати от различни партии се предложиха да бъдат взети за заложници на мястото на Ларсен и екипажа му.
— Всеки от тях ли смята, че струва колкото тридесет моряка, или искат групова размяна? — изсъска Дитрих Буш, когато му съобщиха за безкористния жест на поповете и политиците. — Виж, ако Уилям Матюс беше на мястото на екипажа, никога нямаше да изпълня исканията на терористите!
Още преди пладне информацията, до която се бяха добрали двамата немски журналистически асове, започна да се разпространява и коментира по радиото и по телевизията. Новинарските агенции я разпратиха из цял свят. Всички разбраха, че в часовете преди разсъмване Дитрих Буш е действал под силен американски натиск.
Бонските власти не потвърдиха съобщението, но и не го отрекоха. Това бе достатъчно за журналистите и те направиха съответните изводи.
Когато пет часа по-късно от Европа слънцето изгря и над Вашингтон, журналистите, аташирани към Белия дом, обсадиха пресслужбата на президента и искаха да се видят лично с Матюс. Наложи им се обаче да се задоволят е неясното изявление на объркания му говорител.
Той повтори познатата позиция, че случаят засяга най-вече европейските страни и неговото разрешаване е в компетенцията на европейските политици. С което всъщност върна топката обратно на вбесения канцлер Буш.
— Докога ще продължава това?! — кресна на своите съветници Уилям Матюс и бутна настрана чинията с бъркани яйца.
Беше шест сутринта вашингтонско време.
Същият въпрос проехтя по същото време в редица кабинети на европейски управници. Навсякъде той остана без отговор.
Собственикът на един милион суров нефт, превозван в резервоарите на „Фрея“, вдигна телефона в тексаския си кабинет и се обади във Вашингтон.
— Не ме интересува колко е часът! — викна той на секретарката на завеждащия предизборната кампания на управляващата партия. — Кажете му, че го търси Клинт Блейк! Разбрахте ли?!
Когато най-сетне шефът на предизборния щаб се обади, гласът му далеч не беше весел. След разговора човекът стана съвсем унил. Един милион долара не са малко пари, а Клинт Блейк бе заплашил, че ще ги изтегли от предизборната каса на управляващата партия и ще ги предостави на опозицията.
Очевидно разгневеният тексаски милионер не се успокояваше от факта, че товарът е застрахован в „Лойд“.
По същото време Хари Венерстрьом проведе от хотелския си апартамент в Ротердам няколко телефонни разговора със Стокхолм. Той се обади на свои приятели банкери, министри и индустриалци и ги помоли да окажат необходимия натиск върху шведския министър-председател. Натискът имаше резултат и премиерът на Швеция постави остро въпроса пред немския си колега.
В Лондон президентът на застрахователната компания „Лойд“ сър Мъри Келсоу намери постоянния заместник-министър на околната среда в неговия кабинет. Обикновено висшите британски държавни чиновници рядко оставаха в службата си през съботите, но тази събота не бе обикновена. Още призори от Лондон се бяха обадили на сър Рупърт Мосбанк, който бе в провинцията, и му бяха съобщили, че Мишкин и Лазарев няма да бъдат освободени. Постоянният заместник-министър веднага потегли обратно към столицата. Сега той прие в кабинета си шефа на най-голямата застрахователна фирма в света и го покани да седне.
— Лоша работа! — рече сър Мъри.
— Много неприятно! — съгласи се с него сър Рупърт.
Известно време двамата благородници хрупаха бисквити и пиха чай.
— Става дума за доста пари — каза най-сетне сър Мъри.
— За почти милиард лири. Дори ако засегнатите от разливането на нефт страни решат да съдят не нас, а Западна Германия, пак ще се наложи да покрием загубата на кораба, на товара и на екипажа. Това възлиза на около четиристотин милиона долара.
— Не се съмнявам, че сте в състояние да изплатите подобна сума — отвърна му сър Рупърт.
Заместник-министърът бе разтревожен, понеже като човек от правителството съдбата на застрахователната агенция не му беше безразлична. „Лойд“ не е просто фирма, а легенда и стожер на английската икономика.
— О, да ще покрием загубите — каза сър Мъри. — Длъжни сме да го сторим. Но е възможно такъв крупен разход да наруши финансовия баланс на страната. А ако пак поискаме заем от Международния валутен фонд…
— Германците трябва да решат проблема — оправда се Мосбанк. — Ние нищо не можем да направим.
— Все пак няма да е зле да попритиснете германците. Разбирам, че не им е приятно да се подчиняват на разни терористи, но в този случай е по-добре да пуснат онези двама бандити.
— Ще видя какво мога да направя… — обеща Мосбанк.
Всъщност той знаеше, че не може да направи нищо. В касата му бе заключен екземпляр от секретния документ, в който пишеше, че след единадесет часа хората на майор Фалън ще атакуват „Фрея“. Министър- председателката бе наредила дотогава да не се предприема нищо по случая със супертанкера.
Към десет същата сутрин Дитрих Буш прие английския посланик, който го информира за замислената акция. Когато научи за подготвяното нападение на командосите, канцлерът изпита известно облекчение.
— Защо не ме уведомихте по-рано за това? — попита той, след като прочете подробното описание на плана.
— Не бяхме сигурни в успеха на акцията — отвърна му дипломатично посланикът, както го бяха инструктирали от Лондон. — Едва късно снощи бяха уточнени всички подробности. До сутринта преценявахме шансовете за успех.
— И какви са те според вас? — попита го Буш.
Посланикът се окашля.
— Три към едно в наша полза — отговори той. — Слънцето залязва в седем и тридесет. До девет съвсем се стъмва. Командосите ще тръгнат към танкера в десет.
Канцлерът си погледна часовника. Дотогава оставаха още дванадесет часа. Ако планът на англичаните се увенчаеше с успех, лаврите щяха да оберат командосите от Кралската морска пехота, но и неотстъпчивостта на самия Буш щеше да бъде оценена по достойнство от обществеността. Ако пък акцията
