се провалеше, цялата отговорност щеше да падне върху англичаните.
— Значи сега всичко ще зависи от този майор Фалън. Добре, господин посланик, ще продължа да играя ролята си до десет тази вечер.
Освен с ракети американският военен кораб „Моурън“ бе въоръжен с две сто и тридесет милиметрови оръдия. Едното бе монтирано на носа, а другото — на кърмата. Те бяха последна дума на техниката и електрониката. Насочваха се с помощта на радар и компютър. Всяко от тях бе в състояние да изстреля пълнител от двадесет снаряда без презареждане. В един пълнител можеха предварително да бъдат подредени различни видове снаряди само чрез изписването на поръчката върху екрана на компютъра.
Отдавна бяха отминали времената, когато снарядите е трябвало да се вдигат с парен подемник до корабните оръдия и потните артилеристи да ги вкарват на ръка в затвора. На борда на „Моурън“ всичко ставаше автоматично: избора на муниции, вземането на прицел и презареждането.
Невидимото око на корабния радар намираше целта по предварително дадените му указания. Компютърът отчиташе силата и посоката на вятъра, съпоставяше движението на „Моурън“ с това на целта и после я следеше, докато не получеше друга заповед. Накъдето и да потеглеше целта или пък самият „Моурън“, двете оръдия местеха смъртоносните си дула, така че винаги да са готови за точна стрелба. Компютърът отчиташе всеки повей на вятъра, всяко поклащане на вълните и коригираше прицела. Дори и в бурно море дулата неизменно следяха точните координати на целта. С помощта на компютъра можеше да се избере и редът на изстрелване на отделните видове снаряди от един пълнител.
Офицерът, командващ артилерийските разчети, имаше на разположение една монтирана високо над палубата на кораба телекамера, посредством която имаше възможността непрестанно да наблюдава визуално обстановката, и ако се наложи, да промени целта, като даде съответните указания на радара и на компютъра.
Капитан Майк Манинг се бе облегнал на перилата пред мостика и гледаше към „Фрея“. Изглеждаше мрачен и съсредоточен. Онзи, който бе посъветвал президента да издаде смъртоносната заповед, очевидно си бе научил добре урока и бе подготвил убедителни аргументи в полза на артилерийския обстрел. „Ако застрашаващият околната среда нефт бъде възпламенен, преди да е изтекъл от резервоарите или секунди след това, той ще изгори напълно. Всъщност няма да изгори, а направо ще експлодира“ — помисли си капитанът.
По принцип суровият нефт трудно се възпламенява. Но ако горящият при хиляда градуса по Целзий магнезий попаднеше в резервоарите, товарът щеше да експлодира, тъй като точката му на възпламеняване с доста по-ниска. Деветдесет процента от нефта щеше да изгори, превръщайки се в огромен факел, чиито пламъци щяха да стигнат до небето.
На морската повърхност ще остане само мръсна пяна, а небето ще бъде затъмнено от черен облак с размерите на този, надвиснал над Хирошима след избухването на атомната бомба. От танкера няма да остане нищо, но екологичният проблем ще бъде овладян.
Майк Манинг нареди да повикат офицера, отговарящ за огневата мощ на кораба, капитан трети ранг Чък Олсен.
— Заредете носовото оръдие — заповяда той и подчиненият му извади тефтер, за да запише указанията.
— Три бронебойни снаряда, пет магнезиеви осветителни и два фугасни. Подгответе два пълнителя с това съдържание. Общо двадесет снаряда — продължи Манинг.
— Слушам, сър! Три бронебойни, пет осветителни и два фугасни. Как да бъдат разположени отделните попадения, сър?
— Първият снаряд — точно до зададените координати, вторият — на сто и петдесет метра отвъд него, третият — още сто и петдесет метра по-надалеч. После пуснете петте осветителни по обратен ред, през четиридесет метра, до началната точка. След това пак напред с фугасните, през сто метра.
Капитан III ранг Олсен си записа всичко. Манинг не откъсваше поглед от хоризонта. На пет мили от „Моурън“ се виждаха очертанията на „Фрея“. Указанията на капитана относно разположението на попаденията означаваха следното: първите три снаряда щяха да разпорят супертанкера от носа до кърмата. После осветителните снаряди щяха да възпламенят нефта и накрая фугасните щяха с взрив да разпространят горенето из всички резервоари, като разкъсат преградите между тях.
— Координати на целта? — попита младият морски офицер.
— Десет метра от носа към кърмата на „Фрея“!
Химикалката на Олсен замръзна във въздуха. Той погледна супертанкера в далечината.
— Господин капитан, ако го сторите, тя няма просто да изгори и да потъне. „Фрея“ ще експлодира и ще изчезне от морската повърхност! — каза най-сетне Олсен.
— Чухте заповедите ми! — строго му отговори Манинг.
Младият американски офицер от шведски произход пребледня.
— На борда на този кораб има тридесет невинни скандинавски моряци!
— Това ми е известно, господин Олсен. Отказвате ли да изпълните заповедта ми?
Капитан III ранг Олсен застана мирно.
— Ще заредя оръдието и ще го насоча към целта, господин капитан — отвърна му той. — Но отказвам да открия огън. Ще се наложи сам да натиснете копчето.
После отдаде чест, обърна се кръгом и тръгна към командния си пост, който се намираше дълбоко под палубата.
„Не се притеснявай, момко — помисли си Манинг. — Ако президентът Матюс ми заповяда, аз лично ще открия огън по «Фрея», след което ще си подам оставката.“
Час по-късно хеликоптерът „Уестланд Уесекс“ от „Арджил“ кацна на палубата на „Моурън“ и от него слезе един английски морски офицер. Той каза, че иска да говори с капитан Манинг и бе въведен в капитанската каюта.
— Нося ви писмо от капитан Престън, сър — рече младият офицер и подаде един плик на американеца.
Манинг прочете писмото и въздъхна облекчено като човек, чиято екзекуция е била отложена. В посланието пишеше, че англичаните ще изпратят в десет вечерта екип от командоси, който да превземе супертанкера. Правителствата на другите страни бяха дали съгласие да не предприемат междувременно други действия.
Докато Манинг приемаше английския офицер на борда на „Моурън“, самолетът, в който се возеше Адам Мънроу, прелетя над съветско-полската граница.
От магазина за детски играчки на площад „Дзерджински“ Мънроу отиде направо в една улична телефонна кабина, откъдето се обади на пълномощния министър в посолството. Той каза на смаяния дипломат, че трябва да съобщи нещо важно в „министерството“ и няма да се връща в посолството, а отива направо на летището, за да хване обедния полет.
Докато пълномощният министър докладва за това във Форин Офис, а оттам информират Сикрет Интелиджънс Сървис, Мънроу вече се бе качил на самолета. Телеграмата, в която Центърът нареждаше на Мънроу да съобщи онова, което е научил по шифровата връзка, закъсня.
— Каква е тази самодейност?! Защо се прибира?! — ядоса се сър Найджъл, когато разбра, че неговият буревестник е отлетял към дома си.
— Нямам представа — отвърна му шефът на съветския отдел на английското разузнаване Бари Фърндейл. — Може би „Славея“ е бил разкрит и Мънроу бърза да се измъкне от Съветския съюз, преди да е избухнал дипломатическият скандал. Да го посрещна ли?
— Кога каца самолетът му?
— В два без петнадесет наше време — рече Фърндейл. — Мисля, че е редно да го посрещна. Доколкото разбрах, той е научил отговора на въпроса на американския президент. Честно казано и аз изгарям от любопитство да го узная.
— Аз също — призна си сър Найджъл — Вземи кола с шифров радиотелефон и поддържай връзка лично с мен!
