Фредерик Форсайт
Кучетата на войната
На Джорджо, Кристиан, Шлее, Големия Марк и Черния Джони, както и на всички, които лежат в безименните гробове.
Поне опитахме.
ПРОЛОГ
През онази нощ върху късчето небе над джунглата нямаше нито звезди, нито луна. Само западноафриканският мрак обгръщаше пръснатите наоколо групички хора като топло, влажно кадифе. Облачната покривка се спускаше ниско над върховете на палмите и мъжете, които стояха в очакване, се молеха тя да се задържи още малко, за да ги скрие от бомбардировките.
Старият, разнебитен ДС–4, който преди малко се бе насочил за кацане по светлините, които през последните петнайсет секунди осветяваха пистата, зави в края й и забоботи слепешком към покритите с палмови клони колиби.
Един правителствен изтребител МИГ–17 цепеше небето в западна посока, пилотиран навярно от някой от шестимата източногермански летци, изпратени през последните три месеца да заменят египтяните, които изпитваха ужас от нощните полети. Самолетът не се виждаше над слоестите облаци, а пистата беше скрита от погледа на пилота. Той търсеше издайническите пламъчета на летище, което приема кацащ самолет, но светлините вече бяха изгасени.
Пилотът на маневриращия ДС–4 не можеше да чуе свръхзвуковия вой над себе си и включи прожекторите, за да види накъде се движи. Някой в мъглата изкрещя неуместно: „Загаси фаровете!“ Те изгаснаха сами, след като летецът се ориентира, а и изтребителят вече се бе отдалечил на мили разстояние. От юг долиташе грохотът на оръдията по фронтовата линия, която накрая се разкъса, понеже войниците, които не получиха нито храна, нито патрони в продължение на два месеца, захвърлиха оръжията си и се оттеглиха към прикритието на джунглата.
Пилотът на ДС–4 спря машината си на петнайсет метра от самолета „Супер Констелейшън“, който бе паркиран на площадката, изгаси двигателите и стъпи на бетона. Към него притича един африканец и двамата си размениха няколко думи. После се насочиха през мрака към една от по-големите групички, която се очертаваше като тъмно петно на фона на мрачната палмова гора. Те се приближиха и групичката започна да се разрежда. Накрая белият мъж, който пилотираше ДС–4, се изправи срещу човека, стоящ в центъра. Белият не беше го виждал преди, но дори и сред мрака, нарушаван от пламъчетата на няколко цигари, успя да разпознае мъжа, с когото бе дошъл да се срещне.
Пилотът нямаше кепе и затова, вместо да козирува, леко наведе глава. Никога не беше го правил, не и пред черен, и едва ли би могъл да обясни защо го направи сега.
— Името ми е капитан Ван Клеф — каза той на английски с акцент на холандски заселник в Южна Африка.
Африканецът кимна в отговор и при този жест гъстата му черна брада се отърка в яката на маскировъчната му униформа.
— Опасно е да се лети в такава нощ, капитан Ван Клеф — сухо отбеляза той, — а и малко сте закъснели с доставката на продоволствия.
Говореше с отмерен и плътен глас. Имаше акцент по-скоро на англичанин, излязъл от частно английско училище, какъвто и беше, отколкото на африканец. Ван Клеф се почувства неловко и отново, след като стотици пъти си зададе този въпрос по време на полета през облаците, се запита защо е дошъл.
— Не нося никакви продоволствия, сър. Нямаше какво да се донесе.
Още един прецедент. Беше се зарекъл да не нарича този човек „сър“. Нито пък „кафир“. Просто му се изплъзна от езика. Но те имаха право, наемниците пилоти в бара на хотела в Либървил, когато го посрещнаха. Този не беше като другите.
— Тогава защо сте дошли? — тихо попита генералът. — Може би заради децата? Останаха няколко, които монахините искат да превозят на безопасно място, но тази нощ не се очакват повече хуманитарни полети.
Ван Клеф поклати глава, но скоро разбра, че никой няма да го забележи. Притесни се и благодари на мрака, че е скрил жеста му. Бодигардовете край него стиснаха автоматичните си пушки и се вторачиха в лицето му.
— Не. Дойдох да прибера вас. Ако искате да дойдете, разбира се.
Последва дълго мълчание. Усещаше как африканецът се взира в него през тъмнината. От време на време, когато някой от групата дърпаше от цигарата си, улавяше бялото на очите му.
— Разбирам. Имате ли нареждане от вашето правителство за този полет?
— Не — каза Ван Клеф, — идеята беше моя.
Нова дълга пауза. Брадатата глава кимаше на метър-два от него в знак на разбиране или на учудване.
— Много съм ви благодарен — обади се гласът. — Полетът едва ли е бил много лек. Само че аз разполагам с транспорт. „Констелейшън“. Който, надявам се, ще успее да ме отведе в изгнание.
Ван Клеф почувства облекчение. Въобще не си представяше какви биха били политическите последствия, ако се беше върнал в Либървил в компанията на генерала.
— Ще изчакам, докато се отлепите от земята — каза той и кимна отново.
Щеше му се да протегне ръка и да се здрависа, но не знаеше дали следва да го прави. И през ум не му мина, че генералът африканец изпитва същото затруднение. Накрая се обърна и се насочи към самолета си.
След като Ван Клеф се отдели от тях, черните мъже запазиха мълчание за известно време.
— Какво кара един южноафриканец, при това холандски заселник, да направи подобно нещо? — попита един от приближените на генерала.
Командирът се усмихна и зъбите му блеснаха за миг.
— Мисля, че никога няма да разберем — каза той.
Малко по-нататък, скрити също под заслона на палмите, в един „Лендроувър“ седяха петима мъже и наблюдаваха неясните очертания на фигурите, които се движеха от гъсталака към самолета. Командирът им беше до шофьора африканец. И петимата пушеха упорито.
— Трябва да е южноафриканският самолет — каза командирът и се извърна към един от четиримата бели, които се свиваха зад него. — Джони, иди да попиташ пилота дали ще има място за нас.
Един висок, кокалест, мършав мъж слезе от задната седалка на колата. Както и другите, той беше облечен от глава до пети в преобладаващо зелена маскировъчна униформа с кафяви ивици. Обут беше с високи зелени платнени ботуши. Панталоните му бяха пъхнати в тях. На колана му висяха манерка, войнишки нож и три сумки с пълнители за автомата ФАЛ, преметнат през рамото му. Всички пълнители бяха празни. Когато излезе пред лендроувъра, командирът отново се обърна към него.
— Остави автомата — каза той и протегна ръка да го поеме — и виж, Джони, гледай да се оправиш нали? Защото, ако не се измъкнем оттук с тази щайга, след няколко дни сигурно ще ни пречукат.
Човекът, който се казваше Джони, кимна, намести баретата на главата си и се отправи към самолета ДС–4. Капитан Ван Клеф не чуваше гумените подметки, които се приближаваха зад гърба му.
— Naand, meneer.1
Ван Клеф се извъртя при тези думи, произнесени на африкански холандски диалект, и огледа фигурата на човека до себе си. Дори и в тъмното успя да различи черно-бялата емблема с череп и кръстосани кости върху лявото рамо на непознатия. Кимна предпазливо.
— Naand. Jy Afrikaans?2
Високият също кимна.
— Ян Дюпре — представи се той и подаде ръка.
— Кобус Ван Клеф — каза летецът и се здрависа.
— Waar gaan jy nou?3 — попита Дюпре.
— В Либървил. Веднага щом онези хора се качат. А вие?
