— Всичко е уредено, сър Джеймс.
— Тогава не разбирам какво още правиш в Лондон. Бързо отивай в Париж, извади си виза за Котону и иди да намериш нашия нов служител полковник Боби. Вземи го със себе си в онази съседна на Зангаро република. Ако нещо се опъва, предложи му още пари. Като стигнеш в Африка, подготви камиона и ловните пушки и щом получиш от Шанън сигнала, че през нощта ще атакува, съобщи новината на Боби. Ще го накараш да се подпише под рудодобивната концесия като президента Боби. Ще сложиш дата с един месец напред и ще ми изпратиш трите екземпляра с препоръчана поща в три отделни плика. Докато Шанън ти подаде втори сигнал, че всичко е минало успешно, ще държиш Боби под ключ. В този момент ще се включиш в играта. Между другото този бодигард, когото мислиш да вземеш със себе си, готов ли е?
— Да, сър Джеймс. За тези пари е готов да тръгне във всеки момент.
— Що за птица е той?
— Мръсник и половина. Точно такъв, какъвто ми трябваше.
— Все пак внимавай. Не е изключено да се получат усложнения. Не забравяй, че всичките му хора ще бъдат с него. Може да ти създаде неприятности.
Ендийн се ухили.
— Хората на Шанън се подчиняват на Шанън — каза той. — А аз знам как да се оправя с него. Като всички наемници, и той си има цена. Просто ще му я предложа. Само че в Швейцария. Далеч от Зангаро.
Когато помощникът му излезе, сър Джеймс Мансън се загледа към гъмжащото Сити под себе си и се запита дали съществуват хора, които си нямат цена. Било в пари, било в страх. Той не беше срещал такъв човек.
— Всички можеш да ги купиш, а ако не можеш да ги купиш, можеш да ги разориш — му каза веднъж един от неговите ментори.
След толкова години в големия бизнес, наблюдавайки политици, генерали, журналисти, редактори, бизнесмени, министри, предприемачи и аристократи, работници и профсъюзни босове, черни и бели, той все още споделяше това мнение.
Преди много години един испански мореплавател погледнал към сушата и видял една планина, която, както била огряна от изгряващото слънце, му заприличала на лъвска глава. Той нарекъл тази земя Лъвската планина и отминал. Но името останало и страната станала известна като Сиера Леоне. По-късно друг чужденец видял същата планина в различна светлина или с различни очи и я нарекъл Монт Ореол. Това име също се запазило. Още по-късно някой бял човек, отдал се очевидно на причудливите си фантазии, назовал основания в сянката на планината град Фрийтаун. И до ден днешен градът носи това име. Малко след дванайсет по обед на втори юли, ден осемдесет и осми от личния календар на Шанън, „Тоскана“ хвърли котва на половин миля от Фрийтаун, Сиера Леоне.
По време на пътуването от Испания Шанън нареди товарът да остане по местата си, без въобще да се отваря. Направи го, за да се застрахова срещу евентуална проверка във Фрийтаун, която би била доста необичайна, тъй като корабът нямаше да акостира в пристанището. За всеки случай заличиха с шкурка надписите на сандъците с муниции и написаха с боя нови надписи, според които вътре се съдържаха резервни части за сонди, предназначени за петролните платформи по камерунското крайбрежие.
Командирът на наемниците разреши само една дейност по пътя на юг. Отделиха настрана сандъците с униформи и снаряжение. Отвориха само онези, в които бяха раниците и самарите. После в продължение на няколко дни Сиприани, Вламенк и Дюпре се занимаваха с прекрояването на самарите. Първо нарязаха плата на парчета, а след това с големи губерки и дебели конци превърнаха туристическите самари в огромни сумки, които се носят на гръб. Всяка от тях имаше по двайсет тесни, дълги джоба, в които влизаха снаряди за базука. Тези нови приспособления отидоха в складчето за бои, където стояха и мръсните парцали.
По-малките раници също не минаха без прекрояване. Първо изрязаха самите торби, така че да останат само презрамките и коланите през гърдите и през кръста. После за горния и долния край на всяка от двете презрамки вързаха кожени каишки. В така образувалата се рамка можеше да се постави цял сандък с мини. По този начин един човек щеше да носи двайсет мини на гърба си.
Когато приближи на шест мили от брега, „Тоскана“ изпрати радиограма до пристанищните власти и получи разрешение да влезе в пристанището и да пусне котва в залива. Тъй като нямаше нито да товари, нито да разтоварва, не се налагаше да заема място на знаменития кей „Кралица Елизабет II“. Корабът беше дошъл, за да попълни екипажа си с няколко хамали.
Фрийтаун е едно от пристанищата по западноафриканското крайбрежие, в които корабите спират да наемат тези яки мъжаги, обучени в изкуството на куките и въжетата. Най-често до услугите им прибягват шлеповете, които правят курсове между малките пристанища за дървесина. Качват ги във Фрийтаун, а после отново ги връщат там, но вече с пълни джобове. В хилядите заливчета по това крайбрежие, където пристанищните кранове са голяма рядкост, корабите са принудени да обработват товарите със собствените си кранове. Работата на хамалите е изнурителна в тази тропическа жега, а на белите моряци им плащат да бъдат моряци, а не хамали. И тъй като на място не винаги се намира опитна работна ръка, капитаните предпочитах да приемат на борда си тези здравеняци от Фрийтаун. Те спят на палубата и се хранят с това, което уловят зад кърмата. Така че поводът, по който „Тоскана“ пусна котва в залива, не изненада никого.
Когато корабната верига задрънча по пътя си към дъното, Шанън се загледа към брега, зает в по- голямата си част от бедните квартали на столицата.
Времето беше мрачно, но не валеше. Облаците образуваха парников похлупак. Наемникът усещаше прилепналата за гърба му мокра риза. Оттук нататък щеше да е така. Погледът му се отклони към централната част на града. Там се издигаше голям хотел, обърнат към залива. Някъде там би трябвало да е Лангароти. Може би още не беше пристигнал. Но корабът не можеше да остане тук прекалено дълго. В случай че корсиканецът не се появи до вечерта, щеше да се наложи да измислят някаква причина за удължаване на престоя им. Например повреда в хладилната инсталация. Един кораб не може да отплава с такава повреда. Шанън отмести поглед от хотела и се загледа към пристанищните катерчета, които се въртяха около привързания за кея огромен кораб на „Елдър Демпстър.“
Корсиканецът бе видял „Тоскана“ още преди да пусне котва, а сега тичаше обратно към града. Той прекара във Фрийтаун цяла седмица и събра хората, които искаше Шанън. Те не бяха от племето на местните жители, но това нямаше особено значение. Хамалите по принцип са от различни племена.
Малко след два часа към „Тоскана“ се приближи един катер. На кърмата му стоеше изправен един униформен служител. Оказа се, че това е началникът на митницата. Той се качи на борда със своите безупречно бели чорапи, шорти в цвят каки, прилежно изгладена куртка, лъскави пагони и твърда фуражка, която сочеше право напред. Извън бутафорията оставаха абаносовите колене и лъчезарното черно лице. Шанън го посрещна, заяви, че е представител на собственика, протегна ръка за крепко здрависване и покани митничаря в каютата на капитана.
Там вече чакаха три бутилки уиски и три картона цигари. Митничарят се настани под прохладния полъх на климатичната инсталация и надигна поднесената му бира. После хвърли бегъл поглед на митническата декларация, в която пишеше, че „Тоскана“ пренася резервни части за петролните сонди на компанията АГИП, които са разположени в шелфа на Камерун. Нямаше и дума за Испания или Югославия. Изброяваха се и няколко други артикула от товара — лодки (надуваеми), двигатели (извънбордови) и тропически дрехи, предназначени за работниците на платформите. На връщане корабът щеше да натовари какао и кафе от Сан Педро, Бряг на слоновата кост, а оттам щеше да се отправи обратно към Европа. Митничарят навлажни печата с дъха си и постави знака на одобрението си. Час по-късно си тръгна с подаръците в торбата.
Малко след шест часа, когато се позахлади, Шанън различи една лодка, която идваше откъм брега. По средата гребяха двамата местни жители, които редовно прекарваха хора до закотвените в залива кораби. Зад тях седяха други седем африканци, които държаха вързопи пред коленете си. На носа се виждаше фигурата на единствения бял в групата. Лодката сръчно се долепи до корпуса на „Тоскана“ и Жан-Баптист Лангароти чевръсто се покатери по спуснатата въжена стълба.
Един по един вързопите минаха от люлеещата се лодка на борда на кораба, а след тях се качиха и седмината африканци. Макар че беше малко неразумно да го правят на такова малко разстояние от сушата,
