Както бе обещал, в събота доктор Пол Уилис дойде точно в девет сутринта. В състоянието на пациента му нямаше промяна и той започваше да се безпокои. Направиха втория скенер и лекарят внимателно проучи резултатите.
Определено нямаше нови хематоми, които да обясняват продължаващата кома. Кръвоносните съдове, които беше завързал, не изпускаха. Нямаше изтекла кръв, която да притиска мозъка. Той бързо бе заел обичайния си обем.
И все пак интракраниалното налягане все още беше прекалено високо. Както и кръвното налягане. Той започна да се опасява от кошмара на неврохирурга. Ако ритниците бяха причинили дифузна аксонна травма, скенерът нямаше да я покаже. Но ако мозъчният ствол или кора бяха непоправимо увредени, пациентът завинаги щеше да остане във вегетативно състояние, докато не му изключеха животоподдържащите системи, или просто щеше да умре. Доктор Уилис реши в понеделник да направи тестове на мозъчния ствол. Междувременно жена му с нетърпение очакваше обяда в Оксфордшир с хората, с които се бяха запознали на Корфу. Той отново погледна пациента и си тръгна.
Излизаха от гробището край старата каменна крепост. Бяха десетки. Беше ги виждал и преди по време на службата си в ескадрон В в тази горчива и тайна война, но тогава бяха само далечни фигури на фона на сиво-кафявите хълмове и се бяха появявали по един-двама. А това бе масирана атака и проклетите фанатици се изливаха отвсякъде.
А те бяха само десет, той и неговите другари, плюс петдесетина местни от севера, жандармеристи и войници, още необучени. В неговата група имаше двама офицери, двама сержанти, един ефрейтор и петима редници. Противниците им вече бяха над двеста и прииждаха от всички страни.
Залегнал на покрива, той свали трима още преди да разберат откъде ги обстрелват. Нищо чудно — ревът на минохвъргачките и тракането на пушките бяха оглушителни.
Ако не беше онзи единичен изстрел, отекнал, докато преди час бунтовниците се бяха промъквали към Джебел Али, вече щяха да са ги довършили. Така бяха имали няколко минути, за да заемат позиции преди първата вълна нападатели да се понесе към оградата. Сега самият брой на противниците им правеше положението безнадеждно.
Виждаше тялото на местен войник, проснат по очи в калта на така наречената „Главна улица“. Капитан Майк все още се опитваше да покрива четиристотинте метра до мястото, където Лабалаба, храбрият ефрейтор от Фиджи с половин отнесена долна челюст, стреляше по прииждащите бунтовници с архаичната си картечница.
Две покрити с кефии3 глави се появиха иззад крепостта от дясната му страна и той ги уби. Още трима прехвърлиха ниския хребет отляво. Опитваха се да изкарат капитана на открито. Той изпразни пълнителя си, като уби единия. Другите двама се скриха.
Претърколи се по гръб, за да смени пълнителя, и над главата му изсвири адски голяма ракета. Още малко по-надолу и щеше да го опече като пържола. Под гредите, върху които лежеше, чуваше как офицерът вика базата по радиостанцията — настояваше за самолетна поддръжка и пращаше по дяволите ниските облаци. С новия пълнител хвана още двама бунтовници на открито и ги свали преди да стигнат до капитан Майк, който тъкмо бе изчезнал в картечното гнездо заедно със санитаря Тобин, за да помогнат на двамата фиджийци.
Тогава не можеше да знае, но по-късно щеше да научи, че безстрашният Лабалаба току-що е бил улучен повторно, този път в челото, и е убит, нито че Тобин ще бъде прострелян точно след като превърже ранения на три места редник Ти, който щеше да остане жив. По някаква случайност забеляза терориста, който едва не го беше убил с ракетата. Бунтовникът се криеше между две пясъчни хълмчета оттатък разкъсаната и увиснала телена мрежа. Той прати един от своите 7.62-милиметрови медно-никелови куршуми право в гърлото му. Гранатохвъргачката утихна, но вцепеняващите писъци на мините и тракането на една 75 милиметрова безоткатна пушка продължиха.
Накрая някак си самолетите пристигнаха. Появиха се откъм морето под облаците на не повече от тридесет метра височина. Бомбите и картечният огън успяха да пречупят волята на бунтовниците. Атаката се разколеба и нападателите се пръснаха, като отнесоха ранените си и повечето си убити. По-късно щеше да научи, че заедно с другарите си са отблъснали между триста и четиристотин терористи и че са пратили стотина от тях в рая.
След като стрелбата утихна, както си лежеше на покрива, той се разсмя от облекчение и се зачуди какво ли ще си помисли за него сега леля му Мей.
В интензивното отделение на „Роял Лъндън“ куцият все още бе някъде далеч, много далеч.
ШЕСТИ ДЕН — НЕДЕЛЯ
Джак Бърнс беше човек на простите удоволствия и едно от тях бе неделното му излежаване. Този ден не успя да му се наслади. Телефонът иззвъня в 07:15. Обаждаше се дежурният сержант от Доувърската пандела.
— Току-що дойде един човек, който рано сутрин води кучето си на разходка.
Бърнс се зачуди колко ли време ще му трябва, за да удуши сержанта.
— Носи някакъв портфейл — продължи дежурният. — Казва, че кучето му го намерило в някакъв запустял участък на малко повече от половин километър от квартала.
Детектив-инспекторът моментално се разсъни.
— Евтин, пластмасов, черен.
— Виждал ли си го?
— Задръж го. Не му позволявай да си тръгне. След двайсет минути съм в участъка.
Човекът с кучето се оказа пенсионер, Робърт Уитъкър, изправен и спретнат старец, седнал с чаша чай в една от стаите за разпити.
Господин Уитъкър даде и подписа показания, после си отиде. Бърнс се обади на групата за оглед и настоя пред ядосания й шеф да претърсят всяка педя от половинакровия запустял участък. Искаше доклада до вечерта. От четири дни не беше валяло, но небето изглеждаше тежко и сиво — не му се щеше нещо да се измокри.
Накрая разгледа самия портфейл. Забелязваха се вдлъбнатините, оставени от зъбите на кучето, влага от кучешка слюнка. Но какво друго можеше да му разкрие той? С помощта на пинсети Бърнс го постави в найлонова торбичка за веществени доказателства и се обади в дактилоскопската лаборатория. Да, знаел, че е неделя, но случаят бил спешен.
През деня групата за оглед напълни осем чувала с боклуци от запустелия участък край Мандела Роуд и проучването им продължи до късно вечерта.
Ала не откриха нищо от съдържанието на портфейла, който бе съвсем празен.
СЕДМИ ДЕН — ПОНЕДЕЛНИК
Лежеше свит и изпълнен със страх в почти пълния мрак. Единствената нощна лампа в другия край на стаята хвърляше странни движещи се сенки по тавана. Чуваше как другите момчета в спалнята на сиропиталището бълнуват или хленчат насън. Не знаеше къде ще отиде и какво ще стане с него след смъртта на родителите му. Знаеше само, че е сам и уплашен на това ново място.
Може би беше задрямал, но се събуди, когато вратата се отвори и от коридора нахлу светлина. След това тя се наведе над него, нежните й ръце поправиха завивките и отметнаха мокрите от пот кичури от лицето му.
— Спокойно, спокойно, момче. Още ли не си заспал? Хайде, заспивай като добро момче и Господ с всичките си ангели ще се грижи за теб, докато леля Мей се върне.
Успокоен, той потъна в дългия топъл мрак на безкрайната нощ.
Съобщи му го дежурната сестра в интензивното отделение на „Роял Лъндън“. Беше го потърсила в Доувърската пандела, но по-рано Бърнс бе оставил личния си номер за спешни случаи.
