интересуваше от външния си вид, иначе би прекарал един гребен през косата си, би се обръснал малко по- добре, би използвал свестен одеколон (в края на краищата живееше в града, който му беше дал името си) и би си купил елегантен, добре скроен костюм. Би захвърлил ризата с леко протритите маншети и би изправил раменете си. Тогава щеше да изглежда съвсем авторитетно.
Бруно Моренц нямаше никакво самочувствие.
Той имаше своите мечти. Или по-точно, беше имал мечти. Някога, много отдавна. Но те не се сбъднаха. На петдесет и две години, женен, баща на две големи деца, Бруно Моренц се взираше тъжно в минувачите по улицата. Той не подозираше, че страда от това, което германците наричат Torschlusspanik. Тази дума не съществува в другите езици, но означава
Зад фасадата на големия добродушен мъж, който си вършеше работата, получаваше скромната си заплата в края на месеца и се прибираше вкъщи всяка вечер при скъпото си семейство, Бруно Моренц беше дълбоко нещастен човек.
Той беше обвързан в един брак без любов със своята съпруга Ирмтрауд, жена, притежаваща волска тъпота и очертания на картоф, която вече дори не се оплакваше от ниската му заплата и липсата на повишение. За него знаеше само, че е заангажиран на държавна служба към една от правителствените агенции и повече не се интересуваше. Ако той ходеше размъкнат, с протрити маншети и провиснал костюм, то се дължеше отчасти на факта, че Ирмтрауд беше престанала и от това да се интересува. Тя поддържаше техния малък апартамент на една невзрачна улица в Порц малко или много спретнат и вечерята му се поднасяше на масата десет минути след като се прибереше вкъщи.
Дъщеря му Уте обърна гръб на своите родители почти веднага, след като напусна училище, присъедини се към различни леви движения (той трябваше да понесе разпит за благонадеждност в службата заради политическата дейност на Уте). Тя живееше незаконно в Дюселдорф с разни хипита, дрънкащи на китара — Бруно никога не успя да разбере с кого.
Синът му Лутц беше все още вкъщи, пропаднал завинаги пред телевизионния екран. Пъпчив младеж, който се беше провалял на всеки изпит, той сега мразеше образованието и света, предпочитайки да носи пънкарска прическа и дрехи като личен протест срещу обществото, но не приемаше никаква работа, която това общество беше готово да му предложи.
Бруно смяташе, че е дал всичко от себе си за своето семейство. Работеше здраво, плащаше си данъците и изпита твърде малко радост през живота си. След три години, само след тридесет и шест месеца, щяха да го пенсионират. Щеше да има малко празненство в службата, Ауст щеше да произнесе реч, щяха да се чукнат с чаши искрящо вино и той щеше да си отиде.
Зад добродушната си фасада Бруно Моренц беше също много потаен човек. Никога не каза на Ауст или на който и да е друг от службата са своята
Истинският му проблем бе в това, че искаше да бъде свободен. Желаеше да започне отново, и като при подсказана реплика тази възможност започна ясно да се очертава. Защото Бруно Моренц, отдавна навлязъл в средна възраст, се беше влюбил до уши. Хубавото бе, че и Ренате, очарователната, хубава и млада Ренате, го обичаше също така искрено, както той нея.
Там, в това кафене, през този горещ летен следобед, Бруно окончателно се реши. Той щеше да й направи предложение. Ще й каже, че възнамерява да напусне Ирмтрауд, добре осигурена, ще напусне работата и ще я отведе със себе си към мечтания дом, който ще имат в родния Север край брега на морето.
Истинският проблем на Бруно Моренц, който той не виждаше, беше в неговата напреднала възраст. Като професионален лицемер, той не разкри намеренията си на никого и никой не му помогна в тази криза.
Ренате Хаймендорф беше на двадесет и шест години, висока брюнетка с хубави пропорции. На осемнадесет години тя стана любовницата и играчката на богат бизнесмен, три пъти по-възрастен от нея. Връзката им продължи пет години. Когато мъжът почина от инфаркт, предизвикан вероятно от преяждането, алкохола, цигарите и Ренате, той егоистично не остави нищо за нея в своето завещание, независимо че отмъстителната му съпруга не би могла да промени това.
Момичето успя да плячкоса съдържанието на скъпо мебелираното им любовно гнездо, което заедно с бижутата и дреболиите, получавани от него през годините, й донесе при разпродажбата прилична сума.
Но не достатъчна, за да се оттегли; не достатъчна, за да й позволи да продължи начина на живот, с който беше свикнала, а тя нямаше намерение да го остави, за да работи като секретарка с малка заплата. Реши да се захване с бизнес. Опитна в ласките, с които възбуждаше затлъстелите, излезли от форма мъже на средна възраст, в действителност имаше само един бизнес, в който можеше да влезе.
Тя плати дългосрочен наем на апартамент в тихия и почтен Ханвалд, предградие на Кьолн. Къщите тук бяха със солидна тухлена или метална конструкция, в някои случаи преобразувани в апартаменти, подобни на този, в който живееше и работеше. Тя представляваше четириетажна каменна постройка с по един апартамент на всеки етаж. Нейният беше на първия.
След като се премести, тя направи известни промени в него. В апартамента имаше всекидневна, кухня, баня, две спални, преддверие и коридор. Всекидневната се намираше от ляво на преддверието, а кухнята беше до нея. От другата страна на коридора, който тръгваше надясно от преддверието, бяха едната спалня и банята. По-голямата спалня се намираше в края на коридора, така че банята беше между тях. Точно преди вратата на по-голямата спалня, имаше шкаф за връхни дрехи, вграден в стената отляво.
Тя спеше в по-малката спалня, използвайки по-голямата в края на коридора като работна стая. Освен шкафа за дрехи, ремонтът, който предприе, включи звукоизолирането на голямата спалня с коркови блокчета, наредени по вътрешните стени, декорирани с тапети, за да не се виждат, както и двойното остъкляване и поставянето на дебела врата. Малко звуци от вътрешността на стаята можеха да проникнат навън, за да разтревожат и алармират съседите. Стаята, с нейния необикновен декор и снаряжения, се държеше винаги заключена.
Шкафът в коридора поместваше само обикновени зимни дрехи и дъждобрани. Други шкафове в работната стая съдържаха голямо количество еротично бельо, разнообразни екипи на ученичка, домашна прислужница, младоженка, сервитьорка, медицинска сестра, гувернантка, учителка, стюардеса, полицайка, надзирателка в нацистки лагер и водачка на скаути; заедно с обикновените принадлежности от кожа и пластмаса, високите до коляно ботуши, пелерините и маските.
От един скрин можеха да се извадят по-малък брой одежди за клиенти, които не бяха донесли със себе си нищо. Имаше дрехи на скаут, ученик и римски роб. Натикани в ъгъла бяха столът за изтезания заедно с опорите, докато в един куфар се поместваха веригите, белезниците, ремъците и камшиците, нужни за сцените за наказание.
Тя беше добра проститутка; във всеки случай имаше успех. Много от нейните клиенти се връщаха редовно. Отчасти актриса — всички проститутки трябва да бъдат в известна степен актриси, — тя можеше да влезе с пълно отдаване в мечтаната фантазия на своя клиент. Въпреки това, част от нейното съзнание винаги оставаше недокоснато, наблюдаващо, отчитащо, презиращо. Нищо в нейната професия не я вълнуваше — във всеки случай нейните лични предпочитания бяха съвсем различни.
Тя беше в професията от три години и след още две смяташе да се откаже, да си уреди нещата и да заживее в лукс от своите спестявания някъде надалеч оттук.
В този следобед на вратата й се позвъни. Тя беше станала късно и все още беше по пеньоар. Намръщи се; клиентите идваха само по предписание. Един поглед през шпионката на външната врата разкри, като в купа със златна рибка, разчорлената посивяла коса на Бруно Моренц, нейния пазител от Външното министерство. Тя въздъхна, отигра една лъчезарна усмивка на възторжено посрещане и отвори вратата.
— Бруно, скъпи…
