Два дена по-късно Тимъти Едуардс покани Сам Маккрийди на обяд в Брукс клуб в Лондон. Сред няколкото мъжки клуба, в които Едуардс членуваше, Брукс беше предпочитаният от него за обяд. Там съществуваше винаги шансът да се срещне и да размени няколко любезности с Робърт Армстронг, секретар на кабинета, смятан за вероятно най-влиятелния мъж в Англия и очевидно председател на Петимата мъдреци, които един ден щяха да предложат за одобрението на Маргарет Тачър новия шеф на СИС.
Там, в библиотеката, след като свършиха с кафето, Едуардс започна разговора по същество.
— Както казаха долу, Сам, всички са много доволни. Но идват нови времена, Сам. Времена, чийто лайтмотив трябва да бъде изразът
— Възпирани звучи добре — съгласи се Сам.
— Отлично. Обаче едно прелистване на досиетата показва, че ти все още задържаш, да приемем с някаква цел, определени активни агенти, от които няма повече полза. Стари приятели, може би. Няма проблем, освен ако те не изпаднат в деликатно положение… Освен ако тяхното разкриване от собствените им господари не създаде на Фирмата реални проблеми…
— Например? — попита Маккрийди. В това се състоеше проблемът на досиетата: те винаги бяха там, в папките. В момента, в който заплатиш на някой, за да изпълни твоята поръчка, сумата се регистрира в някое досие.
Едуардс продължи:
—
— Той е приятел — каза Маккрийди. — Нашите отношения водят началото си от далечното минало. От времето, когато построиха Берлинската стена. Справяше се тогава добре, изпълняваше опасни задачи за нас, когато се нуждаехме от хора като него. Бяхме изненадани и имахме малко хора, които можеха да преминават отвъд Стената като него.
— Това не е въпрос, по който можем да преговаряме, Сам.
— Аз имам доверие в него. Той вярва в мене и никога няма да ме измами. Тези неща с пари не се купуват. Те се създават с години. Малкият хонорар, който получава, е нищожна цена за работата му.
Едуардс се изправи, извади носната си кърпичка от ръкава и леко избърса устните си.
— Освободи се от него, Сам. Страхувам се, че трябва да го кажа като заповед. Полтъргайст трябва да изчезне.
В края на седмицата майор Людмила Ванавская въздъхна, протегна се и се облегна на стола. Чувстваше се изморена. Доста дълго време се занимаваше с тази работа. Посегна към пакета съветско марлборо, забеляза препълнения пепелник и натисна един звънец на бюрото си.
От външната канцелария влезе един млад ефрейтор. Тя не се обърна към него, само посочи с пръст пепелника. Той бързо го взе, напусна канцеларията и след няколко секунди го върна почистен. Тя кимна. Той напусна отново и затвори вратата.
Нямаше празни приказки, нито шеги. Майор Ванавская оказваше такова въздействие върху хората. В по-ранните години някои от младите глупаци обръщаха внимание на сияещата късо подстригана руса коса над чистата униформена риза и на стройните крака под зелената пола. Те пробваха безуспешно късмета си. На двадесет и пет години тя се омъжи от кариеристични подбуди за един полковник и след три години се разведе. Неговата кариера затъна, докато нейната тръгна нагоре. На тридесет и пет години тя не носеше вече униформи, само строгия костюм от сив плат върху бялата блуза с увиснала панделка на шията.
Някои все още мислеха, че могат да спечелят нейната благосклонност, докато не срещнеха ледения поглед на сините й очи. В КГБ, която не е организация на либерали, майор Ванавская имаше репутацията на фанатичка, а фанатиците плашат.
Нейният фанатизъм беше работата й… и — предателите. Абсолютно предана комунистка, идеологически чиста от всякакви съмнения, тя се бе посветила на преследване на предателите. Мразеше ги със студена страст. Тя издейства да я прехвърлят от Второ главно управление, където обектите бяха някой случаен, бунтарски настроен поет или оплакващ се работник, в независимото Трето управление, занимаващо се с Въоръжените сили. Тук предателите, ако имаше такива, щяха да бъдат от по-висок ранг, по-опасни.
Преместването в Трето управление, уредено от нейния съпруг — полковник в последните дни на брака, когато той все още отчаяно се опитваше да й угоди, я доведе в този анонимен служебен блок, намиращ се точно на Садовая Спаская — околовръстния път на Москва; и до това бюро и папката, която сега лежеше отворена пред нея.
Две години работа отлетяха заради тази папка, въпреки че трябваше да вмества тази работа между другите задължения, докато по-висшестоящите започнаха да й вярват. Две години на проверки на фактите, на молби за съдействие от другите отдели, на непрекъсната борба срещу объркването, създавано от онези кучи синове от армията, които винаги се подкрепяха един друг; две години на съпоставяне на малките фрагменти от информация, докато картината започна да излиза наяве.
Заниманието на майор Людмила Ванавская се състоеше в откриването на ренегати, диверсанти и понякога на истински предатели в армията, флота или военновъздушните сили. Загубата на ценно държавно оборудване заради нехайство беше зло, липсата на мощ в Афганистанската война — още по-голямо зло, но папката на нейното бюро разкриваше съвсем друга история. Тя беше убедена, че някъде в армията се подвизаваше служител с дяволски високо положение, от когото преднамерено изтичаше информация.
На най-горната страница от папката пред нея имаше списък с осем имена. Пет бяха зачеркнати. Пред две имаше поставени въпросителни. Но нейният поглед винаги се връщаше на осмото. Тя вдигна телефонната слушалка и поръча един номер, след което я свързаха със секретаря на генерал Шаляпин, шефа на Трето управление.
— Да, другарю майор. Личен разговор? Никой друг да не присъства? Разбирам… Проблемът е в това, че другарят генерал е в Далечния изток… Не по-рано от другия вторник. Много добре тогава, значи другия вторник.
Майор Ванавская постави обратно телефонната слушалка и се намръщи. Четири дни. Добре, тя беше чакала две години, може да почака още четири дни.
— Мисля, че се реших окончателно — каза Бруно на Ренате с детински възторг на следващата сутрин. — Спечелих достатъчно, за да го купя целия, да го украся и ремонтирам. Това е един чудесен малък бар.
Намираха се в леглото в нейната спалня — понякога тя му оказваше тази чест, защото той мразеше работната спалня, както мразеше и професията й.
— Разкажи ми отново — изгука тя. — Обичам да слушам за това.
Той се ухили. Видя го само веднъж, но се влюби в него. Беше точно това, за което мечтаеше. Намираше се до морето, където хладните северни ветрове щяха да поддържат въздуха свеж и чист. Студено през зимата, разбира се, но имаше централно отопление, което се нуждаеше от ремонт.
— Нарича се бар „Фар“ и рекламата му е един стар корабен фар. Намира се на открития кей, точно пред пристанището на Бремерхафен. От прозорците на горния етаж можеш да видиш остров Мелум — ако нещата се развиват добре, бихме отишли с една лодка дотам през лятото. Долу има един старомоден пиринчен бар — ще стоим зад него и ще приготвяме напитките, — а на горния етаж е хубавият уютен апартамент. Не толкова голям като този, но ще ни бъде удобно, след като се нанесем. Споразумяхме се за цената и платих депозита. Ремонтът ще продължи до края на септември. Тогава ще мога да те махна от всичко това.
Тя трудно се сдържаше да не се изсмее на глас.
— Нямам търпение, скъпи. Ще бъде чудесен живот… Искаш ли да опиташ отново? Този път може би ще успеем.
Ако Ренате беше друг човек, тя щеше да се отнесе коректно с възрастния мъж, като му обясни, че няма намерение да се маха от
