средство. В този град има два вестника. „Кориере ди Сиена“ и „Ла Газета ди Сиена“. Пуснах обяви на по четвърт страница и в двата. С рисунка на символа, извезан на одеждата й. Предложих награда за всякаква информация относно този странен знак. Вестниците излязоха в деня, в който трябваше да си замина.
— Бях в стаята си и се готвех за път, когато се обадиха от рецепцията и ми казаха, че някой ме търсел. Слязох долу с куфарите си. Таксито ми щеше да дойде след час. Не се наложи да го използвам и изпуснах самолета си.
— Във фоайето чакаше дребен старец с пухкава бяла коса и монашески одежди, тъмносиво расо, завързано на кръста с бяло въже, и сандали. Носеше брой на „Ла Газета“, отворена на страницата с моята обява. Отидохме в кафенето и седнахме. Той знаеше английски.
— Попита ме кой съм и защо съм подал обявата. Отговорих му, че търся една млада сиенка, която преди близо четвърт век ми е помогнала. Монахът се представи като Фра Доменико. Бил от затворен орден, отдаден на пост, молитва и учение. Самият той цял живот се занимавал с историята на Сиена и нейните религиозни ордени. Изглеждаше нервен и възбуден и ме помоли да му разкажа точно как съм попаднал на този символ, носен от младата сиенка. „Дълга история“ — отвърнах аз. „Имаме време — настоя монахът. — Моля ви, разкажете ми всичко.“
Когато първият кон пресече финалната линия само с половин дължина пред втория, Пиаца дел Кампо избухна във викове. Представителите на девет контради отчаяно изпъшкаха, докато тези на десетата, Истриче, радостно аплодираха. Тази нощ в сградите на деветте изгубили гилдии щеше да се лее вино, ала с мрачно клатене на глави и размисли за пропуснатата възможност. В сградата на Истриче бурно щяха пируват.
— Продължавайте — помоли американецът. — Какво му казахте?
— Всичко. Това искаше той. За това настояваше. Отначало докрай. До най-малката подробност. Многократно. Дойде таксито. Освободих го. Но бях забравил нещо. Едва накрая си го спомних. Ръцете, ръцете на момичето. Казах му, че на лунната светлина съм видял черните петна на ръцете й.
— Монахът пребледня като снежнобялата си коса и започна да прехвърля броеницата си. Очите му бяха затворени, устните му безмълвно се движеха. Тогава бях лютеранин, по-късно станах католик. Попитах го какво прави.
„Моля се, синко“ — отвърна той.
„За какво, братко?“
„За безсмъртната си душа, както и за твоята. Защото вярвам, че си видял делото Божие.“
Помолих го да ми обясни и той ми разказа историята за Катерина Милостивата.
РАЗКАЗЪТ НА ФРА ДОМЕНИКО
— Знаете ли нещо за историята на Сиена? — попита монахът.
— Не — признах аз, — почти нищо.
— Тя е древна. Градът е преживял раждането и края на много векове. Векове на благоденствие и мир, но и на война и кръвопролитие, диктатори и вражди, глад и чума. Първите два най-страшни века били от хиляда триста петдесет и пета до хиляда петстотин петдесет и девета година.
— Двеста години на безкрайни и безсмислени войни тук и в чужбина. Градът постоянно бил нападан от наемници, ужасните кондотиери, и нямало здрава власт, която да защити гражданите му.
— Трябва да знаете, че по онова време нямало „Италия“, а само отделни княжества, херцогства, миниатюрни републики и градове-държави, които често мечтаели да се завладеят едни други или действително воювали помежду си. Сиена била република, но вечно била под алчния поглед на херцогство Флоренция, което накрая я погълнало по време на Козимо Първи от рода Медичи.
— Но това събитие било предшествано от най-тежкия период — от хиляда петстотин и двайсета до хиляда петстотин и петдесета година. И тъкмо за това време ви разказвам. Властта в града-държава Сиена била в ръцете на пет клана, наречени „Монти“, които враждували помежду си, докато не съсипали града. До хиляда петстотин и дванайсета господствал един от тях, оглавяван от Пандолфо Петручи, който управлявал жестоко и тиранично, но поне осигурявал известна стабилност. Когато умрял, настанала анархия.
— Градът трябвало да се управлява от „балия“, постоянен магистратски съвет, чийто опитен и безпощаден председател бил Петручи. Но всички членове на балията били и представители на съперничещите си монти и вместо съвместно да ръководят Сиена, те се борели помежду си и я накарали да падне на колене.
— През хиляда петстотин и двайсета година на един от по-незначителните членове на рода Петручи се родила дъщеря. Въпреки че Пандолфо вече бил умрял, кланът все още имал най-тежката дума в балията. Но когато детето било на четири годинки, Петручи изгубили позициите си и другите четири монти продължили да враждуват.
— Момиченцето пораснало и станало хубавица, набожна, истинска гордост за семейството си. Живеели в голям дворец, той е недалеч оттук, защитени от нищетата и хаоса, които вилнеели по улиците. Докато другите богати и разглезени момичета ставали упорити и своеволни, да не кажа разпуснати, Катерина ди Петручи била скромна и се била посветила на Църквата.
— Единственото й несъгласие с баща й било по въпроса за омъжването й. По онова време било нормално момичетата да се венчават на шестнайсет или дори още на петнайсет. Но годините си минавали и за огорчение на баща й Катерина отблъсквала ухажор след ухажор.
— Към хиляда петстотин и четирийсета Сиена била раздирана от страшни бедствия — глад, чума, селски бунтове и междуособици. Катерина била защитена от всичко това зад стените на двореца и разделяла времето си между ръкоделията, книгите и службите в семейния параклис. През тази година обаче се случило нещо, което променило живота й. Тя тръгнала на бал. Но не стигнала дотам.
— Известно ни е какво се случило или поне така смятаме, тъй като е останал документ, написан на латински от изповедника на баща й, стар свещеник, издържан от семейство Петручи за духовните им нужди. Катерина напуснала двореца с каляска, придружавана от една прислужница и шестима стражи, защото улиците били опасни.
— По пътя стигнали до улица, която била препречена от друга кола. Младата жена чула някой да вика от болка. Въпреки предупрежденията на прислужницата тя вдигнала щората и надзърнала навън.
— Втората карета принадлежала на друг род и изглежда, че на улицата се бил препънал възрастен просяк, който подплашил конете. Разгневеният пътник, жесток млад благородник, изскочил навън, грабнал тоягата на един от телохранителите си и свирепо започнал да бие клетника.
— Без да се замисли, Катерина също се втурнала навън в калта, като съсипала копринените си пантофки, и извикала на мъжа да спре. Той вдигнал глава и младата жена видяла, че е един от знатните младежи, за които баща й искал да я омъжи. Забелязал герба на Петручи на вратата на каляската й, благородникът се качил в своята.
— Момичето приклекнало на улицата и повдигнало тялото на мръсния стар просяк, ала той вече умирал от побоя. Въпреки че човек като него трябва да е гъмжал от паразити, да е вонял на боклуци и изпражнения, тя го държала в ръцете си до последния му дъх. Според легендата, докато се взирала в измъченото, сгърчено от болка лице, омазано с кал и кръв, й се сторило, че вижда умиращия Иисус. Нашият стар хронист твърди, че преди той да умре, Катерина прошепнала в ухото му: „Грижи се за моя народ“.
— Никога няма да узнаем точно какво се е случило, защото не са запазени разкази на свидетели. Разполагаме само с думите на един стар свещеник, писал години по-късно в самотата на монашеската си килия. Но така или иначе, това променило живота й. Тя се прибрала вкъщи и в двора на двореца изгорила всичките си дрехи. Казала на баща си, че иска да се откаже от света и да отиде в манастир. Той не искал и да чуе и изрично й забранил.
— Въпреки волята му, нещо нечувано по онова време, Катерина обиколила девическите манастири в града и се опитала да постъпи там като послушница. Ала пратеници на баща й я били изпреварили и не я приели никъде. Знаели, че Петручи все още имат огромна власт.
— Ако смятал, че така ще я спре, баща й грешал. Тя откраднала собствената си зестра от семейната хазна и след като тайно се договорила с един от противниковите родове, наела двора до манастира „Санта Чечилия“. Монасите не го използвали. Той бил около двайсет на трийсет метра, с аркада от едната страна, и
