лежал под сянката на високи каменни стени.
— За да изолира напълно двора, игуменът поставил яка врата от дъбови греди на единствената арка, която водела към манастира.
— В този двор младата жена направила нещо като приют. Тук подслон от ада на улиците можели да намерят най-бедните сред бедните, отхвърлените от обществото, хромите и сакатите, просяците и пропъдените забременели слугини, слепите и дори болните, от които най-много се бояли.
— Те лежали в собствената си мръсотия сред изпражнения и плъхове, защото не познавали други условия, и тя ги почиствала, грижела се за раните им, използвала остатъка от зестрата си, за да им купува храна, а после започнала да проси из града. Семейството й се отрекло от нея, разбира се.
— Но след година настроенията в града се променили. Хората започнали да я наричат Катерина дела Мизерикордия, Катерина Милостивата. Започнали да се получават анонимни дарения от богатите и разкайващите се. Славата й се разпространила извън Сиена. Друга млада жена напуснала знатното си семейство и се присъединила към нея. После трета. На третата година за Катерина била чувала цяла Тоскана. Нещо по-лошо, тя привлякла вниманието на Църквата.
— Трябва да разберете, синьоре, че това били ужасни времена за Светата католическа църква. Дори аз го признавам — тя се била покварила от твърде дългото тъпчене с привилегии, власт и богатства. Мнозина църковни велможи, епископи, архиепископи и кардинали водели живот на светски князе, отдаден на удоволствия, жестокост и всички плътски изкушения. Това вече било дало отражението си сред хората и те си търсели нови покровители. Нарекли движението Реформация. В Северна Европа положението било още по-сериозно. Лутер вече проповядвал еретичната си доктрина, английският крал бил скъсал с Рим. Тук в Италия истинската вяра била като врящ котел. Във Флоренция, само на няколко километра от Сиена, монахът проповедник Савонарола бил изгорен на клада, след като го подложили на ужасни мъчения, за да се отрече от убежденията си, но дори след смъртта му бунтът продължавал да тлее.
— Църквата се нуждаела от реформиране, но не и от схизма, ала мнозина властници не можели да го проумеят. Сред тях бил сиенският епископ Лудовико. Той имал най-много от какво да се страхува, защото бил превърнал двореца си в скандален вертеп за плътски наслади и лакомия, разврат и порок. Продавал индулгенции и опрощавал богатите в замяна на цялото им богатство. И все пак в собствения му град, едва ли не под собствените му стени, живеела млада жена, която го посрамвала с примера си, и хората го знаели. Тя не проповядвала, не подстрекавала към бунт като Савонарола, но епископът въпреки това започнал да се бои от нея.
От съдийската трибуна на Пиаца дел Кампо церемониално връчиха лелеяното палио на предводителите на победилата контрада и знамената с таралежовия герб триумфално се развяха преди да поемат за победния пир.
— Пропуснахме всичко, скъпи — каза съпругата на американеца и отново стъпи на изкълчения си глезен. Вече се чувстваше много по-добре.
— Само още мъничко. Обещавам ти, че ще видим всички празненства и шествието. Те продължават до изгрев слънце… И какво станало с нея? Какво станало с Катерина Милостивата?
— На следващата година епископът най-после дочакал своя шанс. Било непоносимо знойно лято. Земята изгоряла, реките пресъхнали, животинска и човешка мръсотия покривала улиците, плъховете страшно се размножили. И тогава дошла чумата.
— Това бил поредният взрив на страшната Черна чума, която ние познаваме като „бубонна“. Хиляди се разболявали и умирали. Днес знаем, че тази болест се разпространява от плъховете и бълхите, които живеят по тях. Но тогава хората смятали, че е Божие наказание и че разгневеният Бог трябва да бъде омилостивен с жертвоприношение.
— За да разграничи себе си и трите си послушнички от другите сестри в града, Катерина вече била измислила знака, който носели на одеждите си четирите: Христовия кръст, но с едно счупено рамо, символизиращо Неговата скръб за народа Му и за начина, по който се отнасят помежду си хората. Това ни е известно, защото грижливо е описано от другия отец изповедник, който години по-късно написал спомените си.
— Епископът обявил този символ за ерес и събрал тълпа, на която платил. Чумата, казал той, идвала от онзи двор, и се разпространявала от просяците, които спели там, но денем скитали по улиците. На хората им се искало да вярват, че някой е виновен за болестта им. Тълпата се втурнала към двора.
— Старият хронист не присъствал, но твърди, че слушал за случилото се от много източници. Когато чули приближаването на тълпата, трите послушнички наметнали одеждите си с дрипави одеяла и се скрили. Катерина останала. Тълпата нахлула вътре, пребила мъжете, жените и децата, които открила тук, и ги прогонила извън градските стени.
— Ала запазили най-дивата си ярост за самата Катерина. Тя била девствена, но те я повалили на земята и многократно я изнасилили. Сред тях трябва да е имало войници от гвардията на епископа. Когато свършили, я разпнали на портата в дъното на двора, където тя най-сетне умряла.
— Това беше историята — каза мъжът, — която преди седем години в хотелското кафене ми разказа Фра Доменико.
— Това ли е всичко? — попита американецът. — Нищо повече ли не ви каза?
— Имаше и още нещо — призна немецът.
— Разкажете ми, моля ви. Разкажете ми всичко — помоли туристът.
— Ами, според думите на стария монах, се случило следното. Още същата вечер ужасна буря връхлетяла града. Над планините се събрали облаци, толкова тъмни, че скрили слънцето, а след това луната и звездите. После заваляло. Никога не били виждали такъв дъжд. Сякаш обливали цяла Сиена с вода от маркучи. Това продължило до сутринта. После облаците се разкъсали и слънцето се показало.
— Но Сиена била пречистена. И натрупаната мръсотия била измита от всяка цепнатина и пролука. Пороищата изтекли по канавките и каналите през отворите в градските стени. С водата си отишли и плъховете, отнесени като грехове на зъл човек със сълзите Христови.
— След няколко дни чумата започнала да отслабва и скоро преминала. Ала онези, които участвали в убийствата, се срамували от стореното. Те свалили измъченото тяло от портата и го измили, за да го погребат по християнския обичай. Свещениците обаче се страхували епископът да не ги обвини в ерес. Затова неколцина храбреци отнесли тялото на носилка извън града, изгорили го и хвърлили пепелта в един планински поток.
— Отецът изповедник на рода Петручи, който написал всичко това на латински, не посочва точната година, да не говорим за месеца и деня. Но има друг летопис, в който с точност се споменава времето на Големия дъжд. Годината била хиляда петстотин четирийсет и четвърта, месецът — юли. И дъждът завалял през нощта на втория ден.
ЕПИЛОГ
— Денят на палиото — каза американецът. — И на свободата.
Немецът се усмихна.
— Денят на палиото е бил определен по-късно, а отстъплението на Вермахта е просто съвпадение.
— Но тя се е завърнала. Завърнала се е след четиристотин години.
— Така смятам — тихо потвърди немецът.
— За да се погрижи за войници като онези, които са я изнасилили.
— Да.
— Ами белезите по ръцете й? Дупки от разпването ли?
— Да.
Туристът впери поглед в дъбовата врата.
— Петната. От нейната кръв ли са?
— Да.
— Боже мой! — промълви американецът. — И сега вие поддържате тази градина. За нея ли?
— Идвам тук всяко лято. Мета плочите, грижа се за розите. По този начин просто й се отблагодарявам. Може би тя го знае. А може би не.
