Езра Паунд Най-после звуците наситиха душата ми…Канона — партитурата на селската акустиканасити тялото ми — през нощта магарето,рева му — горестта му темпериранана цялата вселена. По — последниятСан Кристобъл… сред хора на чакалите,на падналите ангели… (О, тембъри,прогонени от Рая) Рижи сродницина моите съселяни (но с изключениена няколко — спестявам имената им).И тая нощна стража — седем кучетаразлаяни… Не лайте, вий нещастници,защото тая кална кучка майка вине е избрала расовата разликамежду чакала и вълка… А Той — самотнияна стъпка от дома ми, там във тъмното —въртопа на дърветата, как вие тойкъм всички, срещу всичко… И най-послеизгря петела… след петела — слънцето —и птиците взривиха въздуха — разкъсахасъня му за нощта (забравих кукумявката —брилянтната й реплика). А жабата?А стона й на оскърбена там из яматана водомера… Как завижда тяна лебеда (мечтае да лети). Веднъж видях една —по-точно чух я в човката на щъркела,високо там — в клюна му — пищеше тя —последната си песен — лебедова, може би…„Наверно ще вали“ ми казаха съседите —титаните на мисълта. „Часът ли — колко е?“попитаха, а знаеха, че моите часонвиции трите са откраднати със тяхнотосвенливо съучастие… Тъй достолепни в своетобезвремие — в очакването на дъжда, на чудото —на края на света… Щастливи сигурно!Различни звуци — карта на живота ми(за селото по-късно). Изумява меблагородството изискано на въздуха!Как нежно — той без никакво насилие —не ги поглъща, а приема в себе си,обвива ги в коприната на свояталъчиста тишина… Тях делничновраждебни помежду си — бедни звуци…Това е висша йерархия във действие,от стона до въздишката — до ехото…Ах, как отеква ехото в ушите мина кръгове… В мен — смешния — октомври е.И аз сред бурените в двора ми, сред мощнотонеудържимо войнство на билките —красиви и уханни… Разточително,по кралски пищно пиршество на птиците.…И трябва ли отново да се питам аззащо съм тук! Да — тук! Какъв е смисълана моето присъствие? Ще мога ли?Ще издържа ли да поема цялатабезумна, безобразна оркестрацияна улиците, къщите, градинитес доматите, добитъка с пастирите —печални събеседници на себе си…Пещерните им сечива, домашнитеим духове… Аурата смокинованад думи и над гласове, без никакванадежда и величие… Ще мога лида ги спася във себе си? И трябва ли?Защо? И закъде? Но ти си с въздухана дъното на белите си дробове.Не питай! Гледай как — той — ужасенияизскача през устата ти… Цигарите?Внимавай със цигарите! Ах, ти ли си?Соларий мой (Прекрасна) Стой под слънцето.Да видя сянката ти — легнала на плочите —стрелката й матирана — дванадесетбез пет… Без шест… Секундитеса без значение (Тъй както и епохите).Благодаря. Минаващите цигани ми казаха,изпяха ми по-точно, изтанцуваха,че се отлага края на света… Но време еза обеден аперитив. Щастливи цигани,говореха с конете си. Не питахаза пътя (той бе в тях). И после тръгнахакъм Истанбул — Константинополис… И таябезкрайна и уханна, дълга нощще се сънувам в Лисабон. Защото всички нийсме пътници и щата Равадиновое спирката на бляна и куража — сетната —преди да се превърнеме на корабив последното пристанище…
