така се виждаше отвсякъде. Вървяха последните епизоди на четиричасовия исторически филм за Втората Велика Война. Ту тук, ту там камерата подробно показваше агонията на умиращите.
Дейвид, на който алкохолът бе донесъл желаното облекчение, отново се намръщи. Още няколко пъти викаше бармана, който безпроблемно напълваше чашата и получаваше поредната зелена хартийка. А Дейвид с мрачен вид смучеше уискито.
…Екранът на тривизора се озари с ярка червеникава светлина — избухване на мощен взрив. Някои от зрителите даже застенаха от удоволствие. Раздадоха се оживени одобрителни възгласи — зрелището се понрави на събралите се.
А Дейвид се обърна към посетителите на бара и завика раздразнено:
— Ей, вие, говеда!
Макар малко хора да му обърнаха внимание, но някои от тях бяха направо шокирани.
— Вълнуващо зрелище, уважаеми събутилници, нали? — не преставаше Дейвид. — Да пием за човешката кръв, която винаги е червена и винаги да се лее като река!
На един дъх изпи новата порция алкохол.
— Изобразяването на смъртта винаги е служило за развлечение, а ние само го подведохме под чертата на бизнеса. Сцените на насилие ги добавихме с единствената цел да направим съществуването ви по- интересно. Съзерцаването на раните на другите, масажира кората на вашия главен мозък!
Той рязко се обърна.
Но пред него израсна як юначага с тъпа физиономия. По всичко личеше, че от него лесно нямаше да се отскубне.
— Кого ти наричаш говеда?
Дейвид се разсмя.
— Виждам, че имаш тънък слух. А аз мислех, че алкохолът притъпява всички усещания. Днес хората са говеда, скъпи мой недосетливи дебелако! Танцуват по една свирка, по един мотив — всеобщото унищожение — каза той и се вгледа настойчиво в очите на здравеняка. — Ето ви най-доброто доказателство, че човека наистина е произлязъл от маймуната.
Бабаитът се извърна и с пиян жест посочи екрана.
— Ти ругаеш моята любима програма, друже.
— Нима това е твоята любима програма? — отвърна с престорено изумление Дейвид. — О, Боже, как само не се досетих! И не реагирах както трябваше… Само за миг! Ще се опитам нещо да импровизирам…
Той се завъртя на едно място като дискохвъргач преди да метне уреда и запрати в екрана на тривизора чашата си. Ефектът се оказа поразителен: целта бе поразена! Разлетяха се с трясък стъклени парчета…
Юначагата стисна юмруци и запристъпва към Дейвид.
— Сега ще ми поиграеш ти!
— Какво? Викаш ме на дуел ли? — запита Дейвид. — Е, какво пък, ще се сбием като две маймуни, които се бият не на живот, а на смърт. В края на краищата, може и да пострадаш, когато представяш собствено шоу! Колко е просто: пет чаши и от добрият администратор става артист! каква трансформация! За славата на „Фрости-О“!
Застана с лице към разбития тривизор и отдаде салют сякаш бе римски гладиатор:
— Отиващите на смърт те поздравяват!
После рязко се обърна и стремително удари противника си в челюстта. Но бабаитът устоя и веднага се хвърли на Дейвид. Мигновено около тях се натрупаха жадни за нови развлечения посетители.
Но тогава барманът реши, че е време да се намеси. Направи знак на двама здравеняци, които мятаха безучастно карти в дъното на залата. Те мигновено забравиха играта и умело разтърваха биещите се.
Барманът не притежаваше мъдростта на Соломон, но разбираше от работата си.
— Слабия изхвърлете през главния вход! — нареди той. — Дебелия — да се запознае със задната врата!
Покритите със синини и слава противници се оказаха изтласкани на различни улици. А разочарованите зрители се запровираха през множеството към местата си.
По едното чудо Дейвид се задържа прав и като се обърна изруга с най-мръсните думи, които си спомни, горилата на заведението. Но тя се оказа достатъчно възпитана и пропусна ругателствата край ушите си, сякаш не се отнасяха за нея.
Неочаквано Дейвид усети странен вкус в устата си. като опипа с ръце главата си, откри на челото си дълбока и кървяща рана. Извади носната си кърпа и като се оглеждаше настрани, започна старателно да се изтрива.
След като изгълта бързодействуващата антиалкохолна таблетка започна да идва на себе си. После потърси телекомуникационна кабина. Всяко движение му причиняваше болка. Той не без труд намери кредитната си карта и я напъха в цепнатината на устройството. Докато очакваше отговора на автомата, слушалката с допира си предизвикваше болка в натъртеното рамо.
— Частен номер. Код четири шест две. Моля, кажете номера на абоната — прозвуча в слушалката.
— Седем шест седем четири четири пет три три — каза Дейвид.
Със свободната ръка бе хванал главата си, а лицето му бе изкривено от мъчителна гримаса. Пред него светна екрана, но някак си на черти от ивиците смущения.
Зиг-загите изведнъж изчезнаха и на екрана се появи лицето на чичо Дон Тексас. С обичайната си копринена пижама той стоеше на дивана с чаша мартини в ръка. Някъде „извън кадъра“ се чуваше тиха музика и звънлив женски смях. Общият план рязко се смени с едър: сега се виждаше само главата на Дон Тексас.
— На моят екран, кой знае защо, изображението е неясно. Ти ли си, Дейвид?
— Да. Чичо Дон, слушай, веднага трябва да те видя и да говоря с тебе!
Отдясно в полето на камерата се появи женска ръка с дълги пръсти и тесни лакирани нокти. Чичо Дон плесна ръката и тя изчезна със смях.
— Какво е станало, Дейвид? — запита чичото. — Наред ли ти е ума?
— Работата е спешна, чичо Дон. Аз… Аз мисля да изляза от играта.
Казаното явно направи впечатление на събеседника. Лицето на чичо Дон се изопна и прие загрижен израз.
— Какво? Ти, май наистина си мръднал!
Погледът му се устреми през предаващата камера към племенника и придоби привичната си твърдост.
— Какво ти има на лицето?
Дейвид докосна засъхналите рани на челото си.
— А, това ли, дребна работа. Поспорихме с един тип за достойнствата на днешните тривизорни програми. Критиците във всички времена са били бити.
Чичо Дон изхъмка без особено одобрение.
— Сега можем да те показваме във всяка развлекателна програма. Добре, идвай. Но ако си мислиш, че можеш да ме разиграваш напразно, пази се!
Чичото безшумно окачи слушалката. Дейвид още известно време постоя пред изгасналия екран, преди да излезе от кабината.
В три часа след полунощ от източното крайбрежие духаше студен вятър придружен от силен дъжд. Дейвид усети, че бързо ще се измокри до костите.
Чичо Дон живееше в къща с най-съвременна техника и електроника, която го правеше неуязвим за престъпниците. Дейвид влезе в хола, чиито стени бяха облицовани с дървена ламперия и се спря край чучелото на една разкошна райска птица.
След малко видя, как чичо Дон нежно и същевременно решително извежда от кабинета си едно прелестно младо същество.
