— Е, котенцето ми!…
— Не се тревожи, Шейла! Всичко сам ще уредя с продуцента.
— Хм… Добре. Но някак си е смешно. Аз се надявах…
— Не само ти се надяваше, скъпа моя. Попречиха ни сериозни обстоятелства.
Чичото срещна погледа на Дейвид, който с любопитство наблюдаваше разиграващата се сцена.
— Ха, ти вече си тука! Извинявай, бебче…
Чичо Дон демонстративно целуна Шейла по бузката и младото създание с не особено твърда походка мина край Дейвид в посока изхода.
Дейвид намигна на чичо Дон.
— Здравей, чичко Пухчо!
Дон Тексас внимателно огледа племенника си.
— Ехе-е! Слушай, а правилно ли са те зашили след първата помощ? Влизай, влизай де!
Апартаментите на чичо Дон бяха просторни и разкошни. Той настани Дейвид на ниска маса, на чиято повърхност стояха три метални съда с причудлива форма. Младежът се направи, че не ги вижда.
— Седни тук и си поеми въздух, а аз ще потърся нещо, с което да поправя твоя череп.
Чичото стана, тръгна към овалната врата, но преди да пристъпи прага се обърна.
— Ето тук — показа той съдовете — има ром, водка и отлежало бренди. Налей си това, което ти хареса.
Дейвид предпочете отлежалото питие и след като си напълни чашата, отпи мъничка глътка. Действието на антиалкохолната таблетка, изглежда, вече бе завършило. Той се огледа наоколо.
В чичовия дом всичко беше по-старому. Обстановката бе сътворена в натрапчиви еротични тонове — червено и розово, които съвсем не подхождаха на старинните вехтории като например немиращото се в десния далечен ъгъл писмено бюро от времето на колонизацията на Америка. Повърхността му бе затрупана с купища хартии, до самия му край бе поставен магнетофон за микрокасети, който сякаш бе залепен към тънкия предпазен пластмасов слой.
Скоро чичо Дон се върна с дезинфекционни салфетки и балонче с обезболяваща течност в ръцете си.
— Ето! Намери се нещо.
Чичото се зае да обработва раната на главата на племенника си, като не обръщаше внимание на стоновете и въздишките.
— Преди да изпуснеш богу дух, разкажи ми, какво се е случило? Заради тебе ми се наложи да прекъсна една, е… делова среща.
Дейвид се ухили, но веднага продължи със сериозен тон:
— Дон, откакто родителите ми умряха, ти си като мой баща…
Чичото го прекъсна:
— Ако си дошъл тук да продължиш пиянското си дърдорене, ставай и се измитай, племенико! И ако настигнеш красивото момиче… с което разменяхме мисли… относно една работа, кажи й да се върне…
Дейвид се ухили отново.
— Добре де, Дон. Извинявай. Казах ти вече, че окончателно съм решил да изляза вън от играта.
Дон го заразглежда с остър поглед.
— Ти сериозно ли го казваш? Аз мислех, че просто се правиш на глупак. И при това даже ми се прииска да глътна нещо по-силно.
Той напълни чашата си и седна в дълбокото и меко кресло.
— И така, защо си решил да излезеш от играта? Струва ми се, че сутрешното ти изпълнение на заседанието на управлението, е предизвикано именно от това… После ми се наложи дяволски дълго да уговарям онзи дъртак Мусфейс, а и останалите…
— Дон, никога ли не ти е минавало през главата, че сега по тривизора показват прекалено много сцени на насилие?
— А-а, това ли не ти дава мира! Слушай, Дейвид. Ние само предлагаме на публиката това, което тя иска. Домашните пултове за гласуване, поставени на тривизорите, ни позволява да разберем желанията на зрителите, а ние от своя страна правим всичко възможно, да им обезпечим желаното зрелище. С това е заета цялата ни развлекателна индустрия и така наречените независими компании подготвящи програми за тривизията! Нима ти ще се съгласиш, аудиторията ни да се сведе само до шепата мухлясали консерватори, както това стана в киното? Там сега на практика никой не ходи. Там сега няма живи артисти и нищо интересно не може да се види! Искам да ти обърна внимание на една подробност — продължи чичото. — Как мислиш, защо съвременната тривизия има такъв успех? Както е известно, бе време, когато в ефира вървяха само предавания, записани на лента. Може би ти нещо подобно си въобразяваш?
— Но защо, чичо Дон, е необходимо да се стреля в живи артисти с бойни патрони.
— Преди всичко трябва да помниш — без сянка от усмивка отвърна чичо Дон, — че хората лесно отличават робота от живия човек. Неведнъж е доказано. Тривизията дава във висша степен реалистично зрелище. Нито един робот не може така да се гърчи от болка, като живия усещащ човек. От робота не може да се лее естествено изглеждаща кръв, той не може естествено да плаче, колкото и умело да е програмиран. И когато зрителите гласуват човека да умре… какво пък толкова, налага му се да умре… Какво да се прави! Ние веднага доставяме убитите артисти в специалните реанимационни отделения на клиниките, където в буквалния смисъл ги възкресяват. Процентът на смъртността е така нисък, че дори не стига този при работниците строители. Възможността за такъв риск е спомената във всеки отделен договор. Артистите знаят за това. Нима ти ще се съгласиш конкурентите ни от АйСиСи да вземат връх над нас?
Както винаги Дейвид бе убеден от логиката на чичо си и се усети като изваден от релсите.
— Не… разбира се.
— Разбира се, че не! Хората получават това, което желаят и от което се нуждаят. Известно ли ти е, че от началото на разпространението на тривизията по цял свят, не е регистриран дори и най-незначителен въоръжен конфликт? Защото сега всеки може безопасно за околните да задоволи естествения си стремеж да убива себеподобните си с помощта на собствения тривизор, без да излиза от удобното си жилище. Нима ще се съгласиш, отново да избухват войни? Би ли заменил тривизорните камери за смъртоносни оръдия?
— Не — въздъхна Дейвид и на един дъх пресуши чашата си. — Разбира се, че не!
— Тогава, отлично!
Чичото стисна ръката на Дейвид и го изпрати до вратата.
— Върви си в къщи, вземи силно приспивателно и пийни нещо загряващо, а утре сутринта ще дойдеш навреме, да започнем работата на две нови серии, както обсъждахме. Договорихме ли се?
— Да, естествено.
Те бяха вече на вратата.
— Между другото — изведнъж се сети Дон. — Ти гледа ли вчера предаването „Часът на Слипи Уилямс“?
— Не. Кога да го гледам? Нали се напих?
— Великолепна програма, великолепна! Това момче е актьор по божията милост. Зрителите гласуваха против и него са го изхвърлили. А той накрая влезе в устата на лъва и онзи пукна без въздух! Публиката изпадна в истерия! Коефициентът на смеха надхвърли осемдесет и пет. За съжаление Слипи Уилямс повече го няма. Остана само мокро място. Реставраторите в клиниката нищо не успяха да сторят. Сам си е виновен. Не във всичко беше на висота. Съществува подозрение, че преди представлението са му пробутали някакъв наркотик. Не му провървя на момчето… Това е кухнята на тривизорните шоу. Е, до утре сутринта, скъпи!
Вратата се затвори, но потресеният Дейвид още няколко мига стоя неподвижно.
Масата на Дейвид бе затрупана с книжа. Едва бе хванал някаква папка с ръка и зазвъня сигнал и от скрит отвор на повърхността се подаде миниатюрен микрофон.
— Какво има, мис Ли?
— Дойде чичо ви, мистър Тексас. Придружава го една млада особа.
