В този миг забеляза, че Ориъл скоро ще получи истеричен припадък. Той я хвана за ръка.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, Ориъл.
Тя заплака и се прилепи с цялото си тяло до него. Прегърнаха се, но не беше така както преди, съвсем не беше.
Светлината в кабинета помръкна и очите на костенурката потъмняха.
В огромното здание на компанията СБС имаше сто и шестдесет етажа и петнадесет спомагателни нива, без да се броят паркингите за колите. Само хората, вземащи решения, в това число и ръководителите на компанията, бяха разположени на няколко етажа. Дейвид разговаря за съдбата на Ориъл с повечето от тях. Молеше ги. Изричаше солидни доводи и ласкаеше. Заплашваше и обещаваше. Често се впускаше в отчаяни спорове със събеседниците си.
В края на краищата стигна до последната инстанция, която му беше позната — до Дон Тексас. Без да се надява на особен успех, той дълго убеждаваше скъпия си роднина да помогне на Ориъл.
— Но защо, Дон, защо? Защо да не можеш нищо да направиш? Нима е така трудно? Нали става дума само за една артистка? Ти се досещаш, знаеш, какво ще стане, ако оценките на зрителите не станат по- стабилни. И ако ръководството на СБС реши да я замени?
Чичо Дон търпеливо изслуша доводите на племенника си. На него, като на роднина, му се позволяваше и прощаваше много. Сега чичото му съчувствуваше, но не тръгна към никакви отстъпки.
— И дума да не става — каза той твърдо. — Не защото е изпълнителка на главната роля. А договорът не може да се промени. Принципът е такъв. Разбери, създаде ли се прецедент, става опасно. Ако можеше нещо да се направи, сам бих се заел. Но никак не ми се ще да стана като онзи библейски козел… И ти не би се съгласил…
На чичо Дон нервно се разтрепераха рамената.
— Значи, никаква надежда? — въздъхна Дейвид и се облегна мрачно на креслото.
— Е, защо пък никаква! — бодро възрази чичото. — Те ще наемат още една артистка. Така се постъпва по принцип. ако в течение на близките две-три седмици гласуването на зрителите бъде благоприятно, Ориъл ще бъде свободна от задълженията на договора още преди края на сезона. Не го приемай толкова близо до сърцето си и не се разстройвай напразно. За съжаление и днес на много хора им се налага да гладуват.
Дейвид приемаше в къщи гости — сестра си с мъжа и децата. Апартаментът му бе комфортен, макар че при тези доходи на собственика можеше да бъде още по-разкошен. Нежната светлина в гостната показваше облицовката на стените от гравирано естествено дърво. Дейвид разговаряше с мъжа на сестра си — Ник, млад човек на неговата възраст. А сестра му Уили бе много миловидна и в известна степен стеснителна дори с брат си.
— Извинявайте, трябва да тръгваме, скъпа — каза Ник и погледна часовника си. — На децата им е време да лягат. А аз утре заминавам за Мадрид.
Той понечи да стане.
— Почакай, Ник — спря го Дейвид. — Сега ще повикам децата.
В спалнята, също с дървена ламперия, племениците на Дейвид, близначетата Джейми и Джоджи на седем години, седяха на кревата и бяха впили очи в екрана на тривизора.
Дейвид неволно погледна на огромния встроен в стената екран. По някоя от допълнителните програми показваха нов детски филм от популярните серии за приключенията на супермена, който извършваше необикновени подвизи в двубоите си със силите на злото.
— Деца — приближи се Дейвид до близначетата и ги прегърна през раменете. — Време е да си тръгвате!
— О-ле-ле! Рано е, чичо Дейвид!
— Моля те, чичо Дейвид, още една минута — помоли се Джодш и махна падналите къдри от челото си. — Остава ни само да гласуваме!
— Добре — съгласи се Дейвид и хвърли поглед на часовника си. — Но само една минута.
Децата отново жадно загледаха екрана.
Широкоформатната камера подробно показваше обагрените с обилно пролятата кръв развалени на вражеския замък. Суперменът, до който без видими усилия летеше вярното му куче, се понесе към хоризонта съпровождан от ликуващите акорди на химна на компанията „Фрости-О“. Започнаха да пламтят цифри — зрителите даваха оценка на новия филм.
— Е, това е всичко…
— Благодарим ти, чичо Дейвид!
Децата скочиха от кревата и изтичаха в гостната. Дейвид тръгна след тях и нещо се замисли.
Ник и Уила, облечени вече в палтата си, чакаха децата си до вратата, А те шумно се суетяха, докато възрастните ги обличаха.
— Лека нощ, Ник — Дейвид му протегна ръка. — Приятно пътуване и успех в работите в Мадрид! Ако срещнеш там спортния коментатор Ектор Родригес от БСС, предай му поздрав от мен.
— Непременно. Благодаря за приятната вечер!
Всички тръгнаха към асансьора. Децата заразмахваха за довиждане ръцете си и звънко викаха. Но щом клетката с живия си товар тръгна надолу, Дейвид с нетърпеливо движение затвори вратата. На лицето му имаше усмивка.
Кухненският автомат снесе голяма чаша студена бира и няколко сандвича, направени по специална рецепта. Той ги нареди на една табла и отиде в спалнята. После включи тривизора, съблече се и легна. Леглото веднага зае най-удобната за тялото форма. Дейвид на един дъх поизпразни чашата и се зае да превключва различните канали на тривизора.
Така се разхожда по каналите до края, после спря и започна да натиска копчетата в обратен ред, докато не стигна програмата, която в началото бе пропуснал.
На екрана с диви вопли се мяташе полугола девойка, която двама души със свиреп вид мъкнеха надолу по стъпалата на каменна стълба.
Дейвид замря с чаша в ръката. В момичето неочаквано позна Ориъл. Стражите вкараха девойката в тясна килия, метнаха я на дървена маса и я завързаха с кожени ремъци. По стените бяха закачени разнообразни средновековни средства за изтезания. Операторът с явно удоволствие ги показваше в едър план, а дикторът зад кадъра обясняваше, как в древността са били използувани. После се появи гол човек с превръзка на бедрата, по която просвятваха скъпоценни камъни. Мускулите му просто танцуваха. Това беше палачът. Той спря до огнището и с къс железен прът се зае да разбърква пламтящите въглени. Ориъл се замята в неразиграна истерия.
…На екрана се появи млада и бойка брюнетка с дежурната усмивка, така добре позната на публиката. Зад нея, близо до разголеното й ляво рамо се появи картата на Северна Америка. Говорителката започна напевно да произнася:
— И така, уважаеми зрители, настъпва решаващата минута! Нашата красавица — тайният агент на Джейд Грийн — е хваната в плен и отказва да издаде на жестокия диктатор, генералисимус Бор, мястото на щаба на борците от съпротивата. От вас, драги зрители, зависи съдбата й! Ще успее ли агентът Марк Крег, заедно с въстаниците, да спаси красавицата Джейд от ужасната смърт?…
На това място операторът съвсем навреме показа в едър план лицето на Ориъл, по което като потоци се стичаха сълзите.
— …или жестокият диктатор и служителите му, ще успеят да измъкнат от нея нужните им сведения? Ако желаете Джейд да бъде спасена, моля, натиснете първия бутон на тривизора ви — цветът му е червен. Ако желаете генералисимус Бор и хората му да постигнат успех в безчестната си игра, натиснете зеления бутон — номер две. Изборът е ваш, приятели мои!
Дейвид, без да мигне, гледаше на екрана. Лицето му беше безстрастно. После бавно обърна погледа си към розовата кутия до кревата. В полумрака той не различаваше добре двата бутона, показващи се над
