— Поканете ги да влязат.
Микрофонът изчезна, а Дейвид се зае разгръща небрежно папката.
— Привет, Дейвид!
— Какво ти става, май отрано са ти подпалили задника? — не бе много приветлив Дейвид, като не вдигна глава от папката.
— Струва ми се, че намерих момиче за ролята на главната героиня от новия ни шпионски цикъл. Запознай се: Ориъл Ванити.
Дейвид вдигна глава.
Момичето пред него имаше лице на мадона и приказна фигура. В рамките на дългите червеникави коси бе застинало най-невинното изражение на света. Дейвид се загледа в нея и не стана веднага.
— Разбирам те, момчето ми — каза чичо Дон. — Външността на нашето детенце накара доста хора да загубят дар слово.
— Здравейте, мистър Тексас. — Момичето протегна ръка.
Дейвид я стисна и едва сега дойде на себе си.
— Добър ден, радвам се да ви видя.
Чичо Дон наблюдаваше сцената с нескривано удоволствие.
— Ето какво, млади хора, оставам ви двамата сами. Така по-добре ще се опознаете. Не я дръж прекалено дълго за ръката, Дейвид, след половин час тя трябва да бъде на пробните снимки.
Младежът покани с жест Ориъл да седне.
— Заповядайте.
— Благодаря — каза Ориъл и седна в клеслото.
Последва пауза.
— Известно ли ви е, защо чичо ми ви доведе при мен?
— Той каза, че вие отговаряте за договорите с артистите, които ще са заети в новата серия… Дейвид.
— Така е. Между другото… — Той започна да се рови в едно от чекмеджетата на масата, но постепенно движенията му се забавяха, докато накрая вдигна поглед в Ориъл.
— Слушам ви… — подкани го тя усмихната.
— Довечера свободна ли сте?
Тя кимна утвърдително с глава.
— Да? прекрасно! Иска ми се ние да обсъдим с вас някой точки от договора. Какво ще кажете, ако вечеряме заедно?
Ориъл се наведе напред и кокетливо се усмихна.
— С удоволствие.
— Да кажем, в седем и половина?
— Може, свободна съм. Мисля, че ще стане добре…
В светлината на нощната лампа фигурата на Дейвид едва се забелязваше. Лежеше на гръб в първородната си голота. Притежаваше прекрасно атлетическо телосложение, макар трудно можеше да си съперничи със Зевс. Погледът му блуждаеше по украшенията на тавана.
— Колко е часът? — запита той изведнъж.
До него се размърда полузаспалата Афродита и разтърси огненочервените си къдри.
— Хм, какво значение има?
— Важно е.
— Какво по-важно има от това, че сме заедно? — с разиграно неудоволствие възрази Афродита.
— Не, наистина няма. Но ако утре твоят договор не бъде подписан, гилдията е в правото си да поиска, на пробните снимки да поканим друга артистка. Независимо, че вчерашната проба мина добре.
— Ти май се съмняваш в интуицията ми? — засмя се Ориъл. — Вчера цялата снимачна група така се въртеше около мене, че лещите им се изпотиха от усърдие и стана нужно да направят втори дубъл.
Дейвид поглади косите й, но погледът му продължаваше да се рее в пространството.
— Разбери, в наши дни договорът за участие в един сериал е нещо необикновено сериозно. Документът може да се сравни само със средновековните договори, поставящи слугите в робска зависимост от стопаните.
— О, престани със своите договори, по-добре ме прегърни!
— Ориъл, не мога да ти позволя да подпишеш такъв договор — каза Дейвид и се освободи от нежните прегръдки.
— И защо не? — предизвикателно възкликна Ориъл. — Ти знаеш, че не можеш да ме спреш!
— Дявол да те вземе! — избухна Дейвид. — Ти понятие си нямаш, какви мъки трябва да изпитваш, ако подпишеш такъв договор! Ще съжаляваш, че не си си продала душата на дявола!
— Чуй! — твърдо каза Ориъл. — Прекрасно разбирам, на какво отивам. Но договорът е само за три години. Когато изтече, аз излизам от играта, като съм заработила толкова много пари, че и до края на живота си няма да ги изхарча. Не съм от страхливите. Според мен, ти повече се страхуваш, отколкото аз.
— Защо всъщност се влюбих в тебе? — възкликна отчаян Дейвид.
— Мили… — нежно каза Ориъл и се наведе над него.
— Не мога да ти позволя това, Ориъл, нека направим нещо друго… Почакай за миг!
— Тик-так, тик-так! Готово! Мигът мина…
Дейвид измъкна краката си от постелята, спусна ги на пода и се зае да рови в чекмеджето на нощната масичка. Извади някакви листа и касета с лента… Накрая намери нужната бланка и започна енергично да я попълва.
Ориъл се повдигна на лакти и с интерес го наблюдаваше.
— Какво си намислил?
Дейвид продължи да пише без да спира, като запълваше графа след графа. На последния ред наведе глава настрани и се замисли.
— Готово. Съставих договора, наистина, не така внимателно, както бих искал, но това не е най- важното.
Той остави листа настрана и се обърна към Ориъл.
— Направих един краткосрочен договор, в който, така да се каже, оставих вратичка за отстъпление. Формулировките не са така твърди и безкомпромисни, както е прието при нас. Ако режисьорът или сценаристът поискат да направят някакви промени в сценария, които не ти харесват, ти, благодарение на тези уговорки, винаги можеш да се откажеш.
— О, Дейвид, колко си загрижен за мене, колко си внимателен! Ти за всичко си помислил: дори бланките за договорите винаги са ти под ръка, в онова чекмедже, нали? Това се казва делови мъж!
Дейвид изведнъж се сепна и взе още нещо да вписва в договора. Като пробяга с очи по документа за последен път, той го връчи на Ориъл.
— Вземи! Даваш този лист хартия на председателя на комисията, който утре ще ръководи символичния ритуал за оковаване в окови на артистите. Той сигурно няма и да помисли, да го чете предварително, а когато го подпишат, ще бъде късно да се правят някакви изменения.
Ориъл грациозно пое договора, хвърли му небрежен поглед и го постави настрана. Ръцете й се обвиха около шията на Дейвид.
В залата, където заседаваше съветът на управлението, беше сравнително спокойно. От времето на последните дебати никой от членовете му външно не беше се изменил. Атмосферата бе по-скоро на светски прием: някои жени бяха облечени във вечерни тоалети, а мъжете — в отлично изработени костюми. Във въздуха гъст и силен тютюнев дим изписваше причудливи пръстени, въпреки противодействието на
