лагерите, докато той и Коулман не измислят приемливо решение. Второто, което поиска, в момента се намираше пред него. Корабът на американските ВМС „Бело Ууд“ пореше вълните на филипинско море с дванайсет възела. Масивните перки на двигателите оставяха бяла диря, която се виждаше докъдето поглед стига. Корабите за охрана и поддръжка бяха обкръжили вертолетоносача във формата на диамант, простираща се километри. От изток се задаваха буреносни облаци. Рап първо наруга лошото време, но после му хрумна, че може да им е от полза.
Филипинският хеликоптер се приземи на широката палубна писта на „Бело Ууд“. Мич Рап изскочи навън като куршум и се насочи към огромната надстройка на командния пункт. Доста кораби беше обходил и знаеше кое къде да намери. Когато приближи кулата, един военноморски лейтенант му протегна ръка.
— Здравейте, господин Рап. Аз съм лейтенант Джаксън. Дяволски се радвам да се запозная с вас.
Офицерът стисна силно и ентусиазирано дланта му. Дори и да я нямаше значката-тризъбец на зелената униформа, Мич пак щеше да разбере, че мъжът с атлетичната фигура, дългата коса и брадичката е тюлен.
— Точно вас търсех, лейтенант.
Джаксън се ухили. Като повечето си колеги и той знаеше много добре кой е Мич Рап. Появата му на „Бело Ууд“ беше добър знак.
— Имам заповед да ви заведа право при капитана.
Джаксън влезе в кулата и Рап го последва.
Двамата се качиха по металните стълби няколко етажа по-нагоре, след което минаха през един тесен коридор. Спряха пред сива врата с табелка КАПИТАН ФОРЕСТЪР.
Джаксън почука на вратата и изчака разрешение да влязат. Отвътре отговориха почти веднага.
Джаксън козирува.
— Господин Рап се явява по ваше желание, господин капитан.
Капитан Шъруин Форестър остави настрана книгата, която четеше. Висок над два метра, Форестър изглеждаше като гигант в тесните пространства на кораба. Таванът беше на сантиметри от темето му.
— Благодаря ви, лейтенант, свободен сте. — Форестър прекоси кабинета си и огледа госта. После се усмихна широко и се обърна към Рап: — Е, господин Рап, днес ми бе за първи път. Никога досега не ми се е обаждал лично председателят на Обединеното командване. Не и докато съм бил в морето.
Рап също се усмихна. Имаше нещо, което веднага го накара да хареса Форестър.
— Това хубаво ли е, или лошо, сър?
Форестър помисли секунда.
— Не обичам да стоя със скръстени ръце и да не правя нищо. Особено след случилото се снощи. Мога само да предположа, че щом човек с вашата репутация идва на кораба ми така ненадейно, значи е за добро.
Рап кимна. Изглежда, Форестър беше истински воин, а не някой бюрократ, правещ се на офицер.
— И аз мисля, че ще ви хареса това, което съм ви приготвил.
— Добре, тогава да поседнем. — Капитанът го заведе при едно канапе с четири фотьойла около него. Апартаментът не беше много голям, но за кораб си беше направо огромен. Форестър и Джаксън седнаха на канапето, а Рап се разположи срещу тях във фотьойла.
— Та, господин Рап — Форестър кръстоса дългите си крака — какво ви води насам, толкова далеч от дома?
Рап вече беше обмислил нещата предварително. Денят щеше да е тежък и за да успее, тези двама мъже трябваше да дадат всичко от себе си. Дълго беше работил в среда, в която всички бяха обсебени от мания за тайни, но така и не свикна с някои техни правила. Да, някои планове наистина трябва да се пазят в тайна, но по-добре беше военните на терена да са наясно със ставащото.
Според Рап случаят в момента беше точно такъв, а и едва ли щеше да изтече информация от двамата морски офицери. Те патрулираха вече повече от месец и споменът за семейство Андерсън още беше пресен в главите ми. Освен това бяха загинали техни бойни другари. На тях можеше да им се вярва.
— Това, което ще ви кажа, не бива да излиза оттук. Дори една дума автоматично слага край на кариерата ви. Достатъчно ли съм ясен? — Двамата кимнаха. — Добре. — Мич се обърна към Форестър: — Тюлените, които закарахте на брега преди няколко нощи и които попаднаха в засада… тяхната мисия беше провалена от изтекла информация. Изтекла на много високо ниво.
След дълга пауза Форестър попита:
— Откъде?
— От Държавния департамент. Скоро медиите ще огласят фактите. Помощник-държавният секретар Аманда Петри присъства на брифинга на Съвета за национална сигурност за операцията. Изрично й беше казано да не споделя информацията за спасяването на заложниците с никого, включително и с посолството в Манила. Когато измъкнехме семейство Андерсън, сами щяхме да съобщим на филипинското правителство. Дори и да се възпротивяха — Рап сви рамене, — нашата позиция беше достатъчно твърда. Американците са държани като заложници вече шест месеца, а те досега не си помръднаха пръста да ги освободят. Дори разкрихме, че са спъвали усилията ни за освобождаването им. — „Спъвали“ беше меко казано. — След като нашите момчета попаднаха в засада, директорът Кенеди започна разследване. Изглежда, е имала хора, които са следели как се развиват нещата тук. Това, което открихме, хич няма да ви хареса. Малко преди спасителната операция Аманда Петри е изпратила електронно писмо до посланик Кокс в Манила. В мейла тя е описала плана на мисията. На свой ред посланик Кокс е предал информацията на човек от филипинското правителство.
— На кого? — попита Джаксън.
— Не мога да ви кажа.
— Не можете или не искате?
— Не искам. Няма значение. Сега да преминем към най-интересната част. Срещали ли сте се с генерал Моро?
Форестър поклати глава, а Джаксън отвърна:
— Няколко пъти.
— Какво мислиш за него?
— Според мен той нещо ни е сърдит — на мен и моите момчета. Има ни зъб за нещо.
— Да — съгласи се Рап. — А може би не иска американците да се разхождат из малкия му остров?
— Да, а освен това винаги се опитва да докаже, че неговите бойци са по-добри от нас.
— Наистина ли е така?
Джаксън се изсмя.
— Как ли пък не!
На Рап подобен отговор му прозвуча самохвално и горделиво.
— По-конкретно, ако обичаш. Как са в стрелбата и в действията в джунглите? Каква е дисциплината им?
— Бяха изключително дисциплинирани. В това отношение Моро беше истински садист. Бяха в страхотна форма. Можеха лесно да се справят с дългите преходи, носейки на гърба си големи раници. Никой от тях не се осмели да хленчи или дори да изпъшка. Но те стрелят много по-малко от нашите екипи.
Това беше важна информация.
— А в джунглата как се държаха? Добри следотърсачи ли бяха?
— Интересно е, че ми задавате подобен въпрос — отвърна Джаксън. — Бяха страхотни следотърсачи. Можеха да открият и игла в джунглата. Бяха по-добри от нас, с изключение може би на един от моите.
— Какво му е толкова интересното на въпроса?
— Ами щом са толкова добри следотърсачи, защо досега не са попаднали на дирите на семейство Андерсън? Няколко пъти се натъквахме на лагери, които очевидно бяха опразнени от терористите в последния момент. Тогава настоявах хората на Моро да ги натиснат и подгонят, но те винаги намираха някакво оправдание, че трябва да останем по местата си. Поне час седяха до радиостанцията и чакаха заповед, докато разузнавачите се разпръсваха из джунглата и търсеха следите на бунтовниците.
— Опитахте ли се да ги преследвате сами?
— Разбира се. Моро побесня. Дори се качи на хеликоптера и дойде при нас. Навика ми се пред моите и неговите хора, а после се свърза с моя командващ офицер в Гуам и му се разкрещя и на него. Накрая
