И двамата се затичаха.
Умът на Барбоза препускаше бясно и полковникът вече се питаше дали мистериозният американец не знае повече, отколкото показва. Но въпросите щяха да почакат. Наистина там някъде горе имаше снайперист. А нищо не караше кожата на професионалния воин да настръхва така, както мисълта за промъкващ се в опасна близост вражески стрелец. Барбоза беше участвал в истински сражения достатъчно пъти, за да знае, че неподвижната мишена е по-лесна за поразяване от движещата се. Затова се нахвърли върху шокирания лейтенант:
— Прикрий се, глупак такъв! По нас стреля снайперист!
Рап изтича покрай трупа на Моро и му хвърли бърз поглед, за да е сигурен, че мисията е приключила. Доказателството беше потресаващо. Цялата тилна част на генералската глава липсваше. Мич продължи да тича покрай палатките. Не чувстваше нищо друго освен удовлетворение. Моро беше предал страната си, военния си мундир и най-близкия съюзник на страната си. Беше пролял американска кръв, за да задоволи собствения си егоизъм. Сега обаче лежеше в локва кръв. Сам си беше избрал измамно лесната пътека.
ГЛАВА 29
Дейвид беше мислил много за този момент, докато го караха из Западния бряг. Обърна се леко настрани в кожената седалка на колата. Така можеше по-лесно да извади ножа, скрит в подметката на дясната му обувка.
— Къде е Хасан? — настоя Атва.
Дейвид се намръщи.
— Искам да знаеш, че не съм го желал аз. Той ме провокира. Аз само реагирах и отвърнах. Не му стигна акълът да разбере, че не може да ми посяга.
— Попитах те къде е той! — рязко повтори Атва.
Пръстите на Дейвид напипаха часовника на китката му.
— Последния път, когато го видях, лежеше на земята в безсъзнание. Но не беше сериозно ударен.
— Как? Защо?
— Аз го направих. — Дейвид започна да натиска бутоните на часовника в уговорената последователност. Когато натисна и последния, затвори очи и наведе глава, сякаш се срамуваше от постъпката си.
Експлозията свари Атва неподготвен.
Докато към бронираните стъкла на мерцедеса се носеха стотици осколки, Дейвид бръкна с палец в подметката и отвори тайното скривалище. Умело извади малко сгъваемо острие. Преди Атва да разбере какво става, Дейвид го притисна към страничната стена на колата. Острият като бръснач нож с дълго осем сантиметра острие преряза вратната вена на жертвата. От раната рукна кръв и опръска лицето на Дейвид. Атва се хвана за гърлото, за да спре кръвта, шуртяща от дясната страна, но в същото време Дейвид замахна и сряза вената от другата страна на врата.
Оттам бликна нов фонтан кръв и оплиска стъклото.
Главният директор на МОСАД скочи от стола си. Наведе се над бюрото и трескаво впери поглед в големия екран. Притвори очи и се опита да разгадае кои са двамата мъже, току-що излезли от къщата. Можеше да се закълне, че единият е Джабрил Хатаби, другият също му беше познат отнякъде. Но преди да ги е разпознал, двамата се скриха от погледа му на задната седалка на паркирана близо до къщата кола. Фридман, намръщен и напрегнат, се обърна към генерала от лявата си страна и кресна:
— Стреляйте по тази кола!
После отново насочи вниманието си към паркираната кола. Докато се чудеше дали автомобилът ще потегли, или не, го заслепи ярък блясък.
Директорът на МОСАД веднага разбра какво се е случило. В залата се възцари суматоха, всички заговориха едновременно.
Фридман отново се обърна към генерала:
— Дайте на „Апачи“-те зелена светлина.
— Ами колата?
На екрана не се виждаше нищо друго освен кълбо пламъци и прах. Сигурен беше, че единият от влезлите в колата е бил Джабрил Хатаби. Досещаше се кой е бил и вторият.
— Унищожете колата — отвърна без колебание Фридман.
Аналитикът от другата му страна се изправи и се намеси:
— Ами агентът ни? Убеден съм, че е в колата.
— Чухте заповедта ми — пренебрегна думите му Фридман.
Бен Фридман нямаше да се съсипе от мъка по загиналия Джабрил Хатаби.
Дейвид изскочи от мерцедеса и се озова сред облак прах. От прашинките бетон и кордит му залютя на очите и той ги затвори. Трудно беше и да се диша. Той вдигна тениската си пред носа и устата си.
След като си пое въздух, той отново се пъхна в колата, извади оттам трупа на Атва и го измъкна на улицата. Дейвид не виждаше почти нищо, на няколко пъти едва не се препъна. Отляво се забелязваха няколко големи огнища на пожара. Преди минути там се намираше къщата. Стъпи върху нещо меко. Огледа го отблизо и разбра, че това е един от пазачите, които стояха пред вратата.
Остави Атва до пазача и тръгна по улицата. Според сделката му с Фридман Дейвид трябваше да чака пристигането на Израелските сили за отбрана и да се остави да го арестуват. Запита се колко ли време ще им отнеме да се доберат дотук през блокадите. Тогава чу ужасен звук, подобен на писък, и инстинктивно се хвърли на земята.
ГЛАВА 30
Хеликоптерът на филипинската армия се приближи към Амфибийната група в готовност от запад. По средата на морската формация се намираше застрашителният десантен вертолетоносач „Бело Ууд“. Рап с нетърпение чакаше машината да кацне. Денят беше започнал с неприятности, но накрая всичко се оправи. И точно когато всичко си тръгна по плана, го сюрпризираха. Малко повече от час след като генерал Моро беше ликвидиран, се обади Коулман и докладва нещо много интересно. Първоначално реагира на новината за семейство Андерсън като на манна небесна, но после съзря проблема.
Филипинските Специални части се бяха разбеснели след смъртта на командира си. Точно както Рап и се надяваше да стане. Подразделение от над двеста души се приготви за истинска война. Два антиснайперистки екипа бяха разпратени из района с надеждата да открият някакви следи, докато полковник Барбоза пое командването на лагера и се приготви за изпращането на допълнителни патрули. Мъжете искаха кръв.
Рап наблюдаваше загрижено приготовленията. Вътрешно беше доволен. Всичко, изглежда, вървеше по план. Групата от филипинските Специални части щеше да преследва „Абу Саяф“, в Манила генерал Ризал щеше да настоява американските военни да се присъединят към лова на терористи. И при съвместната акция щяха да открият Андерсънови, да ги спасят и веднъж завинаги да приключат с „Абу Саяф“.
Коулман обаче промени всичко това, когато му се обади да му съобщи какво е видял на острова. И му каза, че лагерът на „Абу Саяф“ се намира само на шест километра и половина от лагера на филипинските части. Първоначалният план беше Коулман и екипът му да се придвижат към брега и оттам да се доберат до точката на изтегляне с плуване. Но този план вече не беше актуален. Коулман не искаше да губи контакта с Андерсънови и Рап беше съгласен с него.
И сега трябваше да се изправят срещу група побеснели филипински командоси, които жадуваха за мъст. Четирима американски тайни агенти се бяха оказали между чука и наковалнята.
Ако двата противника се сблъскаха, неминуемо щеше да се стигне до клане, в което шансовете на семейство Андерсън нямаше да са никак големи. Рап трябваше да обуздае гнева на филипинците.
Той вдигна телефона и набра Айрини. В Ленгли денят преваляше. Рап поиска две неща. Първото беше Кенеди да накара генерал Флъд да притисне генерал Ризал и филипинците да задържат войските си в
