— Как, по дяволите, разбра, че тази е палатката на генерал Моро?
— Някой е бил достатъчно тъп да сложи табелка с името и чина му.
— Майтапиш се!
— Не. Погледни. — Уикър му подаде бинокъла.
Бившият командир на тюлените бързо огледа лагера.
— Това е едно от най-глупавите неща, които съм виждал!
Уикър се съгласи.
В същото време провери с мерника няколко точки, в които можеше да са се укрили вражески снайперисти. По природа си беше предпазлив, но също така и доста уверен в действията си.
Тази група на филипинските специални части, изглежда, не беше особено опитна. Като се започнеше с табелката пред палатката на генерала и се свършеше с липсата на охрана по периметъра, цялата работа му се стори много нескопосана. Едва ли бяха разположили антиснайперистки екип. Допълнително в негова полза беше и разстоянието, от което щеше да стреля. Хората, които можеха да улучат главата на жертвата си от такава дистанция, се брояха на пръсти в целия свят. Ако наоколо все пак имаше антиснайперисти, те щяха да покриват района в радиус от петстотин метра, плюс-минус сто. Уикър се намираше много по-далеч. И нарушаваше доста от собствените си правила.
Бяха пристигнали след изгрев-слънце и той беше заел позиция, без да си облече специалния снайперистки костюм.
Покрит с мрежа и парчета зебло с различна форма и разцветки на зеленото, снайперисткият костюм му позволяваше напълно да се слее с терена. При достатъчно време той щеше да добави към костюма и стръкчета и листа от естествената растителност, като по този начин щеше буквално да стане невидим и за най-тренираните очи.
— Какво мислиш? — попита Коулман.
— Мисля, че тия момчета изобщо не се притесняват, че могат да ги нападнат.
— Можеш ли да произведеш изстрела?
Уикър насочи мерника към палатката на генерала. Кръстчето се спря точно върху главата на полковника. Младият мъж вдигна поглед от окуляра и се обърна към изгряващото слънце. На хоризонта се трупаха дъждовни облаци. Поне засега времето беше приемливо. Още нямаше вятър, но скоро всичко щеше да се промени.
Уикър отново погледна през мерника.
— Кажи му, че ще се справя.
Коулман, който още дишаше тежко, се възхити на хладнокръвното и спокойно поведение на снайпериста. После извади спътниковия телефон от джоба на бедрото си, набра номера и зачака.
ГЛАВА 27
Главният директор на МОСАД се наведе напред и се вгледа в един от големите екрани. На него се виждаше част от жилищен квартал — един от най-опасните в цял Израел. Аналитикът от дясната му страна говореше с приглушен тон:
— Обърнете внимание на блокадите. — С лазерна показалка служителят обозначи трите улици, от които можеше да се влезе в квартала на хълма. — Вижте и четиримата мъже на този покрив ето тук.
— Наблюдателни постове? — попита Фридман.
— И не само. — Мъжът каза нещо в микрофона и картината се увеличи. — Почти съм сигурен, че двама от тези са въоръжени с РПГ.
Фридман погледна зърнистия образ в черно, зелено и бяло. Картината беше заснета от камерата в търбуха на специално модифициран турбовитлов самолет с четири двигателя ДХЦ 7. Част от военните помощи, изпращани от Съединените щати, самолетът беше оборудван с Високоинтегрирана система за наблюдение и разузнаване, или ВИСНР. Летателният апарат беше проектиран да дава едновременно и визуално изображение, и радиолокационно разузнаване в реално време.
Мъжете с реактивните гранатомети на покрива не бяха нещо неочаквано. Веднага след инцидента със сваления американски хеликоптер „Блек Хоук“ в Сомалия през 1993 г. всеки терорист в Близкия изток разбра колко лесно се свалят винтокрилите машини с подобно оръжие. Поради тази и още няколко други причини Фридман беше наредил да изпратят група командоси. Имаше и други, много по-малко рисковани начини да се свърши работата.
Фридман премести погледа си върху един от другите големи екрани. На него се виждаше Хеброн от птичи поглед. В центъра една лазерна точка маркираше колата, която се движеше с голяма скорост по посока на квартал, който те вече бяха идентифицирали. Изглежда, планът му щеше да проработи.
Изведнъж автомобилът спря при една блокада, която не бяха забелязали. Мъжът вдясно от Фридман отново каза нещо в микрофона си и камерата се фокусира върху обекта. Всички в залата напрегнато наблюдаваха как няколко души слизат от колата. Един от тях отиде до багажника и сложи два предмета върху него. Другите го наобиколиха.
— Дайте ми пълно увеличение на багажника — излая Фридман.
Минаха няколко напрегнати секунди и заповедта беше изпълнена. Изглежда, двете куфарчета все още бяха на мястото си. Фридман видя как ги затвориха. Промърмори нещо неразбираемо и примигна.
Мъжът с куфарчетата беше отведен в един микробус. Камерата последва буса, който се запровира из тесните улици. Електронен часовник над стената от телевизори започна петминутно обратно отброяване. До две минути и двайсет и осем секунди предавателят щеше да изпрати потвърждение на координатите на куфарчетата. После чакането щеше да свърши.
В следващия миг и четирите екрана показаха една картина — в центъра се виждаше къщата, която ги интересуваше. Фридман наблюдаваше как микробусът с неговото оръдие на възмездието спря точно пред целта. Повече потвърждения не му бяха необходими. Той се обърна към генерала от лявата си страна и кимна.
Кръжащи на височина сто и петдесет метра, над покрайнините на Хеброн дебнеха две от най- ефикасните машини за убиване, направени от човешка ръка. Или по-точно — от американската корпорация „Боинг“. Хеликоптерът „АХ 64Д Апачи Лонгбоу“ нямаше равен на себе си. Неговата радарна система за прехващане на цели позволяваше едновременното следене и унищожаване до 125 цели за броени секунди. Още по-впечатляваща беше способността на тази система да означава шестнайсет от най-опасните обекти и да изстрелва по тях ракетите с лазерно насочване „Хелфайър“, известни като „стреляй и забрави за тях“, или ракетите „въздух-въздух“ „АИМ 9 Сайдуиндър“. „Апачи Лонгбоу“ е най-модерният и усъвършенстван щурмови хеликоптер в света, а според някои — и най-добрият летателен апарат изобщо.
Двете „птици“ стояха в готовност от трийсет и шест минути и търпеливо чакаха заповедите. Бяха излетели от летището в Негев и взели курс на север, избягвайки градовете и големите магистрали. Хеликоптерите, чакали допреди тях, се бяха върнали в базата си за презареждане с гориво.
Двете машини летяха на осем километра от Хеброн с изключени навигационни светлини. Всеки от хеликоптерите беше подготвен за многоролева задача. Те носеха по осем ракети „Хелфайър“, трийсет и осем неуправляеми седемдесетмилиметрови ракети „Хидра“ и по хиляда и двеста трийсетмилиметрови снаряди за бордовите оръдия.
Хеликоптерите „Апачи“ надминават аналозите си не по огнева мощ. Съществуват конкурентни модели, които разполагат с двойно по-голяма огнева мощ. „Апачи Лонгбоу“ се отличава със своята прецизност, стабилност и маневреност. Това е щурмова машина за действия при всякакви климатични условия, проектирана да поразява най-разнообразни цели.
„Апачи“ са замислени като унищожители на танкове, но проектът се оказва толкова успешен, че задачите на машината биват разширени. В началото на войната в Персийския залив през 1991 г. именно „Апачи“-те дадоха първите изстрели. Водени от хеликоптери „Пейв Лоу“, те се промъкнаха на територията на Ирак на малка височина, което не позволи на вражеските радари да ги засекат. С помощта на антирадарни ракети „Сайдарм“ хеликоптерите пробиха огромна дупка в иракската система за противовъздушна отбрана. През тази дупка влетяха стотици изтребители и бомбардировачи на силите на коалицията. За броени часове буквално цялата иракска ПВО беше извадена от строя.
И това се беше случило преди повече от десет години. Оттогава „Апачи“-те бяха напълно
