— Ако не се натъкнем на никого, най-много два часа, може и по-малко.
— Ще ви чакаме.
— Каква е обстановката при вас?
— Същата като последния път. Никой не е излизал от лагера.
Рап се изкуши да го пита какво е настроението в групата, но реши, че няма време за губене. Коулман и без това щеше да отговори, че са добре, независимо колко неприятно се чувстват в този порой.
Джаксън се приближи до Рап.
— Водачът ми вече откри пътека. Всички са готови.
Рап кимна и покри микрофона.
— Да тръгваме. — После свали дланта си от микрофона и каза на Коулман: — Страйдър, потегляме. Ще ти се обадя пак след трийсет минути.
Първата група от осем тюлени пое по тясната пътека навътре в гъстата джунгла. Джаксън и втората група, заедно с Рап, ги последваха.
Най-отзад вървеше третата група.
Всичките двайсет и пет тежко въоръжени мъже безшумно изчезнаха сред обилната тропическа в силния дъжд.
ГЛАВА 35
Нещо не беше наред. Дейвид отвори очи за секунда. Въздухът беше изпълнен с дим и прах, ушите му пищяха. Не знаеше нито къде се намира, нито какво прави тук. Опита се да седне, но не успя. Отново отвори клепачи. Сякаш всичките му сетива освен зрението бяха изключени, а дори и то беше смътно и неясно.
Обърна глава наляво — нищо. После надясно — сред дима се виждаше огън. Пламъците събудиха паметта му. Беше дошъл в Хеброн за срещата. Куфарчетата бяха пълни с иракски фалшиви долари. Беше се качил заедно с Мохамед Атва в бронираната му кола, след което детонира куфарчетата. По лицето му се плъзна блажена усмивка, когато си спомни изражението на Атва в мига, в който заби ножа във врата му. Само как шурна кръвта! Същинско удоволствие беше да гледаш ужасената физиономия на човек, от чиито изтезания са умрели хиляди.
Зрението му малко се подобри и мъглата изчезна. Опита се да вдигне лявата си ръка, но тя не помръдна. Повтори същото с дясната и успя да я освободи. Вдигна глава и откри, че тялото му е покрито с отломки. Мислите му отново се върнаха към куфарчетата и експлозивите. Техниците от МОСАД сигурно бяха натъпкали повече С 4, отколкото предполагаше. Цялата къща беше изравнена със земята.
Надигна глава и огледа улицата. Половината постройки от едната пресечка на улицата до другата бяха унищожени. Само куфарчетата не са способни да причинят такива щети, помисли си. Тогава си спомни шума. Беше чувал този шум само веднъж преди, но не можеше да го сбърка с нищо друго.
Дейвид се надигна и отново се огледа. Главата страшно го болеше, а и двете му уши звънтяха. Сега, когато се поизправи, имаше възможност да види пълната картина на разрушенията и беше шокиран. Поне още три къщи освен тази, в която се беше провела срещата, бяха превърнати в руини. Тогава осъзна какво се е случило. Не искаше да загиват толкова много невинни хора. Куфарчетата щяха да са напълно достатъчни да свършат работата, но онова копеле Бен Фридман е искал да се презастрахова.
Беше го проследил до срещата. Това не изненада Дейвид. Очакваше го, но не предполагаше, че коварният израелец ще стигне чак дотам. Все пак беше успял да го проследи и се бе постарал никой да не остане жив след срещата, включително и Дейвид. Затова беше изстрелял ракетите. Именно от ракети беше звукът, който чу, преди да изпадне в безсъзнание. Ужасния писък на ракета, носител на смърт и разрушение. Дейвид разчисти камъните от краката си. Там, където черните му панталони бяха изпокъсани, имаше кръв и прах. Той бавно и внимателно се измъкна от развалините и веднага цялото му тяло се изпълни с болка.
Ушите му още пищяха. Потърси линейка наоколо, но не видя такава. Може би експлозията беше увредила слуха му. Левият крак не му се подчиняваше. Закуцука към останките от една паркирана кола.
Разрушенията бяха огромни. Онези къщи, които не се бяха срутили, бяха в пламъци. Броят на невинните жертви щеше да е огромен. Време беше да се маха оттук. Не искаше да отговаря на неприятните въпроси — нито на израелците, нито на палестинците. Докато се влачеше по тротоара, му хрумна блестяща мисъл. Бен Фридман вече го смяташе за мъртъв. Може би нямаше да е лошо да се възползва от това обстоятелство.
Ускори крачка. Потръпваше от болка всеки път когато стъпеше върху ранения си крак. През дима и праха забеляза една жена, която вървеше към него с празно изражение на лицето. Когато се изравниха, разбра какво държи жената.
Безжизненото телце на това невинно дете щеше да го навестява насън до края на дните му.
Мирът си има цена, оправда се Дейвид пред себе си. Продължи да си го повтаря, докато се отдалечаваше от сцената на опустошението. Някой ден Бен Фридман щеше да плати за безчувствената си бруталност. Не трябваше да става така. Децата не биваше да умират. Дейвид знаеше много добре как да уязви този човек. Само трябваше да стигне до Америка. Тогава щяха да се случат поредица от събития, които в крайна сметка да доведат до раждането на палестинска държава и до края на Бен Фридман.
ГЛАВА 36
Основно правило е, че когато времето е лошо, хората си седят на сухо.
Сто осемдесет и двама кандидати обаче, лишавани от сън дни наред, облечени в мокри, покрити с пясък униформи, не спираха да тичат.
Повечето от тях можеха да издържат физическите натоварвания. Учебните изисквания бяха високи, но не и непосилни. Никой от курсантите вече не обръщаше внимание на обидите и предизвикателствата на инструкторите. Само че общият ефект от всичко това си казваше своето.
Когато дойдеше време за „адската седмица“, тюлените вече обикновено се намираха в крайно изтощение. Телата им бяха отекли и ги боляха, нервите им бяха опънати. Бяха на границата да изгубят здравия си разсъдък. Лишаваха ги от сън и топлина, а когато на човешкото тяло му липсват тези две неща, хората започват да вършат странни и непредвидими работи.
В такива моменти мнозина се отказваха и биеха камбаната — знак, че искат доброволно да прекратят курса. За обикновения гражданин дори събуждането в два през нощта на цялата група чрез дрънчене с капаци от боклукчийски кофи е достатъчно жестоко. Но като прибавим тази подробност, че мъжете си бяха легнали само половин час преди това и че за три дни не им се събираше повече от час сън — обучението изглеждаше направо нечовешко.
Но не от всеки става тюлен. На война няма място за любезности и великодушие. Боят е физически и психически изтощаващо занимание, което изключва удобните легла, всекидневния душ и топлата храна. Но най-важното, тази работа не прилича на никоя друга поради една проста причина — по време на бой никой не може да се откаже просто ей така. Ако ти писне да пренасяш тежките куфари, можеш на мига да си тръгнеш и с това се приключва. Ако не харесваш шефа си, напускаш работата.
В света на Скот Коулман обаче да се напусне, не беше толкова лесно. При него това би означавало или той, или някой друг да умре. Целта на „адската седмица“ беше именно да научи на тази мъдрост обучаваните. Инструкторите от Центъра за специални бойни действия на ВМС в Коронадо трябваше да проверят на кого му стиска да издържи и на кого — не. Защото в света на специалните операции отказването не съществува като възможност.
Макар и да бе в доста незавидно положение в момента, Коулман отчасти се утеши, като си припомни, че е попадал в много по-неприятни ситуации. Само че вече не беше млад. Струваше му се, че едва ли не всеки ден се обаждат нови болежки. Беше водил труден живот в продължение на над двайсет години и сега трябваше да търпи последиците.
Когато се подпря на дървото, той усети, че кръстът и коленете му са се вкочанили. Огледа терена при слабата сива светлина и провери часовника си. Слънцето още не беше залязло, а вече почти нищо не се виждаше. Видимостта в този порой беше не повече от седем-осем метра. Извади от джоба си един пакет и си взе от него две таблетки нуприн. Противовъзпалителното лекарство щеше да облекчи болките в гърба и краката му. Рап и другите бойци щяха скоро да пристигнат и тогава всички заедно щяха да тръгнат
