Коулман не отговори веднага. Беше обмислял стратегията си цял ден.
— Пращаме две четиричленни групи от двете страни на лагера. Те поемат навесите, докато четирима души се заемат с едната палатка, а със самото спасяване на заложниците се занимава четвърта, петчленна група.
— Тогава групата за прикритие ще е само петима души.
— Можем да увеличим групата за прикритие, но в такъв случай ще трябва да хвърлим в другите обекти гранати, а съм сигурен, че не искаш да го правим.
Рап се намръщи. Предпочиташе да не се вдига прекалено много шум.
— Така можем да привлечем нежелано внимание.
— Мамка му! — обади се лейтенантът от другата страна на Мич. — Кой ще ни чуе в нощ като тази? Освен това така или иначе ще трябва да взривим няколко дървета, за да разчистим площадка за кацане на хеликоптерите.
Тази част на плана хич не се харесваше на Рап. Имаше малка просека на около четиристотин метра оттук, която можеше да се използва за евакуация. За да я направят достатъчно голяма за кацането на СН 53 обаче, те трябваше да взривят поне половин дузина дървета. Независимо дали имаше буря, или не, определено щяха да привлекат внимание.
— Ще ми се да минем без гранати.
Коулман вдигна очилата и се обърна към Рап:
— Тогава оставаме с група за прикритие от петима души. Имай ми доверие. Ще стреляме по голямата палатка с една от картечниците. Другите две ще превземем и ще ги оборудваме за прикритие. Освен това аз ще бъда ето там с Кевин и Уикър. Те вече са си набелязали огневите полета и са разделили лагера на три сектора. Ако се появи някой нежелан, те ще се погрижат за него.
Леката картечница П 249 изстрелва 700 патрона в минута и в ръцете на обучен стрелец е незаменимо оръжие.
Рап кимна.
— Ти знаеш по-добре.
Коулман се усмихна.
— Да бе, а ти сигурно си скаут новобранец! Нека отгатна къде ще се намираш ти през това време.
Рап също се усмихна. Коулман го познаваше много добре.
— Да се върнем към твоето участие в плана.
— Не и докато не кажеш ти какво си оставил за себе си.
— Знаеш къде ще съм. Все някой трябва да отиде и да разузнае предварително около палатката, преди да нахлуем вътре.
— Ти не беше ли женен? — попита Скот.
Рап не му обърна внимание.
— Да се връщаме в командния пункт и да довършим приготовленията, преди бурята да се е усилила.
ГЛАВА 38
На Рап чутото не му хареса. За него имаше голямо значение да знае предварително какви са шансовете му за успех. Обичаше да поема премерени рискове. Най-много го тревожеха неща, които бяха извън контрол. А времето в момента беше точно такова нещо. Капитан Форестър току-що го беше информирал, че бурята набира сила. Скоростта на вятъра достигаше до сто километра в час и докато корабът не заобиколеше острова, всички полети бяха спрени.
Форестър увери Рап обаче, че евакуацията все пак ще бъде проведена. Твърдеше, че пилотите могат да се справят с ветровете. Само дето полетът щеше да е изпълнен с малко повече лупинги. Но тези думи не успяха да успокоят Рап. Фукането и самоувереността са едно, а реалността — съвсем друго нещо. Можеха ли пилотите на капитана да проведат евакуацията? Отговорът беше положителен. А могат ли да се блъснат? Най-вероятно. Нощните хеликоптерни операции са сложни и деликатни дори при спокойно време, да не говорим — при вятър, дъжд и на планински терен.
Докато Форестър хвалеше авиаторите, Рап си припомни тъжната статистика: през последните две десетилетия повече членове на американските Специални части бяха загинали при катастрофи на хеликоптери, отколкото в бойни условия.
Рап, Коулман и Джаксън бяха коленичили под огромно дърво.
— Имам лошо предчувствие за евакуацията — каза Рап.
По изражението на Коулман се виждаше, че и той споделя същото мнение.
— И на мен не ми харесва, но какъв избор имаме? Да не би да искаш да чакаме вятърът да стихне и да нападнем сутринта, преди да изгрее слънцето?
Този вариант също не се понрави на Рап.
— Не, няма да чакаме. Сега е времето да ги ударим.
— Носим достатъчно експлозиви — предложи услугите си Джаксън. — Можем да се опитаме да разширим площадката за кацане.
— Може и да стане, но пак не изгарям от ентусиазъм да се качвам на хеликоптер в такова време — отвърна Рап.
Коулман беше осенен от идея.
— Ами ако се върнем пеша до брега?
— Лошо няма, само ако не ни преследват. — Джаксън посочи към лагера на „Абу Саяф“. — Ако успеят да предадат по радиостанцията, че са били нападнати, може да ни отрежат пътя за бягство към брега и тогава пак ще трябва да се оттегляме с хеликоптер.
— Не е задължително — каза Коулман. Натисна бутона на радиостанцията. — Капитане, какво е състоянието на морето откъм подветрената страна на острова?
Последва кратка кауза, докато Форестър се свърза с един от корабите, който се намираше по- напред.
— В момента имаме триметрово мъртво вълнение — отвърна капитанът.
Коулман знаеше какъв отговор ще последва, но попита:
— Ще има ли някакъв проблем да пуснат катерите „Марк 5“ в подобни условия?
— Не, мога да обърна кораба срещу вятъра и няма да имаме проблеми.
— Какво мислиш? — обърна се Коулман към Рап. — Ако акцията мине успешно, ще накараме капитана да изпрати катерите и да ни чакат на брега. Ще ни трябва поне един час да стигнем дотам. Това време трябва да е предостатъчно катерите да доплават и да ни приберат.
— А ако срещнем съпротива или те съобщят на своите — добави Рап, — ще извикаме хеликоптерите да ни евакуират.
— Точно така.
Рап се обърна към Джаксън:
— Ти какво мислиш?
— Харесва ми. Дава ни възможност за маневриране.
— Добре тогава. — Коулман отново се обади на Форестър: — Капитане, ето какво ще направим.
Докато Коулман обясняваше на Форестър детайлите, Рап се възползва от случая да обсъди нещо много важно с Джаксън. Не беше мислил много по този въпрос, докато не огледа по-добре вражеския лагер. Но сега, когато стана ясно, че ще им трябва повече време, за да се изтеглят от острова, този проблем трябваше да бъде решен оптимално.
Рап погледна младия тюлен право в очите.
— Лейтенант, участвал ли си досега в истински бой?
Джаксън се поколеба.
— Не — призна си накрая.
— Няма нищо. Всеки започва някога. Колко души от твоите са видели истинско сражение?
Джаксън отново се поколеба.
— Пет от двайсет и трима.
