Смес от изненада, радост и объркване се изписа по лицето на Хейс.
— Мислех, че спасителната операция ще започне най-рано след час-два! — възкликна той.
— Миналата вечер имаше известно развитие на ситуацията, което ни принуди да променим графика, сър. — За щастие Кенеди знаеше, че президентът никога не иска допълнителни обяснения, когато има успех. Като повечето добри ръководители и той държеше най-вече на резултатите. — Разрази се тропическа буря и възникна опасност вертолетите да не могат да излетят. В същото време дъждът осигури прикритие на Специалните части, за да могат да се промъкнат незабелязано по-рано от очакваното. И тъй като не искахме да изпускаме възможността, дадохме разрешение и всичко мина гладко. — Кенеди се изкуши да съобщи на президента, че Рап е ранен, но засега реши да запази тази подробност в тайна.
Лицето на Хейс грейна.
— Страхотно! Кога ще пристигнат в Щатите? — У него се обади политикът и той вече планираше посрещането на нещастното семейство.
— Ще трябва да почакат бурята да спре и тогава ще тръгнат насам. Може да се върнат още утре или най-късно в понеделник.
— Как са те?
— Сравнително добре. Малко са недохранени, целите са изпохапани от насекоми, но иначе здравето им е задоволително.
Президентът спря тренажора и слезе. Качи се върху бягащата пътечка.
— Психологически как са? — Хейс натисна няколко бутона и пътечката се задвижи.
Кенеди можеше само да предполага какви ужаси са преживели. От разузнавателните доклади за други подобни отвличания излизаше, че „Абу Саяф“ се отнасят сравнително хуманно със заложниците в смисъл, че не ги изнасилват и измъчват, особено ако са американци. Но все пак да те държат насила на хиляди километри от дома ти в примитивни условия, не е много приятно.
— Не знам, сър. За момента се обзалагам, че са щастливи от свободата си.
— Да, и аз така мисля. — Пътечката набра скорост и президентът ускори крачката си. — Направи ми услуга и съобщи на Валъри за операцията. Обикновено в събота тя е тук най-късно в осем часа.
Президентът се нуждаеше от своята началничка на кабинета.
И Кенеди много добре разбираше как работи вашингтонската машина. Нивото на политическата ефективност се вдигаше и спадаше според вълната на позитивните или негативните новини и съответното внимание на медиите. Последната успешна акция беше твърде добра новина, за да не се използва подходящо. Айрини ще каже на Джоунс, а тя на свой ред ще мобилизира внушителното войнство към Белия дом, което отговаряше за връзките с обществеността и медиите. И последните ще превърнат историята в рязък скок на рейтинга на президента.
— Нещо друго, сър?
Президентът се поколеба и въздъхна.
— Мисля, че трябва да насрочим среща на Съвета за национална сигурност.
Кенеди кимна. Дори и Хейс да не го беше споменал, тя щеше да му предложи. Различните отдели и министерства трябваше да се задействат с пълна скорост, особено Държавният департамент. Някой трябваше да каже на филипинския президент Кирино какво са извършили Щатите. И в светлината на последните събития най-разумно щеше да е това да стори държавният секретар, а не президентът.
— За колко часа искате да я насроча?
— Да кажем, за единайсет. А, и ако говориш с Мич преди мен, благодари му от мое име.
Кенеди отново кимна.
— Той е удивителен човек — не пропусна да отбележи Хейс.
— Да, така е. — Всеки, който беше достатъчно дързък да не зачита върховенството на директора на ЦРУ, на министъра на отбраната и президента, наистина беше удивителен човек.
ГЛАВА 41
„Доверие“ беше дума, която в момента не предизвикваше положителни асоциации у Дейвид. Бен Фридман бе нарушил споразумението им. Нямаше почти никакво съмнение, че шефът на МОСАД целеше да убие най-новия си информатор в бомбардировката от миналата вечер. Разсъждавайки в тази посока и като си даде сметка за бруталността и жестокостта, с които Фридман беше прочут, Дейвид реши да напусне колкото се може по-скоро Израел.
След като се измъкна от мястото на бомбардировката, Дейвид не успя да стигне много далеч. Измина само две пресечки. Заради спуканото тъпанче се клатушкаше като пияница. Напрашеният и разпокъсан костюм, несигурната походка и окървавеното му лице привлякоха вниманието на един фелдшер, който, след като набързо го прегледа, го напъха в чакащата наблизо линейка. Когато го докараха в болницата, Дейвид им каза измислено име.
МОСАД имаше шпиони навсякъде, но дори и да не разполагаха с „ухо“ в болницата, можеха без проблем да проникнат в базата данни с картоните на пациентите.
Тъй като беше един от първите пострадали, докарани след бомбардировката, лекарите веднага се заеха с него. Раните на крака и врата му бяха почистени и зашити за нула време.
Израснал по болниците, Дейвид не се затрудни да стигне до лекарската стая. Движеше се без страх, че могат да го открият. Целият персонал щеше да има много работа в следващите няколко дни. Дрехите му вече не ставаха за нищо. Затова ги хвърли на боклука и се изми. Единственото, което остана на него, беше бельото, обувките и поясът, в който криеше пари в брой и документи за фалшивата си самоличност. После претърси шкафчетата на лекарите и в едно от тях откри дрехи, които бяха приблизително неговия размер. Облече ги и взе ключовете от колата, които бяха оставени на най-горния рафт.
Отвън, в закрития паркинг, той слезе на първия етаж, където се намираха местата за колите на лекарите. Два пъти натисна бутона на дистанционното. Точно вдясно пред него премигнаха фарове и се чу кратко пиукане. Напусна Хеброн по възможно най-краткия път. Различните палестински групи вече бяха започнали да устройват барикади по пътищата, за да не позволят на Израелските сили за отбрана да влязат в града. За щастие той имаше късмет да се промуши незабелязан.
До изгрев-слънце Дейвид вече беше прекосил страната и бе преминал границата с Йордания при Арава. Почувствал се в безопасност, той веднага се обади на принца и поиска да изпрати самолет в пристанищния град Акаба и да го вземе оттам. Принцът, още махмурлия след снощното парти, не можеше да говори ясно. Затова пак винаги чевръстият му помощник Девон се разпореди да изпратят един от петте частни реактивни самолета на Омар. До обед Дейвид вече беше извън обсега на Фридман, на път за Франция. Кацна в Ница в късния следобед и оттам с лимузина го закараха в хотел „Карлтън“ в Кан. Девон му беше резервирал апартамент.
Първата му задача беше да си смени дрехите. След час пазаруване по магазините на булевард „Кроазет“ (разходите бяха записани на сметката на принца) Дейвид се прибра в разкошния си апартамент и се строполи на леглото.
След известно време (не знаеше колко часа са минали) го събуди месестата длан на самия принц Омар.
Дейвид се обърна по гръб и премигна. Когато фокусира стаята, той разбра, че вече се е мръкнало. Омар опипа раната на врата му. Докосването предизвика болка в прясно зашитата плът. Дейвид импулсивно тупна принца по ръката. И веднага осъзна, че в стаята има и друг човек. Ако се съди по сянката върху стената, този някой беше огромен.
Чън, безмълвният китаец бодигард, нарочно извести за присъствието си, за да не се опита Дейвид да стори някоя глупост. Принц Омар обаче не се засегна, задето го тупнаха. Сякаш го забавляваше белегът на врата на палестинеца и острата му реакция.
— Мисля, че някой днес е имал големи премеждия. — Омар обхвана с длани страните на Дейвид. — Искам да чуя всичко.
Дейвид отблъсна ръцете на Омар.
— Всичко за какво?
— За снощи!
— Не знам за какво говориш.
