— Как е възможно, когато толкова много хора говорят по телефони?
Дейвид се постара да прикрие учудването от глупостта на саудитеца.
Омар не блестеше с ум, което заедно с несметното му богатство беше причината Дейвид да се спре върху него в избора си.
Беше хазартен тип с тлъста банкова сметка. Беше натрупал лично богатство, отделно от семейното, като преди десетина години бе играл умело с покупки и продажби на недвижими имоти и акции. Интуицията му беше почти непогрешима, но познанията му за разузнаването и шпионажа бяха жалки.
— Повярвайте ми, способни са да го направят. Всеки път когато вие се похвалите на някой от роднините си, не се знае на колко членове на семейството ще се обади той.
Дейвид улови гневен блясък в очите на събеседника си. Една от причините да бъде пренебрегнат като сериозен кандидат за наследник на трона беше неговият разгулен живот. В една мюсюлманска страна е важно кралят да следва — поне външно — напътствията на пророк Мохамед.
— Принц Омар, повярвайте ми. Не искам американците да разберат за плановете ни. Не само те, ами и французите, израелците и който и да е друг.
— Не ме е страх от американците. Те няма да посмеят да ме пипнат. Моята фамилия може да съсипе икономиката им за нула време!
Дейвид се изкуши да възрази, че куфарите с пари на саудитските крале вече не са толкова пълни като преди. А пък и самите саудитци бяха инвестирали доста пари в Съединените щати и предизвикването на нова петролна криза беше равносилно на самоубийство. Омар изобщо не беше толкова недосегаем. Но Дейвид нямаше да може да го убеди в това. Охолният живот беше дал на аристократа лъжовно чувство за значимост.
— Моля ви, не забравяйте — каза Дейвид, — че ключът към успеха ни е да накараме международната общност да си мисли, че Израел е излязъл от контрол.
Омар поклати глава.
— Ключът към изпълнението на нашия план е да накараме брат ми да заплаши Америка с петролно ембарго.
— Да, това е много важно, но все пак, ако искаме да имаме успех, не трябва да позволяваме на американците да разберат истинския ни замисъл.
— Стига сме говорили. Нали беше гладен? Ще хапнем и ще ми разкажеш за снощи.
Дейвид разгърна менюто и се зачете. Реши да направи още един опит да накара Омар да си държи езика зад зъбите.
— Омар, не се доверявай на никого напълно, нито на мен, нито на семейството си. Сам си казвал, че някои от роднините ти са доста близки с американците. Знаеш много по-добре от мен, че във фамилията ти има хора, които са прозападно настроени и завиждат на успехите ти. Те с удоволствие биха те продали.
Омар тръшна менюто си на масата. Чашите с вода подскочиха, пламъкът на свещта трепна.
— И какво ще направят американците? Ще убият член на саудитската кралска фамилия ли? Никога!
Избликът привлече вниманието към тях. Дейвид поклати глава. Наистина американците едва ли биха дръзнали да убият Омар, но можеха да намерят някой друг, който да го извърши. А и не биха се поколебали ни най-малко да отстранят Дейвид.
Палестинецът реши, че ще е най-добре да смени темата.
— Как вървят нещата с посланика?
— Добре. Девон му преведе половината пари, а другата половина ще му изпрати в понеделник. Вече е наш.
Дейвид се зарадва на тези думи. Посланикът бе жизненоважен за плана им. Нещата вървяха изключително добре, но Дейвид знаеше, че бива да е голям оптимист. Случилото се в Хеброн беше надминало и най-големите му съмнения. Фридман беше прекалил с употребата на сила и сега трябваше да обяснява какъв е бил поводът за клането. Утре палестинецът щеше да отлети за Съединените щати и да премине към следващия етап на операцията.
Не американците, французите или израелците в момента слухтяха, а британците. Платноходката на Алън Чърч беше закотвена в залива, недалеч от огромната яхта, която той следеше от седмици. Последният му доклад беше предизвикал засилен интерес в централата на МИ 6 в Лондон. Наредено му беше да продължи наблюдението и да се опита да идентифицира мъжа, който се е срещнал с принц Омар. Явно фотографиите, които беше направил в Монако, бяха неясни или пък човекът беше непознат.
Чърч седеше на бара и държеше под око принца и гостите му, когато в ресторанта влезе същият този мъж, към когото щабквартирата на МИ 6 беше проявила интерес. Красивият арабин си позволи да повиши тон на принца, което предполагаше, че той е нещо повече от поредната приятна компания на Омар. След кратка размяна на реплики двамата се уединиха на една отдалечена маса.
Стар познавач на саудитската кралска фамилия, Чърч много добре знаеше какви разпри се спотайват под привидното спокойствие, царящо в клана. А и обикновените саудитци ставаха все по-раздразнителни към богатството и охолството на управляващата ги фамилия. Години наред Дворът на Саудите се беше опитвал да укротява религиозните фанатици в страната чрез строеж на внушителни джамии и многобройни приюти за бедните. Ала Чърч беше убеден, че дните на монархията на Саудите са преброени. Те сами бяха посели семената на собствения си крах, като финансираха ислямските фанатици. Последните не се отличаваха с никаква търпимост към светския и пълен с разкош начин на живот. Омар беше един от тези покварени членове на фамилията. Заобиколен от лукса на западния свят, той се опитваше да изкупи греховете си, като плащаше на крайно консервативните фундаменталисти. Той обаче не гледаше сериозно на техните убеждения, нито пък вярваше в тях.
Чърч кимна на оберкелнера и той го отведе до неговата маса, която се оказа прекалено близо до масата на принца. Англичанинът забеляза как непознатият го изгледа мнително.
Тъй като знаеше какъв е обхватът на подслушвателното му устройство и не искаше да предизвиква допълнително подозрение, Чърч отново извика оберкелнера и му посочи маса, по-близо до бара, сравнително отдалечена от обектите. Двамата се насочиха натам, а принц Омар и гостът му продължиха да разговарят спокойно, без да ги е страх, че могат да ги чуят.
Британският агент седна с гръб към стената. Изгледът към бара и към масата на принца беше идеален. Лично той се интересуваше повече от четирите жени, останали на бара, но работата си е работа. Затова незабавно се зае със задачата си.
Извади от предния джоб на сакото калъфа с очилата, сложи си ги, а калъфа постави на масата. Докато миниатюрният микрофон с пряко насочване и записващото устройство си вършеха работата, Чърч отвори менюто с вината и потърси някое скъпо бордо. Сметката щеше да бъде платена от щедрото британско правителство.
ГЛАВА 42
Кенеди седеше в големия си ъглов кабинет на седмия етаж. Наближаваше три следобед, по правило в събота тя не работеше до толкова късно, но навън валеше като из ведро, а синът й Томи щеше да бъде на гости на свой приятел до пет часа. Седемгодишното й дете ставаше все по-самостоятелно, което беше и хубаво, и лошо. Хубаво, защото така й отнемаше по-малко от времето. Лошо, защото вече не се радваше така на проявите й на майчина нежност и любов.
На тази възраст Томи излизаше от черупката си. Стеснителността му беше разтревожила учителите. Допускаха, че разводът е накарал малкия Томи да се затвори в себе си. Според Кенеди обаче това бе наследствена черта — самата тя бе мълчаливо и свито дете. Също като майка си и Томи беше предпазлив и мнителен към непознатите, трудно избухваше и се отличаваше с интровертен характер. Момчето имаше страхотно въображение и можеше да играе и да се забавлява само с часове. От друга страна, хлапакът беше способен да засипе майка си с въпроси, и то в най-неочаквани моменти.
Сега, вече в първи клас, той си създаваше приятели, спортуваше и получаваше отлични оценки, което не беше изненадващо, ако се има предвид коефициентът на интелигентност на родителите му. Макар баща му да беше безотговорен и егоистичен човек, не можеше да се отрече, че е умен. За щастие не идваше много често. Според Кенеди той внасяше единствено смут в иначе спокойната домашна обстановка.
