вероятно Мохамед Атва, шеф на Палестинското общо разузнаване.
— Сериозно ли говориш? — Кенеди се престори на изненадана. — Значи историята за бомбената фабрика е…
— Истина! Не знаехме изобщо, че е имало среща. Ракетите ни се взривиха във фабриката и предизвикаха вторична експлозия.
Кенеди се запита защо Фридман се е колебал толкова дълго да й съобщи за истинската цел на операцията и защо, според нейната информация, продължаваше да я лъже с измислената бомбена фабрика.
— Кога ще имаш потвърждение за терористите, които са били ликвидирани при бомбардировката?
— До утре ще разполагам с пълна картина на събитията. Имам агент, внедрен сред фоторепортерите, които снимат пораженията. Тези снимки заедно с прехванатите разговори ще ни дадат пълния списък. А сега трябва да тръгвам. Ако открия още нещо, ще ви уведомя.
— Добре. — Преди да каже „дочуване“, Фридман затвори.
Кенеди поседя известно време, вторачена в слушалката. Опитваше се да разграничи фактите от измислиците, за да отгатне какво е намислил шефът на МОСАД.
В крайна сметка можеше да се окаже само поредното доказателство, че не обича да играе с открити карти. Но в този бизнес хората като него не бяха един и двама. Никога не казвай цялата истина, само част от нея. А можеше и всичко да е много по-сложно, отколкото си мислеше. Щеше да се наложи да наблюдава ситуацията отблизо.
Тя се обърна към компютъра и написа мейл на Джейк Търбс, в който му нареждаше лично да провери събитията в Хеброн, и то без помощта на МОСАД. Искаше да разполага с чисти, неизкривени факти, по които да съди за честността на Фридман. Или по-скоро за липсата на такава.
ГЛАВА 43
Бен Фридман седеше на верандата, пиеше вода и гледаше озареното от лунна светлина небе. Страшно много му се искаше да пийне нещо по-силно. Днешният ден беше труден и дълъг. Опитваше се да успокои ситуацията в Хеброн. Някои от правителството изобщо не бяха доволни от неговата победа. Те бяха слабаци. Мъже и жени, на които не им стискаше да се бият за запазването на Израел.
Мъжът, когото чакаше обаче, беше решителен. Ранчото в долината Йордан принадлежеше на министър-председателя Давид Голдберг. Голдберг, водачът на консервативната партия Ликуд, беше избран с мнозинство, въпреки че Ликуд имаше само шепа представители в 120-членния Кнесет. Това беше преди две години, когато хората видяха колко са лицемерни палестинците. Израелците подадоха маслинена клонка, а Ясер Арафат я взе и ги зашлеви в лицето.
Голдберг дойде на власт като хардлайнер, който обещаваше да унищожи палестинските терористични групи и да възстанови поне частично сигурността в страната. За нещастие нещата не се развиха според плана. Принудени бяха да се борят с нова форма на терора. Терор, който беше невъзможно да се спре. Непрекъснатите поредици от самоубийствени бомбени атентати отслабиха израелската икономика и опънаха нервите дори и на най-върлите патриоти. Бригадите на мъчениците трябваше да бъдат спрени и Бен Фридман беше готов да не жали сили, за да постигне целта.
Притесняваше се за приятеля си, министър-председателя. Напоследък Голдберг като че се огъваше под натиска. В правителството му беше пълно с предатели, готови да забият ножа в гърба му. Дори собствената му партия непрекъснато искаше сметка от стария генерал дали наистина прави всичко възможно, за да овладее кризата. А пък проклетите американци му нареждаха да оттегли армията.
Подобно нещо Фридман беше виждал и преди. Разбираше кръвната омраза, която арабите хранеха към страната му. Според шефа на МОСАД в основата й беше завистта. Арабите с тяхното затворено патриархално общество не можеха да се примирят, че евреите ги надминават по всичко. Палестинците бяха живели на тази земя хиляди години, но не бяха сторили нищо, за да я облагородят. Евреите се бяха върнали в историческата си родина и само за едно поколение превърнаха напуканата и изсъхнала почва в плодородни ферми и градини. Бяха се опитали да се споразумеят за мир, но арабите не искаха и да чуят. Винаги сред палестинския народ щеше да има една значителна и влиятелна прослойка, която нямаше да се успокои, докато Израел не престане да съществува. Работата на Фридман беше да се погрижи това никога да не се случи.
Такава беше важната и значима мисия на Фридман, смисълът на живота му. Призванието му беше да помогне на Израел да оцелее и той беше готов на всичко, за да успее. Но да се справи сам, не беше възможно.
Необходимо бе лобистите в Америка да притиснат когото трябва. Да притиснат хората, които да повлияят на други хора, контролиращи жизнената енергия на политиката — парите. Хора, които да им позволят да спечелят в трите щата, считани за мечтата на всеки президент: Ню Йорк, Флорида и перлата в короната, Калифорния. Сега повече отвсякога му бе нужна подкрепата на Америка и той щеше да направи всичко възможно, за да си я осигури.
В момента обаче най-много му трябваше силен министър-председател, който да следва неотклонно определения курс. Напоследък му правеше впечатление, че старият му приятел губи кураж. Това не биваше да се случва. Премиерът Голдберг трябваше да издържи на атаките на либералите.
Давид Голдберг пристъпи на верандата с две бутилки бира „Голдстар“. Подаде едната на Фридман и се извини, че го е накарал да чака. Въпреки че Бен би предпочел нещо по-силно, взе бирата, докато приятелят му се настаняваше на люлеещия се стол до него.
Пълното тяло на Голдберг не се връзваше много с образа му на герой. Старият воин имаше побеляла коса, загоряло лице и широка челюст. Беше едър, но не мускулест. Приличаше повече на пораснало хлапе. Но това впечатление беше измамно. Хладнокръвният нрав и достойнството на този човек бяха легендарни. Многократно се беше отличавал на бойното поле и най-малкото затова сънародниците му го уважаваха. За съжаление достойнството и честта не му гарантираха автоматично тяхната подкрепа.
Голдберг отпи от бирата си.
— Бен, доста голяма каша забърка този път.
— Аз винаги ги забърквам такива.
— Да, така е, но сега не му беше времето.
— Че кога е било?
Министър-председателят поклати осъдително глава.
— Никога не сме били подлагани на такъв силен международен натиск, както сега.
— Прости ми за грубостта, Давид, но международната общност да ме целуне отзад.
— Повярвай ми, споделям чувствата ти, но не можем да не се съобразяваме с международната общност. С това, което стори снощи, ми създаде големи проблеми.
Фридман отпи от бирата.
— Давид, ти ме накара да отвърна на удара и аз отвърнах. Ще им трябват години, за да се възстановят.
Министър-председателят не можеше да бъде сигурен. Нищо чудно утре да продължаха да се самовзривяват на най-оживените места. Голдберг все по-сериозно обмисляше идеята да изтегли армията от Западния бряг и Окупираните територии. Само две неща го спираха. Най-напред — хиляди евреи се бяха преместили да живеят там и по-скоро биха умрели, отколкото да напуснат домовете си. Втората причина беше, че се боеше за живота си. Човекът, който седеше до него, а и много други биха го очистили, без да им мигне окото, ако заложеше на карта сигурността на Израел.
Тъй като си даваше сметка, че трябва да внимава с Фридман, Голдберг отвърна:
— Да, атаката беше върхът в твоята кариера, Бен. — И вдигна чашата за тост.
— Благодаря ти. — Фридман се чукна с премиера. — Но?
— Какво но?
— Не се опитвай да ме мамиш, Давид! Помни, че чувам всичко. Знам, че кабинетът е бесен заради броя на жертвите.
— Те рядко са били единодушни по някакъв въпрос.
— Е, ако искаш, мога да изляза с обръщение към тях.
